Глава 4: ХОДЕНЕ ПО ВОДА

Обезглавяването на Йоан Кръстител

Обръщайки се към Матей 14, получаваме още един много благословен урок. Петър ходи по водата в тази глава и ще разгледаме какво е довело до това. Ирод беше обезглавил Йоан Кръстител, „и учениците му дойдоха, взеха тялото, погребаха го и отидоха да кажат на Исус.“ Какво правилно и подходящо действие!

Погребвали ли сте някой скъп човек? И вие ли отидохте да кажете на Исус, изливайки скръбта си в Неговото състрадателно ухо? Тези ученици го направиха. Мисля, че виждам два пътя през онзи ден и двете групи, които бяха по тях. По единия път идват тъжните ученици на Йоан, които бяха изгубили своя учител; по другия се връщат учениците на Исус, озарени от успех, от първото си мисионерско пътуване (виж Марк 6:30-31). Двете групи се срещат в присъствието на Господа. Господ им казва: „Елате вие сами на усамотено място и си починете малко.“ Колко морално прекрасен е този призив! Той е отправен както към успешни работници, така и към обезсърчени ученици. От всеки един от тях той беше нужен, но пустиня с Исус не може да бъде пустиня.

Храненето на множествата

След това идва нахранването на множествата и начинът, по който Господ изпраща множествата, — едно много различно изпращане от това, което би било, ако учениците бяха постъпили по своя начин. Те биха ги изпратили да си купят хляб за себе си, — изпратили гладни хиляди, за да бъдат свидетели, така да се каже, против Христос. Той изпрати тези много хиляди щастливи, наситени, толкова много свидетели на нежността на Неговото сърце и на божествената слава на Неговата личност. Докато Господ прави това, Той принуждава Своите ученици да се качат на кораб и да отидат на отсрещната страна.

Виждам прекрасната мъдрост на Господа в това, че изпрати учениците Си далеч, в онзи момент, извън пътя на един елемент за зло, защото Йоан 6:14-15 ни казва, че множествата щяха да Го вземат насила, за да Го направят цар, а и учениците също бяха устремени към царството. Те щяха с готовност да се присъединят към мисълта на множеството да въздигнат своя Учител на земен престол (виж Мат. 20:20-23; Деяния 1:6). Но Господ не можеше да приеме никакво царство, нито можеше да царува, докато грехът беше тук, не отстранен от Божието око. Постоянната мисъл на учениците беше земното царство. Не такава беше Господната! Той знаеше, че трябва да умре и да извърши изкупление, преди деня на царството. Затова сега Той изпраща учениците Си далеч от изкушението. Господ винаги е толкова мъдър, можем спокойно да Му се доверим — да се доверим на Неговата любов и Неговата мъдрост във всичките Му пътища с нас.

Господ се моли на планината

Самият Той тогава се изкачи на планина да се моли. Всъщност там е Той сега, така да се каже на планината, в ходатайство, защото Писанието казва: "Той винаги живее, за да ходатайства за нас" (Евр. 7:25). Учениците, отпратени привечер, по това време бяха на път за Капернаум, "мъчени от вълните" и "трудещи се да гребат", както ни информира Марк 6:48. Господ дойде при тях "в четвъртата стража на нощта". Разстоянието, което трябваше да изминат, беше само около десет мили, но те бяха девет часа, изминавайки "двадесет и пет или тридесет стадии" — малко над три мили. Малко напредваме, ако нямаме Господ с нас.

Тивериадското езеро е добре известно с внезапните си и бурни бури и те бяха хванати в една от тях. Сериозността на ситуацията и трудността на учениците да напредват е лесно видима, когато си представим тяхното положение, със знание за заобикалящата ги среда. Внезапни и яростни урагани са често срещани по вътрешните езера. Спомням си как пресичах езерото Комо един ярък летен следобед, когато повърхността беше като стъкло. В рамките на час избухна буря, която предизвика такова яростно вълнение по водите, че нито една малка лодка не можеше да оцелее в тях, и трябваше да чакаме до доста късно вечерта и да стигнем до нашата дестинация с параход.

Пътешественици в Палестина дават подобен доклад; а д-р Томсън, в добре известната си творба, дава живописно описание на преживяванията си на Тивериадското езеро. Той пише така: — „Слънцето едва беше залязло, когато вятърът започна да се спуска към езерото и продължи цяла нощ с постоянно нарастваща сила, така че, когато достигнахме брега на следващата сутрин, повърхността на езерото беше като огромен кипящ котел. За да разберем причините за тези внезапни и силни бури, трябва да помним, че езерото е разположено ниско — шестстотин фута по-ниско от океана; че обширните и голи плата на Голан се издигат на голяма височина, простирайки се назад към дивите райони на Матрон и нагоре към снежния Хермон; че водните потоци са издълбали дълбоки дерета и диви клисури, сходящи се към началото на това езеро, и че те действат като гигантски фунии, за да привличат студените ветрове от планините. По споменатия повод, впоследствие опънахме палатките си на брега и останахме три дни и нощи изложени на този страховит вятър. Трябваше да закрепим двойно всички въжета на палатките и често се налагаше да висим с цялата си тежест върху тях, за да не бъде отнесена треперещата скиния изцяло във въздуха. Не е чудно, че учениците се трудиха и гребаха усилено цяла нощ.“ („Земята и Книгата.“)

Господ ходи по вода

Но във всичките им трудности и опасности Господ бдеше над Своите. Той се застъпваше горе и в четвъртата стража Той идва при тях. Той никога не забравя Своите в техните трудности. "Докоснат от чувството на нашите немощи," Той е "способен да помогне" (Евр. 2:18), способен да съчувства (Евр. 4:15) и "способен също да спасява докрай" (Евр. 7:25). Той прави и трите в тази сцена. Че Той е способен да "помогне", се доказва в божествена сила, когато е видян "да ходи по морето" за тяхното спасение — Неговото съчувствие намира израз в Неговото "Дерзайте; Аз съм, не бойте се;" докато Неговата сила да спасява, е трогателно видяна в Неговото действие към Петър, когато той вика в беда: "Господи, спаси ме!" Такъв е Исус, нашият Исус, както Той сега седи в слава, и тези земни случки ни дават благословени проблясъци за това, Кой е Той.

Петър ходи по водата

В първата част на тази глава (Мат. 14) имате състраданието на Неговото сърце, а след това, докато Той храни множеството, се проявява силата на Неговата ръка. Сега, докато те се трудят, блъскани от бурята и нещастни, каква музика има в гласа, който достига до тях над бушуващия вятър и вълни, казвайки: „Аз съм, не бойте се.“ И когато чуха тоновете на Неговия глас, Петър, винаги енергичен, безстрашен и изпълнен с обич, казва: „Господи, ако си Ти, заповядай ми да дойда при Теб по водата.“ Погледнете енергията и любовта на сърцето на този човек. Това е много освежаващо. Имате Учителя, който върви по бурното море, а след това, в отговор на думата „Ела“, виждате ученика да подражава на своя Учител, и Петър, поддържан от божествена сила, „вървя по водата, за да отиде при Исус.“ Само вяра и любов ще действат така. Това е действие, на което Господ се възхищава.

Това е особено прекрасна сцена от живота на Петър, но въпреки това действията му тук често са били поставяни под въпрос. За духовното съждение не може да има нищо друго освен похвала за пътя му, докато напуска кораба. Каквито и мотиви да са били в сърцето му, те със сигурност изглеждат изцяло в негова полза. Очевидно той е искал да бъде близо до Господа, и това е било правилно. Предпазливостта и самосъхранението биха го задържали на кораба с братята му. Привързаността и вярата го накараха да остави всичко, на което природата разчита. Мъже с по-малко усърдие и по-малко енергия биха си спестили възможен провал и неудобство, и биха казали: „Просто ще изчакаме тук, където сме, докато Той се качи на борда.“ Петър, уверен, че това е неговият възлюбен Учител – защото неговото „Ако си Ти“, предполагам, не означава никакво съмнение – и очарован да Го види така превъзхождащ непостоянния елемент, по който Той стъпваше толкова твърдо, разчитайки също и на Неговата любов, която би искала да го има близо до Себе Си, казва в сърцето си: „Ще отида да Го посрещна, ако Той ми позволи.“ Без да обръща внимание на всичко, което думите му изразяваха, и верен на естествения си характер на необуздана импулсивност – защото Петър не беше лицемер – той казва: „Господи, ако си Ти, заповядай ми да дойда при Теб по водата.“ Получавайки за отговор единствената дума „Ела“, той веднага се подчинява. Да не беше го направил, би било неподчинение. И „когато слезе от кораба, той ходеше по водата, за да отиде при Исус.“ Той беше напълно прав. Той имаше божествено основание за действията си в думата „Ела“, и знаеше, че божествена сила не може да липсва, тъй като сега беше в присъствието на Този, Който трябва да е Бог, за да ходи по водите толкова величествено, както Той го правеше.

И все пак ще възразите, че той се е сринал. Съвсем вярно; но защо? Защото глупаво напусна кораба? Не, защото пише: „той ходеше по водата, за да отиде при Исус.“ За момента той беше като своя Учител. Защо тогава потъна? Защото откъсна поглед от Исус. Докато държеше погледа си върху Него, всичко вървеше добре; в момента, в който „видя силния вятър“, той потъна. Вятърът беше също толкова силен, а вълните също толкова бурни, преди той да напусне кораба. Следователно, в момента, в който напусна палубата, въпросът беше дали Христос ще го поддържа, или ще се удави. Ако беше държал погледа си там, където го беше фиксирал първоначално, когато стъпи зад борда – а именно, върху личността на Господа – всичко щеше да върви добре; но в момента, в който позволи на обстоятелствата около него да застанат между него и благословеното лице на Господа, той започна да потъва. Винаги трябва да е така. Докато имам Бог между мен и моите обстоятелства, всичко е наред; в момента, в който позволя на обстоятелствата да застанат между сърцето ми и Бог, всичко е погрешно и „започвам да потъвам“ може добре да опише ситуацията.

Вярата може да ходи по най-бурните води, когато погледът е насочен към Господа. „Гледайки към Исус“ трябва винаги да бъде девиз на душата и моментен навик на сърцето, ако този благословен път на превъзходство над обстоятелствата трябва да бъде правилно изминат. Неуспехът на Петър несъмнено носи своите уроци за нас, но вярвам, че Господ високо оцени любовта, която го накара да постъпи така, както постъпи, така че мисля, че важната поука, която трябва да се отбележи, не е толкова, че той се пречупи накрая, а че той наистина беше изключително подобен на своя Господ, докато не се пречупи. „Всичко мога чрез Христос, Който ме укрепва,“ каза друг служител в по-късен ден.

Викът на Петър за помощ

Но да се върнем: "Когато видя силния вятър, той се уплаши; и като започна да потъва, извика, казвайки: Господи, спаси ме!" Защо потъна? Водата беше ли малко по-нестабилна, когато беше бурна, отколкото когато беше спокойна? Разбира се, не. Не би могъл да ходиш по най-спокойното езерце нито малко по-добре, отколкото по най-бурната вълна, която някога се е надигала, без божествена сила. Силата на Христос може да поддържа теб и мен в най-трудните обстоятелства, и нищо друго освен силата и благодатта на Христос не може да ни поддържа в най-лесните обстоятелства. Тогава, когато Петър извика, Господ "го хвана и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?" Петър имаше вяра, макар и малка. Имаме ли ти и аз, скъпи читателю, толкова, колкото той?

Изящната благодат на Христос в този пасаж е несравнима. Петър напълно се провали да стигне до своя Господ, но Господ не се провали да го достигне навреме. Самият му провал го беше довел до нозете на неговия Спасител и в момента на дълбокото си страдание той се озовава в обятията на своя благословен Спасител. Неговият призив: „Господи, спаси ме!“, беше чут и незабавно отговорен; и не можем ли мнозина от нас да свидетелстват, по същия начин, за нежната милост и състрадателна любов на същия този скъпоценен Исус, когато в нашите нужди и страдания сме се хвърлили върху Него? Десет хиляди свидетели, повторени безброй пъти, отговарят: „Да, да, наистина! защото Той е „Исус Христос, същият вчера, днес и завинаги.““

Затишието след бурята

Щом Господ влезе в кораба, вятърът утихна, и Йоан 6:21 добавя: "Веднага корабът беше на земята, където отиваха." Колко красиво! Колко спокойно е всичко, щом влезеш в присъствието на Господа! И сега Му се покланят, казвайки: "Наистина Ти си Божият Син." Петър Го беше познал като Месия в Йоан 1; Той Го беше познал като Човешки Син и Господар над морските риби в Лука 5; и сега, докато вижда повече от моралните слави на Неговата личност, той получава още един най-скъпоценен урок, че Този, Който е Месията и Човешкият Син, е също и Божият Син.

Позволи ми да те попитам, приятелю, покланял ли си се някога пред личността на Господ Исус? Викал ли си някога към Него: „Господи, спаси ме!“? И, ако Той те е спасил, падал ли си някога на колене и покланял ли си Му се, казвайки: „Господи, наистина Ти си Божият Син!“?

Нека Светият Дух поведе твоето и моето сърце да се покланяме на Господ Исус, като Син Божи, по по-пълен, по-дълбок начин; и ако ти, мой читателю, никога още не си Му се покланял истински, нека Той те поведе да се преклониш пред Него днес, и да Го хвалиш, и да Му се покланяш за всичко, което Той е, и за всичко, което е направил, и така да Го прославиш, защото Той казва: „Който принася хвала, прославя Ме“ (Пс. 1.23).