Християнско единство: Преодоляване на сектантството и разделението

„За да бъдат всички едно.“ (Йоан 17:21)
Със сигурност няма нищо, заради което християнските църкви да имат такава причина да окачат арфите си на върбите, както степента, до която Шиболетът (виж Съдии 12:6) на сектантството се чува в стана на верните — сектантството, издигащо своите несъвършени стени в портите на Храма!

Колко различен е умът на Исус! Изпратен „при изгубените овце от дома Израилев“ (Матей 15:24), Той никога не е отричал други овце, които не са от това стадо. „И тях трябва да доведа“ (Йоан 10:16) беше твърдение, постоянно илюстрирано от Неговите дела.

Вземете един пример: жената от Самария разкри това, което, уви! е твърде често срещано в света — пълна липса на всякаква истинска религия, заедно с пламенен ентусиазъм за нейната секта. Тя живееше в открит грях, но въпреки това беше изцяло жива за финото разграничение между евреин и самарянин — между планината Гаризим и планината Сион: „Как така Ти, бидейки евреин, искаш да пиеш от мен, която съм самарянка?“ (Йоан 4:9).

Исус одобри ли или отвърна на нейното сектантство? Остави ли нейната фанатичност без порицание? Чуйте Неговия отговор: „Ако ти знаеше Божия дар и Кой е Този, Който ти казва: Дай Ми да пия; ти би поискала от Него и Той би ти дал“ (Йоан 4:10). Той не би допуснал такава тесногръда изключителност да попречи на обмена на любезни учтивости с непознат. Не, Той би ти дал, по-добре от всичко, „живата вода“, която „извира за вечен живот“ (Йоан 4:14).

Колко тъжно е, че когато врагът „идва като потоп“ (Исая 59:19) — редиците на отстъпничеството и неверието, свързани във фатална и страховита конфедерация — войниците на Христос са принудени да посрещнат нападението със знамена, омърсени и осакатени от вътрешни вражди! „Еднообразие“ може и да няма, но „единство“, в истинския смисъл на думата, трябва да има.

Може да сме облечени в различни дрехи, но нека стоим рамо до рамо и ред по ред, водейки битките на нашия Господ. Може да сме различни клонове на седемте златни светилника, различни и разнообразни по външна форма и изработка, но нека се обединим в „показване на Неговите хвали“ (1 Петрово 2:9), Който признава, като единствена истинска „църковност“, вярността в сиянието за Неговата слава „като светлини в света“ (Филипяни 2:15). Как можем да прочетем 13-та глава на 1 Коринтяни и след това да мислим за нашите разделения?

„Колко нещастна“, казва Едуард Бикърстет (1825-1906), „би била една болница, ако всеки пациент се обиждаше толкова много от болестта на съседа си, че да се различава с него заради нея, вместо да се опитва да я облекчи!“ Ах, ако имахме повече истинско общение с нашия Спасител, нямаше ли да имаме повече истинско общение помежду си? Ако християните потапяха стрелите си повече в „балсама на Галаад“, нямаше ли да има по-малко рани в тялото на Христос?

„Как се използва думата толерантност сред нас“, каза един, който пи по-дълбоко от повечето от духа на своя Учител. „Как се толерираме един друг; дисидентите толерират църковниците, а църковниците толерират дисидентите! О! Омразна дума! ТОЛЕРИРАЙ някой, за когото Исус умря! Толерирай някой, когото Той носи на сърцето Си! Толерирай храм на живия Бог! О! Трябва да има нещо в тази дума, което да ни накара да се срамуваме пред Бога!“ Дж.М.Д.“