Да бъдеш в нозете на Господ Исус означава да бъдеш на най-благословеното място във Божията вселена. Там се решава всеки проблем и се отговаря на всеки въпрос: дали за грях, служение, скръб или себе си. Няма друго такова място за обременения с вина грешник, няма друго такова място за объркания или щастлив светец.
Господ Исус е по-велик от нашите грехове.
Първата велика истина, която озарява душата, когато дойдем на това място на благословение, е, че Той е по-велик от нашите грехове. Това откри грешницата от града в Лука 7. Исус беше казал:
„Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка.“ Повече от вероятно е тази уморена жена да е чула тези думи и, привлечена от тях, да Го е последвала до къщата на Симон. Трябваше ли да влезе? Какво право имаше да го направи? Намръщените погледи на фарисея и неговите гости щяха да я прогонят от вратата, ако Този, когото душата ѝ търсеше, не беше се облегнал точно вътре, на най-ниското място на пиршеството. Нейната нужда от Него беше по-голяма от страха ѝ от тях, и две сили действаха, които бяха по-големи от тяхната враждебност, те се съчетаха, за да я доведат до Неговите нозе. Неговата любов я привлече, нейната нужда я подтикна, и притисната от привличането на Неговата любов и подтика на нейната нужда, тя направи едната стъпка през прага, която я доведе до мястото, където нейното уморено, обременено сърце можеше да намери облекчение и почивка. В Неговите нозе тя изплака своето покаяние за грешен живот и смеси сълзи на благодарност към Него с тези покайни сълзи за посрещането, което Той ѝ даде. Симон не би ѝ позволил да го докосне, неговите гости щяха да я отхвърлят, но смиреният Исус, могъщият Княз на Живота, не беше като тях: Той беше приятел на грешниците. Тя откри, че Той има сърце на безкрайна нежност, което можеше да чувства дори за нея, и че когато отвори устата Си, Той говореше както никой друг човек никога не е говорил или не би могъл да говори: Той говореше за прошка, за спасение, за мир, и със сигурност от всички неща на земята или на небето нищо не можеше да задоволи копнежите на нейната уморена душа като тези.
Нейните грехове не бяха твърде големи или твърде много за Неговото прощение; където нейният грях изобилстваше, Неговата благодат изобилстваше много повече. Неговите думи вдигнаха бремето от нейната съвест и сърце; в Него тя намери своето спасение и своя мир. Тя Го чу да казва:
„Простени са ѝ многото грехове.“ И кой може да опише блаженството на Този, който е чул и повярвал на такива думи? Давид можеше да го опише, и аз също мога, и всички, които са дошли с угризения на съвестта, обременени с грях, най-накрая честни в нозете на този велик Спасител. Те знаят облекчението от бремето, мира след бурята, дълбокото, свято спокойствие, което изпълва сърцето, когато чувството за прошка обзема душата. Само в Неговите нозе може да се познае това. Всичко идва в и чрез Него,
в Когото имаме изкупление чрез Неговата кръв, прощение на греховете (Ефесяни 1).
Господ Исус е по-велик от нашето служение.
Не казвам, че възлюбената Мария от Витания е била жената от града – някои са го правили и са представили добри аргументи за своето мнение – аз просто посочвам, че тя много обичаше мястото, където бремето на тази жена се отърколи, и че всеки път, когато четем за нея, тя е в нозете на Исус. Първият от тези случаи е в Лука 10:38–42.
Често се възхищаваме на Мария, че е заела мястото на ученик вместо на слуга по този повод, но не бива ли да пилеем възхищение върху нея, което трябва да бъде отдадено на Господа? Той беше Този, който я привлече на това място на покорство и благословение; тя просто отговори на Неговото привличане, както иглата отговаря на магнита. Щастлива жена! Този, в чиито нозе Мария седеше в покой и без страх, не беше никой друг освен Този, пред когото ангелите покриваха лицата си и викаха:
Свят, свят, свят е Господ Бог Саваот; но тя Го позна в откровението на Неговата благодат, като Този, който беше дошъл на света не за да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина. Тя беше открила, че Неговото сърце намира особена и неописуема радост в запълването на празнотите в човешките сърца със знанието за Неговия Отец и Себе Си; това беше Неговата храна и Неговото питие. Тя осъзна, че Му е по-угодно тя да е там, слушайки Неговото слово, отколкото каквото и да е служение, което би могла да Му окаже. И тя знаеше, че може да Му служи интелигентно и добре само ако седи като ученик в Неговите нозе. Той цени нашето служение и със сигурност ще го възнагради, но Той обича нашата компания повече, и ние можем да Го пренебрегнем, докато служим. Той има повече да ни каже и да направи в нас, отколкото да каже чрез нас и да направи чрез нас. Той трябва да бъде повече за нас от всичко, което можем да направим за Него, и ние показваме, че знаем това, когато седим в Неговите нозе и слушаме Неговото слово. Там и тогава Той може да ни освети и очисти чрез измиването с вода чрез Неговото Слово и може да ни храни и цени и да ни оформя според Своето добро благоволение.
Господ Исус е по-велик от нашите скърби.
Сестрите във Витания бяха объркани и сломени от тежка загуба. Те се надяваха, че техният Приятел, който ги обичаше толкова силно, щеше да побърза да им помогне и да изцели брат им от болестта му, когато Му се обърнаха, но Той не го направи. Изглеждаше, че Той ги е изоставил в тази голяма криза в живота им, защото не беше казал нито дума, а брат им беше умрял и сега лежеше в запечатан гроб, и те седяха у дома без надежда. Тогава Той дойде при тях. Марта излезе да Го посрещне и застана на крака и говореше, но когато Той повика Мария и тя дойде на мястото, където Той я чакаше, тя падна в нозете Му и заплака. Вижте я простряна в нозете Му. Слушайте как излива скръбта си пред Него. Вижте я как поглежда през сълзите си в лицето Му. Какво чудо трябва да е изпълнило душата ѝ, когато видя сълзи по Неговите бузи! Колко красив трябва да ѝ е изглеждал Той този ден! Какво откровение за Неговото сърце бяха тези сълзи! Как Неговото съчувствие трябва да е погълнало нейната скръб! Каква интимност с Него ѝ донесе нейната скръб! Щеше ли някога да я забрави? Тогава Той вървеше до нея до възкресението на брат ѝ, и в Неговата компания, с Него толкова близо, сърцето ѝ трябва да е казало:
Всичко е наред. Скърбящи Божии светии. Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги! В момента Неговият глас на сила проби силата на смъртта и освободи пленника, и множеството видя и се удиви; но Мария беше научила нещо по-чудно от силата, която ги изуми. Неговото съчувствие беше изляло утехата си в душата ѝ; тя беше научила, че Той е по-велик от нейната скръб. Никога не би разбрала колко много я обича, или колко нежно е Неговото сърце, или колко всеподдържащо е Неговото присъствие, ако не беше нейната голяма скръб.
Господ Исус е по-велик от себе си.
Последното, което четем за Мария, е в Йоан 12, и е подходящо нейният житейски запис да приключи там. Фунтът от
„много скъпоценно чисто нард“ би я отличил сред нейните познати. Това беше нещо, което тези източни жени запазваха за най-великия ден в живота си. Тя дори не го беше изляла върху брат си при смъртта му, колкото и да го обичаше, но го изля върху нозете на Исус, знаейки добре, че Той отива към смърт и погребение. Светът нямаше какво да Му даде освен кръст на позор и гроб с престъпници, и само тя сред всички Негови ученици осъзна това, и тя каза с действието си: Той е достоен за най-доброто, което мога да Му дам, всичко, което имам, което би ме отличило, ще отиде в Неговия гроб. Господ изтълкува това действие, както никой човек не би могъл да го направи, и каза: „Оставете я; тя го е запазила за деня на Моето погребение“, и „Истина ви казвам, където и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва и това, което е направила тази жена, за неин спомен.“ Това, което тя беше направила, показа какво може да направи познанието за Неговата любов. То беше накарало една жена да забрави за разкрасяването си и за всичко, което би я отличило; то я беше накарало да рискува критиката и презрението на приятелите си, които не разбираха. За нея отсега нататък Мария беше нищо, а Христос беше всичко. Мария не искаше място за Мария в свят, който не искаше нейния Господ. До този момент беше доведен Павел, когато каза:
Но за мен да не дава Бог да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез когото светът е разпънат за мен, и аз за света (Галатяни 6:14).
И до този момент Светият Дух би ни водил всички. Скоро всеки изкупен Божий светец ще се поклони пред Него в Неговата слава горе и ще хвърли своите корони в тези нозе, които някога бяха прободени в смърт за нас, и ще Му се покланя и ще Го обожава там, защото Той е достоен! Ще хвърлим най-доброто си в Неговите нозе в деня на Неговата слава. Мария хвърли най-доброто си, и себе си също, в Неговите нозе в дните на Неговото отхвърляне и скръб. Ако Той ще бъде достоен тогава да изпълни нашите сърца и визия без съперник, Той е достоен сега, защото „Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги.“
