Бих искал да ви говоря за писмата и какво можем да разберем под употребата на думата в Писанието. Може би ще групираме мислите си около четири или пет заглавия.
- Писмото се изпраща от някого.
- Писмото се изпраща до някого.
- Писмото е послание за нещо.
- Писмото е написано на някакъв материал.
- Как може да се запази яснотата и разбираемостта на посланието?
Идеята за писмо е представена тук по два начина. Трябва да мислим за Христос като написан в сърцата на вярващите; в конкретния случай, в сърцата на коринтянските християни. Второ, така написано писмото е имало за цел да предаде послание, което да бъде прочетено от други. Има и други аспекти на този въпрос, които могат да се видят в тези стихове, но ние ще ограничим мислите си до четирите или петте предложени теми.
Писмото се изпраща от някого.
Имам тук писмо, което ми беше изпратено от приятел. Има едно любопитно нещо в нашите писма в Европа; трябва да прочетете цялото писмо, за да разберете кой го е написал. Започва с „Скъпи Джон“, но аз разбирам кой ми е изпратил писмото едва когато прочета подписа накрая. В много африкански страни, както и в библейските писма, писателят ви казва в началото кой е той: „Павел, апостол на Исус Христос…“ и така нататък.
Бог, чрез Своя Дух, е написал писмо в сърцата на Своя народ (ст. 3) и Той е Този, Който е изпратил писмото. Трябва да отбележим, че съществителното „писмо“ или „послание“ е в единствено число.
Не се предполага, че ние сме, поотделно, писма, а че ние сме, разглеждани заедно, послание от Бога. Никой от нас сам по себе си не е способен да предаде това послание; като заедно ние формираме посланието.Може да се мисли за нас, поотделно, като герои в посланието, всеки допринасящ със своята част за посланието като цяло.
Интересно е, че нашата английска дума „character“ произлиза от гръцката дума „charakter“, което означава да се реже или гравира. Тя започва да означава матрица, а в крайна сметка буква, използвана при писане, и така написаната, гравирана или отпечатана буква. Отпечатаният знак е образ на матрицата или печата, който го е отпечатал. Така че, въпреки че може да не сте виждали печата, отпечатаният знак ви дава доста ясна представа какъв е той.Така писмото, предадено от светиите в Коринт, е било изпратено до гражданите на Коринт. Когато мислим за това, приложено към нас днес, където и да се намираме, то ни носи дълбоко чувство за отговорност.
Посланието, което е написано върху нас, е Божието послание; Той е неговият Автор. Никой никога не е виждал Бога, но вие и аз като герои в Неговото писмо носим Неговия отпечатък и заедно съставляваме Неговото послание към нашите ближни. Те не могат да Го видят, но виждат нас, и Той е написал Своето послание в сърцата ни с цел то да бъде видяно в живота ни от други. Трябва да ни е ясно на всички, че всичко, което ценим в сърцата си, е длъжно да има дълбок ефект върху живота ни.Много е страховито да се обмисли това и със сигурност би ни обезкуражило, ако бяхме склонни да бъдем донякъде самонадеяни, но нашият Бог е благоволил да осъществи комуникация чрез нас с нашите ближни.
Писмото се изпраща до някого.
В случая с братята в Коринт, посланието беше за хората от града и неговите околности.
Понякога говорим за „разбиране на посланието“. Хората около Солун разбраха посланието, което Бог им изпрати чрез новообърнатите братя там.От тази група мъже и жени словото на Господа се разнесе из цяла Македония, Ахая и по-далечни места.
В Деяния 11 четем, че учениците за пръв път са били наречени християни в Антиохия. Хората там са разбрали посланието. Тези вярващи толкова точно са представили Христос като Негово послание към тях, че светиите са станали известни като християни, последователи на Христос.Хората от Антиохия никога не са виждали Господ Исус, но Неговото свидетелство се е разнесло надалеч и всички са знаели за Човека, който е бил разпънат в Йерусалим, и какъв е бил Неговият характер. Било е ясно, че учениците в Антиохия са били като своя Господ, затова са ги нарекли християни.
Много е възможно това да е било замислено като лек вид игра на думи или израз на презрение, но то е пасвало на светиите в Антиохия и те са го носили с радост.
Подобно на своя Господ, те бяха в света, но бяха свободни от покварата, която изобилстваше в обществото около тях. В своите събирания те бяха под контрола на Духа; мъжете бяха под Неговата власт и проповядваха Божието евангелие и бяха водени от истината. Сестрите бяха контролирани от истината и не бяха подчинени на конвенциите или практиките на езическия свят по такъв начин, че да покажат, че Бог наистина беше сред тях. Хората разбраха посланието, не просто че бяха различни или странни, но че бяха последователи на Човека от Голгота и че животът им беше контролиран и оформен от Него.Варнава и Савел се събираха с братята там цяла година и заедно с други служители ги учеха на истината. Очевидно е, че те не бяха просто слушатели на истината, но че отговориха на нея положително и че характерът на Христос се разви в тях по забележителен начин.
Ако за момент си помислим за отделен човек, това може да се види и в случая със Стефан. Неговият принос към Божието послание към Йерусалим може да се види ясно в живота му; толкова ясно, че никой не можеше да го сбърка.Те видяха лицето му като лице на ангел и когато, в яростния си гняв, те вдигнаха насилствени ръце върху него, неговият отговор беше толкова управляван от Духа на Христос, че е бил забелязван и коментиран в продължение на векове.
„Не им вменявай този грях“, беше молбата на умиращия, но победоносен мъченик. Но това беше част от местното „послание“. За другите те отбелязаха, че въпреки че бяха невежи и необразовани мъже, те бяха с Исус (Деяния 4:13). Като общност те носеха безпогрешния отпечатък на своя Господ и Учител.
Писмото е послание за нещо.
Посланието е за Христос. То е Божието послание към хората, нищо по-малко, нищо различно. Пишейки до римляните за евангелието, Павел заявява, че Божието евангелие е „относно Неговия Син, Исус Христос, нашия Господ“ (Римляни 1:3-4). Цялото Писание се отнася до Него. „Свидетелството за Исус е духът на пророчеството.“ Тоест, то се отнася до Него навсякъде.Когато Бог говореше на бащите в минали векове, въпреки че говореше по различни начини, непряка реч в някои случаи, чрез притчи, в типове или символи, това беше посланието на Христос, което Той изпрати.
Когато най-накрая дойде Синът, Той беше Божието послание към хората. Бог говореше ЧРЕЗ СИНА. Откакто Той се върна при Отца и Духа, за да обитава във вярващите, все още Христос изпълва предния план. Господ каза за Духа:
„Той ще свидетелства за МЕН.“Така, като съставени да бъдем Божието послание към хората от нашето населено място, това е нашето послание. Трябва да можем да кажем, като Павел:
„Ние проповядваме Христос, и то разпънат.“
Писмото е написано на някакъв материал.
Удивителна благодат е, че Бог избира да напише Своето послание, относно Своя Син, върху такъв материал като нас. Павел мисли за чудото на това, докато пише на коринтяните:
Имаме това съкровище В ГЛИНЕНИ СЪДОВЕ, за да бъде превъзходството на силата от Бога, а не от нас (2 Коринтяни 4:7).
Той беше казал в предишния стих:
„Бог… е озарил сърцата ни, за да даде светлината на Божията слава в лицето на Исус Христос.“Обикновено мислим за това като за прекрасно благословение за нас; но текстът всъщност гласи:
„за ИЗЛЪЧВАНЕТО на Божията слава в лицето на Исус Христос.“Разбира се, ние получаваме чудесното благословение от това за себе си, но е предназначено НИЕ да го излъчваме за полза на онези, които седят в тъмнина и в сянката на смъртта.Глинените съдове, като стомните на Гедеон, са за еднократна употреба, за да може светлината да излъчва. Мнозина вярват, че апостолът е мислил за стомните на Гедеон, когато е писал тези думи.
По време на войната християните във войската понякога бяха наричани „луди“. Но така светлината в тези стомни на малката армия на Гедеон успя да изгрее. Гърнетата бяха напукани и счупени.
Как може да се запази яснотата и разбираемостта на посланието?
И накрая, как може посланието на писмото да бъде запазено ясно, четливо и разбираемо? Разказва се историята за едно малко момче, което получило светещ часовник за рождения си ден. Няколко седмици по-късно баща му забелязал, че то не го използва. Момчето казало: „О, аз го гледам, но изглежда, че вече е изгубил блясъка си.“ Баща му попитал: „Къде държиш часовника?“ То отговорило: „Държа го в чекмеджето на тоалетката си, в случай че се повреди по някакъв начин.“ Баща му му обяснил, че затова е изчезнала неговата светимост. Светещите букви и стрелки трябва да се презареждат чрез излагане на светлина; в противен случай те ще престанат да излъчват светлина.
Това може да илюстрира какво трябва да знаем за себе си като Божие писмо. Въпреки че ни е дадена светлината на това послание веднъж завинаги, ние трябва да я приемаме ежедневно, ежечасно; да презареждаме светимостта на божественото послание, което е наша привилегия да носим, за да бъде то свежо, ясно и четливо. Тогава, също така, то трябва да бъде разбираемо. Нека избягваме използването на жаргон или стереотипни фрази, които може да означават нещо за нас, но да не предават никакво значение на онези, които ни слушат. Това се отнася, разбира се, за всичко, което можем да кажем като свидетелство. Но това, което ще говори по-силно на онези, които ни познават, ще бъде характерът на нашия живот.
Тези братя в Антиохия бяха известни с начина си на живот. По характер те бяха като Христос. Господ Исус Христос желае ние чрез Неговия Дух да Го представяме по някакъв начин в нашето населено място. Емерсън, агностикът, каза на съседа си, който беше изповядващ християнин и постоянно го тормозеше: Това, което СИ, ми говори толкова силно, че не мога да чуя какво казваш.
