В Посланието към евреите Господ Исус е представен като седнал на небето и очакващ царство. Той е седнал, защото Неговото дело на изкупление е извършено и е прието. Той е очакващ, защото хората от Неговата покупка, църквата, за която Той се даде като жертва, и наследството, което Той купи с откупа Си, все още не са дошли при Него в действително притежание. „Страданията“, за които пророците говореха отдавна (2 Петър 1:11), са отминали, но „славите“, които трябваше да „последват“, все още не са се проявили.
Седналият Христос ни казва, че делото, чрез което нашето спасение, нашият достъп до Бога и небето са осигурени, е завършено дело, че няма повече какво да се прави за нашето приемане от Бога, или за да осигурим нашия вход към, или да осигурим нашата годност за небето (Колосяни 1:12). Очакващият Христос, чакащ Своя народ и за действителния вход в това „придобито притежание“, на което Той има право и титла, ни казва, че Той все още не е дошъл до това, което е Негово, но търпеливо го чака, и за онзи час, когато Той и Неговите светии ще бъдат „прославени заедно“, и така ще влязат в своето съвместно наследство.
Правилното разглеждане на тези две настоящи нагласи на нашия Господ на небето, като седнал и очакващ, с посланието, което те носят на душата на светеца, трябва (ако тази гледка произведе желания ефект и това послание бъде прието с жива лична вяра), да произведе съответно състояние на сърцето и живота в Божия народ. Гледката на седнал Христос от дясната страна на Бога, очистил нашите грехове (Евреи 1:4), осъществил примирение (Римляни 5:10) и осигурил мир (Колосяни 1:20), трябва да успокои душата в присъствието на Бога, да очисти съвестта и да даде радостта от достъпа до Него (Евреи 10:19), премахвайки всякакъв страх и давайки на сърцето покой в Неговото присъствие. Защото няма повече какво да се прави, за да се осигури титла и годност за нас в присъствието на Бога. Кръвта на Христос дава неотменимо право, а Божият Дух, даден вследствие на изкуплението и сега обитаващ светиите, дава способност да се използва това право при приближаване до Бога.
Но християнинът все още е очакващ, защото докато Той, „Първородният“ от небесното семейство, не дойде при Своите, докато „Наследникът“ не влезе във владение на Своето наследство, Неговите „братя“ (Евреи 2:11), които трябва да го споделят с Него, не могат да имат своя дял. И така те се надяват и чакат, отказвайки да „царуват“ в свят, от който техният Господ е бил изгонен, или да имат постоянно жилище там, където Той е бил Чужденец. Те са доволни да бъдат „презирани и отхвърлени от хората“, където на техния велик Пример са били отказани правата Му, и да страдат от неправда, където Той е бил опозорен. Те знаят добре, че царството трябва да се влезе през „много скърби“ (Деяния 14:22), така че те разчитат на трудно пътуване, с ярката надежда за топло посрещане в техния градски дом в онази земя, към която очите им отдавна са били насочени, която Предшественикът вече е достигнал и в която Той сега чака, седнал и очакващ.
Това са наистина велики и славни неща. Но те ще донесат своята радост и сила само ако бъдат посрещнати в душата и им бъде дадена свобода в господството на живота и пътищата на Божиите деца.
