Всеки истински служител на Христос и любител на Божия народ трябва силно да усеща очевидната липса на истинска и всеотдайна преданост към Христос в този ден сред онези, които изповядват Неговото име. Най-жалко е да се види, че увеличаването на светлината и познанието на Писанието не е довело до съответния ефект на преданост към Христос и отделяне от този свят. Често е отбелязвано, че когато хората са били по-малко просветени, е имало повече истинска преданост. Колко много са тези, които казват „Господи! Господи!“, и все пак не правят това, което Той иска.
Това важи не само за огромното изповедание, което носи името на Христос и което в крайна сметка ще бъде изплюто от устата Му, защото се е оказало невярно към Него; но и за онези, които са били привилегировани с най-голяма светлина.
„Всички търсят своето, а не това, което е на Исус Христос.“ Оттук и голямата липса на самоотдаване на Него. Където липсва преданост към Господа, там не може да има истинска вярност и безкомпромисно свидетелство за Него в този свят, където Той беше и все още е отхвърлен.
Тайната на всеотдайната преданост
Голямата тайна на всеотдайната преданост към Христос е да познаваме и да се наслаждаваме на Неговата любов, и така да бъдем погълнати само от Него. Не е чудно, че Павел коленичи и се молеше толкова усърдно за ефеските светии, за да бъдат не само укрепени със сила от Духа във вътрешния човек, и Христос да обитава в сърцата им чрез вяра, но и да познаят Христовата любов, която надминава всяко познание, и така да бъдат изпълнени с цялата Божия пълнота.
Нищо друго освен истинска привързаност към Христос не може да ни откъсне от влиянията на този свят, нито да ни предпази от тях. Сърцата ни трябва да бъдат съсредоточени в, удовлетворени от и контролирани от Обект извън себе си и видимите неща, ако искаме да бъдем запазени от настоящия ужасен поток на светскост около нас. Никакво количество интелигентност не може да породи преданост. Може да сме ходеща енциклопедия на библейското знание; може да сме преровили цялата област на богословската литература; може да сме наизустили и да можем да обясним всеки стих в Библията; може да можем да дефинираме и разрешим по най-авторитетен начин най-трудните точки в богословската полемика; устните ни може да изричат много високи и небесни истини, и през цялото време сърцата ни да са студени и безразлични към това, което подхожда на Господа в този момент. Освен това, нашата църковна позиция може да е непристъпна. Може да поддържаме правилната позиция, както казват хората, и Господ може да каже за нас, както каза за Ефес,
Зная твоите дела, и труда ти, и търпението ти, и как не можеш да търпиш злите; и си изпитал онези, които казват, че са апостоли, а не са, и си ги намерил лъжци; и си понесъл, и имаш търпение, и заради Моето име си се трудил, и не си отпаднал. Но имам против тебе това, че си оставил първата си любов. (Откровение 2:2–4, R.V.)
Голяма грешка е да се мисли, че предаността се проявява само с големи дела на служение. Не че служението трябва да се омаловажава, но човек може да бъде много активен в служение и на пръв поглед да е много енергичен в него, и през цялото време да не е истински предан на Христос. Ако Саул е мислил, че върши голямо служение, когато е пощадил най-добрите овце и волове, за да ги принесе в жертва на Господа, своя Бог, в Гилгал, Самуил е казал,
Послушанието е по-добро от жертва, и покорството – от тлъстината на овни.
Марта е пример за това, както и ефеската църква, която разгледахме.
„Тя се грижеше и се тревожеше за много неща“, и каза на Господа,
„Не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да служа?“ Очевидно тя искаше Мария да напусне сладкото си убежище за момента и да ѝ помогне. Но Господ каза,
„Мария е избрала добрата част, която няма да ѝ бъде отнета.“ Мария седеше в нозете на Господа и научи Неговия ум, и така знаеше какво Му подхожда. Това Господ най-много ценеше и хвалеше, и от това място винаги трябва да произтича всяко истинско и ефективно служение.
Без съмнение, където предаността към Господа е истинска и реална, тя ще се прояви под някаква форма на служение. Но може да не е от такъв характер, че хората да я ценят или оценяват. Например, когато Мария от Витания показа своята преданост към Господа, като донесе фунт много скъпо миро, помаза Неговите нозе и ги избърса с косата си, Юда каза,
„Защо това миро не се продаде за триста динара и не се даде на бедните?“ Той смяташе предаността на Мария за пълна загуба. Хората без съмнение биха оценили много повече това, което богатите хвърлиха в съкровищницата, отколкото това, което хвърли бедната вдовица. Не така Господ –
„Това, което е високо ценено сред хората, е мерзост пред Бога“; „Първите ще бъдат последни, а последните – първи.“
Ревността на Господа за любовта на нашето сърце
Няма нищо, за което блаженият Господ да е толкова ревнив, колкото за любовта на нашето сърце. Той не ни моли да Го обичаме, без да ни дава мотив да го правим – Неговата собствена дълбока, неизмерима, непроменяща се любов, на която сме били вечни обекти, толкова пълно изразена в даването на Себе Си за нас. Както казва Павел,
Той ме възлюби и предаде Себе Си за мен.
И също,
Защото Христовата любов ни принуждава; понеже така разсъждаваме, че ако Един умря за всички, тогава всички бяха мъртви; и че Той умря за всички, за да не живеят вече тези, които живеят, за себе си, но за Този, Който умря за тях и възкръсна.
Също така, когато Павел се стремеше да подтикне коринтяните към по-истинска преданост и по-голяма щедрост в даването на другите, той използва най-мощния възможен лост, за да раздвижи сърцата им, когато каза,
Защото вие знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че макар да беше богат, заради вас стана беден, за да станете вие богати чрез Неговата бедност.
Нищо не е толкова ревниво, колкото истинската любов: тя не може да търпи съперничество. Но, уви! колко много трябва да търпи блаженият Господ с нас; защото не е ли Той често съперничен в сърцата ни? „Дечица, пазете се от идоли“, е дума, която често се забравя и силно се пренебрегва. Всичко, което измества Христос в сърцето на християнина, е идол и трябва да бъде осъдено и отстранено от нас. Изключително тъжно е да се види отстъпление от първата любов и да се наблюдава упадъкът на онези, които някога са били пламенни и блестящи в свидетелството за Христос. Отдавна Бог каза за Израел,
Моят народ извърши две злини: те Ме изоставиха, извора на живи води, и си изкопаха щерни, счупени щерни, които не могат да задържат вода.
И пророк Агей каза на завърналите се пленници от дните на Ездра и Неемия, в които упадъкът се прояви толкова скоро,
Затова сега така казва Господ на Силите: Помислете за пътищата си. Посяхте много, а прибирате малко… пиете, но не можете да се наситите; обличате се, но няма топло; и който печели заплата, печели заплата, за да я сложи в торба с дупки… Очаквахте много, а ето, стана малко; и когато го донесохте у дома, Аз го разпилях. Защо? казва Господ на Силите. Заради Моя дом, който е пуст, а вие тичахте всеки в своя дом.
Какъв тъжен упадък!
Беше отбелязано, че
„отстъпничеството започва от вратата на килера“, което е съвсем вярно. Затова е необходимо всеки от нас да наблюдава началото на нещата. Без значение колко напреднали може да изглеждаме, или колко истина знаем, тя не може да бъде държана в божествена сила, ако не се стремим да бъдем сами с Бога в нашите килери. Никога няма да забравя един служител на Христос, който каза, че
„ако се съдехме за половин час скука, никога нямаше да паднем.“ Ако нашата скука произтича от нещо, което може да сме допуснали в нашия живот и пътища, за да огорчим Светия Дух, колко вярно е това. Но ако се съдим и се обърнем към Господа в изповед,
„няма да бъдем съдени.“ Сега упадъкът на душата е много по-често срещан, отколкото мнозина предполагат. Колко много са тези, които, макар и да не отстъпват открито, все пак са в сърцето си. Те може никога да не пропускат събрание; може да са много коректни и праведни в своите пътища; може да поддържат перфектно външно поведение; но през цялото време може да показват много малко сърце за Христос или Неговите интереси. За такива Писанието казва: „Те ще се напълнят със своите пътища“, а не с пътищата на Христос или с това, което Му е угодно. Можем да наречем такива хора християни с бедни души – като онези от древността, за които е писано: „Той им даде тяхното искане, но изпрати изтощение в душата им.“ Господ да спаси Своя народ от такова окаяно състояние!
Сериозността на неразпознатия упадък
Никое състояние на душата, може би, не е толкова сериозно за никой светец, колкото да е в състояние на упадък и да не го знае, или да е безразличен към него. Бог каза за отстъпващия Ефрем,
Чужденци изядоха силата му, а той не знае; да, сиви коси са тук-там по него, а той не знае.
И все пак помислете за състрадателното сърце на Бога, което казва,
Как да те предам, Ефреме? Как да те избавя, Израелю? Как да те направя като Адма? Как да те поставя като Цевоим? Сърцето Ми се обърна в Мене, Моите съжаления се разпалиха заедно. (Осия 11:8.)
Колко утешително е да бъдем уверени във факта, че макар Господ да ни позволи да пожънем плодовете на собствените си пътища и да ни накара да почувстваме горчивината от това, че сме се отклонили от Него, Неговата любов никога не се променя към нас:
Като възлюби Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.
Нищо не би могло да Го накара да се откаже от нас, макар ние, в нашата глупост, да можем да се изкушим да се откажем от Него.
Въпреки че Петър Го отрече, сърцето на Господа остана непроменено към Петър. С поглед, който трябва да е изразявал най-дълбока любов към Петър, Господ разби сърцето на Петър и след това напълно го възстанови. Каква чудна благодат! Колко прилича на Господа това!
Нека Господ привърже сърцата ни повече към Себе Си, на мястото, където Той е, извън този свят. Нека имаме същия дух като Рут, когато каза: „Не ме придумвай да те оставя, или да се върна от следването ти: защото където отидеш ти, ще отида и аз; и където пренощуваш ти, ще пренощувам и аз: твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог – мой Бог; където умреш ти, ще умра и аз, и там ще бъда погребана: Господ да ми стори така, и още повече, ако нещо друго освен смъртта ни раздели.“
