Книгата Деяния на апостолите описва няколко случая на неща, които Бог е отворил. В това изследване накратко ще разгледаме осем стиха в Новия Завет относно тези неща. Английският глагол „отварям“ (гр. anoígō) се среща доста често: 77 или 7 х 11 пъти, докато свързаното съществително (гр. ánoixis) се намира само веднъж (Еф. 6:19). Гръцкият сложен глагол (dianoígō) има представката „диа“ и този глагол се използва в седем различни форми, срещащи се общо осем пъти в Новия Завет. Той означава цялостно или пълно отваряне. Нека това се случи и с нас, докато изучаваме и размишляваме върху Божието Слово, за да може Господ да го отвори и в резултат на това сърцата ни да се отворят по-широко за Него! Интересно е да се отбележи, че седем от тези осем срещания се намират в писанията на Лука, но първото е в Марк.
Отварянето на ушите
„И доведоха при Него един глух човек, който не можеше да говори правилно, и Го молеха да положи ръка на него. И като го отведе настрана от тълпата, Той сложи пръстите Си в ушите му; и като плю, докосна езика му; и като погледна към небето, въздъхна и му каза: Еффата, тоест, Отвори се. И веднага ушите му се отвориха, и връзката на езика му се развърза, и той заговори правилно“ (Марк 7:32-35). „Отвори се“ (ст. 34) представлява една от седемте форми, в които се среща глаголът dianoígō. Колко подходящо е това да бъде първото срещане в поредицата от осем! В този момент може да се направи приложение към всички християни: преди да бъдем спасени, ние бяхме грешници и врагове на Бога, неспособни да чуем Божия глас. В току-що цитирания инцидент можем да наблюдаваме действията, които бяха необходими, за да можем да слушаме Неговия глас.
Първо, Господ трябваше да слезе. Това огромно смирение е описано във Филипяни 2:5-8 и 2 Коринтяни 8:9; без това смирение щяхме да бъдем изгубени завинаги.
След това Господ се идентифицира с глухия човек – изгубен грешник – като положи ръка върху него. Така Христос се идентифицира с нас в нашата нужда (и по подобен начин Господ ще се идентифицира с еврейския остатък в идните дни). По Божия благодат всички спасени могат да кажат: „Господ положи ръка върху мен.“ Но за Него това означаваше, в крайна сметка, смъртта на кръста! От наша страна, чрез вяра, ние се идентифицираме с Неговия кръст, както Павел се научи да прави (Гал. 2:20).
„Той го отведе настрана от множеството.“ Господ постъпи така поради публичното Му отхвърляне от народа на Израел. Днес Господ (действащ сега от небето) отделя вярващите от религиозния свят.
Марк подчертава умението на Господ, когато Той сложи пръстите Си в ушите на глухия човек, с оглед на неговото изцеление. Това беше част от процеса на изцеление: докосването на ръката на Учителя! Изглеждаше, че ситуацията става още по-лоша, но това илюстрира колко силно Господ се идентифицира с проблема на човека. Когато имаме проблем или сме обезпокоени по някакъв начин, нека отидем при Христос, за да може Той да поеме контрола. Въпреки това, първо трябва да Му се предадем и да Му позволим да поеме пълен контрол.
След това Той плю. Може да си помислим, че това е било донякъде неподходящо, но е било необходимо. Това действие изразява, че Христос, от Своето вътрешно същество, сподели нещо от Себе Си с този човек.
Освен това, Той докосна езика на глухия човек. Това демонстрира способността на Христос да донесе изцеление, умението на Неговата ръка.
Той „погледна към небето.“ В Евангелието на Марк Господ е представен като зависим, смирен Слуга. Неговите ресурси идваха от Бога и Той публично призна това.
„Той въздъхна.“ Това може да е било съобщено, за да покаже колко впечатлен е бил нашият Господ от сериозността на проблема. Ние въздъхваме[^1], когато сме изправени пред сериозни проблеми, но тогава и ние можем да погледнем към небето за ресурсите, които идват от Бога.
И Той казва: „Еффата“ (арамейската дума за „Отвори се“). Ушите трябва да се отворят първо, преди да дойдат други благословения.
Римляни 10:17 учи, че вярата идва чрез слушане на Божието Слово (ст. 8-21). Приложение: ако все още не можете да чувате духовно, това означава, че все още сте изгубени. Трябва първо да слушате, за да може Бог да работи по-нататък в живота ви.
Пасажът от Евангелието на Марк, който току-що разгледахме, е първият от осемте новозаветни препратки, използващи конкретния глагол, означаващ „отварям“. Можем да продължим да разглеждаме седемте срещания на този глагол, намерени в писанията на Лука.
Отварянето на утробата
В Лука 2 отварянето е свързано с влизането на Господ в този свят и това представлява доста голям контраст със ситуацията на глухия човек, който не можеше да говори. Лука описва много подробности за идването на Христос в този свят и въпреки че това също е свързано с думата „отваряне“, обстановката е доста различна.
„И когато се изпълниха дните за тяхното очистване според Закона на Моисей, те Го донесоха в Йерусалим, за да Го представят на Господа (както е писано в закона на Господа: Всяко мъжко, което отваря утробата, ще се нарече свято на Господа)“ (Лука 2:22-23). Тук срещаме Господ Исус в Неговата съвършена човечност, като Младенец. Той дойде в този свят, роден като всяко друго дете, но имаше огромна разлика, защото Господ беше заченат от Духа, както беше обявено от ангел Гавриил. Така, от самото начало, Христос е различен от всички останали, защото Той е Бог, благословен над всичко, но (неописуема тайна) Син на Бога и Син на Човека! Не можем да разберем тези тайни на Неговата Личност, нито да схванем величието на Неговото смирение в това да стане Човек чрез чудното дело на Светия Дух в Мария. Такава е „тайната на благочестието“ (срв. 1 Тим. 3:16): „Словото стана плът и се засели между нас“ (Йоан 1:14).
Точката, която е подчертана тук в Лука 2:23, е цитат от старозаветния закон,
„Всяко мъжко, което отваря утробата, ще се нарече свято на Господа“ (Изх. 13:2 KJV). По време на изхода на Израел от Египет, Бог установи Своите права като Изкупител: праведни претенции, които Той искаше да бъдат демонстрирани във всяко първородно момче. Затова, когато Господ Исус дойде в този свят, Йосиф и Мария, чрез своето послушно действие, признаха Божиите права върху Христос като човек (съвършено човешко същество, в дух, душа и тяло) и като един от Божия земен народ. Всяко човешко същество трябва да се подчинява на Божиите права като Създател, но нашето общество не го прави и дори ние, като вярващи, не винаги уважаваме Неговите претенции. Въпреки това, принципът на послушание и подчинение на Бога беше поддържан в Младенеца Исус. Всяко първородно мъжко дете в Израел трябваше да бъде отделено за Бога в признание на Неговите права като Създател-Изкупител и посветено на Него и Неговата служба. По-късно в Изход, това посвещение беше ограничено до левитите, но то остава красива илюстрация за вярващите днес. Освен това, Господ Исус не само се роди сред Своя земен народ, но Той също така представляваше изцяло ново поколение, без грях, „отделен от греха“. Господ нямаше човешки баща, както всеки от нас, но Той представлява ново начало като Глава на ново поколение и Първороден на нов ред. Въвеждайки този нов ред, Той беше отделен за Бога от самото начало. Само въз основа на Неговата смърт и възкресение, Христос стана Първороден сред много братя и така вярващите са въведени в това ново семейство.
Приложение към вярващите
От момента, в който се родихме отново, Бог ни отдели за Себе Си. В този смисъл ние сме святи, осветени. Не е нужно да чакаме няколко години, за да станем святи или да бъдем обявени за святи от някого. Не; християните са святи по призванието, с което са призовани. Така, отделени, ние сме тук за Него и за Неговите интереси. Прилагаме ли това към ежедневните си обстоятелства? Докато сме в този свят: наистина ли сме посветени на Божиите интереси? Какъв прекрасен и съвършен пример имаме в нашия Господ Исус; какво предизвикателство и насърчение може да се намери в Него!
Отварянето на очите
Лука 1 и 2 предоставят подробности за дева Мария и за Този, който излезе от нейната утроба, докато Лука 24 описва девствения гроб. В това изследване разглеждаме конкретния глагол dianoígō, използван за описване на три неща, които се отварят в Лука 24. Гробът се отваря първо, въпреки че глаголът е различен (камъкът е отвален), защото отвореният и празен гроб е основата за следващите отваряния. В публичните речи на апостолите, записани в Деяния, редовно намираме препратка към възкресението на Христос, основата, на която стоим: като християни стоим на възкресенска земя (1 Кор. 15). След това четем специалния глагол, който изучаваме,
„Очите им се отвориха и те Го познаха. И Той изчезна от тях“ (Лука 24:31). Разглеждайки контекста, забелязваме, че тези двама ученици от Емаус бяха обезсърчени и вероятно дори депресирани. Но Господ дойде да ги спаси. Колко често се нуждаем от Господ да дойде, за да ни насърчи! Как направи това с двамата ученици? Първо, Той попита за техните обстоятелства. Той не им се наложи и, по Божието провидение, те също не Го разпознаха веднага, въпреки че бяха запознати с Него. След това, постепенно, започна да настъпва промяна и те започнаха да имат доверие в Него, така че Той можеше да им говори свободно,
„Не трябваше ли Христос да пострада тези неща и да влезе в Своята слава? И като започна от Моисей и от всички пророци, Той им тълкуваше във всички Писания нещата, отнасящи се до Него“ (ст. 26-27). Това е третата препратка в поредицата от осем за пълно и цялостно отваряне. Господ не би могъл да започне с това учение без основата, която Той положи чрез Своето извършено дело и възкресение. Но сега, Той можеше да се приближи до тях, докато говореше за Себе Си. Как направи това? Като цитира писанията на Моисей, Пророците и всички Писания (целия Стар Завет), Той ги отвори, обяснявайки нещата, отнасящи се до Себе Си! Двамата ученици сигурно са наострили уши, когато са започнали да виждат... и така сърцата им са се отворили за Него. Това може да бъде тема сама по себе си: наистина ли са отворени сърцата ни да посрещнем Господ Исус, да Го прегърнем истински, както направи Симеон (Лука 2:28)?
Христос е Ключът
Важно е да се разбере, че всички Писания говорят за Христос. Той е Ключът. Без Него не можем да разберем писанията на Моисей. В първата глава на Битие Го срещаме, Създателя: колко велик е Той (срв. Йоан 1:1-2; Кол. 1:16-17; Евр. 1:2-3)! В Изход Моисей описва много подробности, свързани с изкуплението на Израел от Египет, но когато разберем, че Господ Исус е Ключът, започваме да виждаме, че Той е изобразен в пасхалното агне (Изх. 12), в слугата от Изход 21 и в толкова много от тези пасажи. Използвайки Себе Си като Ключ, според Божиите мисли, Господ успя да привлече вниманието на двамата ученици, отвличайки ги от техните проблеми и от самите себе си, към нещата, отнасящи се до Него. В резултат на това очите на двамата ученици се отвориха (ст. 31). Така, докато Писанията им бяха представяни, в тях се извършваше Божия работа (срв. Гал. 1:16). Ако има нещо, от което наистина се нуждаем, то е това: вниманието и сърцата ни да бъдат привлечени към Господ Исус, към нещата, отнасящи се до Него. Така трябва да изучаваме Писанията. Тогава те стават живи, жизнени и реални. Когато вземем Писанията във връзка с нашия Господ Исус Христос, и нашите очи ще се отворят, за да видим повече от Него. Днес има ортодоксални евреи, които знаят Писанията (Стария Завет) наизуст. Може да имаме голямо уважение към тяхното знание, но те все още нямат това отваряне на очите.
Савел от Тарс беше един от тях, но след като видя Господ в слава, всичко се промени. Той беше научил Писанията наизуст, но не познаваше Този, за когото те говореха! Когато Го срещна, той разбра, че Ключът към старозаветния запис е точно там (срв. Фил. 3:3-7; Евр. 2:9) и... Писанията му се отвориха. Въпреки че ги познаваше толкова задълбочено, външно те бяха като затворена книга с було върху тях. Въпреки това, Христос може и премахва булото (2 Кор. 3 обяснява това подробно). Това, може да се предположи, се случи с двамата ученици от Емаус. Когато очите им се отвориха, „те Го познаха“ и Го разпознаха. В този момент се установи истинска връзка, защото Той остана в сърцата им, въпреки че изчезна от погледа им. Вярно ли е това и за нас?
Отворените Писания
Четвъртото срещане на глагола dianoígō следва веднага и отново има пряка връзка с Писанията.
„И си казаха един на друг: Не гореше ли сърцето ни в нас, докато ни говореше по пътя и докато ни отваряше Писанията?“ (ст. 32). И ние, докато четем Писанията, се нуждаем от помощта на Господ, за да разберем повече за Него, особено в части, които са трудни за схващане. Ако не ги разбираме, нека не се отказваме, а да продължим да четем, защото Светият Дух постепенно ще ги отвори и ще ги направи ясни. Това може да ни напомни за Псалм 119,
„Входът (отварянето) на Твоите думи дава светлина, давайки разбиране на простите“ (Пс. 119:130). Между другото, двамата ученици бяха отворили дома си за Господ Исус, приемайки Го в дома си, след като Го бяха подканили да влезе (Лука 24:29). Това е още една точка за размисъл: като Му отвориха дома си, Той влезе като Гост, но впоследствие стана Домакин, Господар на къщата,
„Като взе хляба, Той благослови и като го разчупи, даде им го“ (ст. 30). Чудесни неща се случват, когато Господ получи Своето законно място в нашите домове. Наистина ли Той има това място в нашите домове и животи; Той ли е „на трона“?
Отвореното разбиране
Имаше щастливо продължение на всичко това, на което се радваха всички ученици.
„Тогава Той им отвори ума, за да разберат Писанията“ (ст. 45). Така нашата специална дума за отваряне се използва за три неща в Лука 24:
Той им отвори очите и те Го познаха;
- Той отвори Писанията; така те разбраха, че Писанията говорят за Него;
- Той отвори разбирането им, за да могат правилно да прилагат Писанията по начина, по който Той го беше направил.
- Това е, от което се нуждаем и ние. Не е достатъчно да разбираме Писанията само по интелектуален начин. Нуждаем се от „допълнително докосване“, тъй като се нуждаем от това отваряне на разбирането. Можем да свържем това с това, което Йоан 6 описва относно въпроса за присвояването, защото чрез ядене ние правим Божиите неща свои. Това присвояване е паралелно с мисълта за отваряне на разбирането в Лука 24. Чрез процес на ядене и храносмилане ние правим нещата, отнасящи се до Господ, свои. Има две страни, които отново вървят заедно: ние полагаме усилия – четем Писанията, размишляваме върху тях, изучаваме и изследваме с помощта на конкорданс – докато едновременно с това се извършва Божия работа. Не е ли поразително да видим как, в същото време, когато приемаме Неговите мисли, Бог работи заедно с нас, помагайки ни да направим тези неща свои?
Отворените небеса
Евангелието на Лука представя Христос като наш Модел на земята, но в Деяния намираме общност, формирана след Този, който сега е на небето. В Деяния 7, в Стефан, срещаме прототипа на това, което е или трябва да бъде един християнин: свидетел-мъченик. Свидетелството на Господ в този свят е страдащо свидетелство, илюстрирано в Стефан, победителя. Точно преди да бъде убит с камъни, той можеше да каже:
„Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога“ (ст. 56). Тук отново намираме същия глагол „отворени“, където той има значението на цялостно отворени и напълно отворени. Сравнявайки това с това, което е записано в Матей 3 относно кръщението на Господ, забелязваме, че по този повод небесата се отвориха над Господ, Светият Дух слезе върху Него, за да Го помаже с оглед на Неговата предстояща публична служба. Там на земята, на брега на Йордан, Той беше Обект на небесното наслаждение, небесата гледаха надолу към Него. Но в Деяния 7 е обратното: тук имаше ученик на тази земя, докато небесата се отвориха за него, така че той можеше да погледне нагоре към Небето, за да види „Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога“. Господ Исус, отново, е Обектът, не на земята, а на небето! Това, което намираме в Деяния 7:56, е прекрасно обобщение на Посланието до Евреите, което говори за отворените небеса и Човешкия Син отдясно на Бога. С други думи, преди да бъде написано това Послание, Стефан вече се наслаждаваше, на практика, на истината от Евреите. Ами ние?
Оценяваме ли привилегиите, които имаме в отворено небе със свободен достъп да дойдем пред престола на благодатта (Евр. 4:16; 10:19)? Наистина можем да дойдем свободно и смело с нашите молби, както и с нашата хвала и поклонение, защото виждаме „Исус, увенчан със слава и чест“ (2:9). В Деяния 7 четем, че Господ стоеше. Това вероятно е било, за да седне, защото не много преди това Той беше влязъл в небето и беше посрещнат от Бога (Евр. 5:10): цялото множество ангели сигурно са отдавали хвала на Христос, влизайки в небесата. Но Той щеше да седне, както учат Посланията. От друга страна, Лука може да е подчертал, че Христос стоеше там, защото Той, така да се каже, все още чакаше Своя народ да промени мнението си, за да може да се върне при тях (това всъщност ще се случи след тяхното бъдещо национално изповядване, Исая 53). Във всеки случай, по това време Той е Човешкият Син, седящ отдясно на Бога! И все пак Стефан, точно преди смъртта си, Го видя да стои: за да приеме Своя верен слуга и да го въведе в Рая при неговото мъченичество. И така Христос Сам стоеше, готов да дойде на помощ на Стефан. Гледането на Исус в небето, както направи Стефан, е и наша привилегия, защото можем да съзерцаваме славата на Господ и да бъдем преобразени от слава в слава (2 Кор. 3:18).
Отварянето на сърцето на Лидия
„И една жена на име Лидия, продавачка на пурпурни платове от град Тиатира, която почиташе Бога, ни слушаше. Господ отвори сърцето ѝ, за да внимава на думите, които Павел говореше“ (Деяния 16:14). Това е чудесен пример за Божия работа. Тази езическа търговка беше проявила интерес към Бога на Израел, като се беше присъединила към онези верни евреи, които в събота се събираха край реката, за да се молят.[^2] Там Светият Дух изпрати апостол Павел и неговата група. Докато Павел говореше, Бог отвори сърцето на Лидия. Лука, който присъстваше по това време, под вдъхновението на Светия Дух, записа какво се случи. Според оригиналния език на областта, от която произхожда Лидия, името ѝ означава нещо тежко или болезнено. Това представя характера и състоянието на човека след грехопадението на Адам и Ева; дори раждането на бебе е болезнено нещо. В Лидия имаме индикация за това какво и къде наистина е всяко човешко същество, тъжно. Но Лидия имаше интерес към Бога; KJV казва, че тя „почиташе Бога“; това показва нейния голям интерес, в този момент, към еврейската религия и Бога на Израел, интерес, който я подготви за това, което щеше да последва, когато Бог щеше да влезе в живота ѝ и да „поеме контрола“. Тя имаше интерес към Бога, но сега Той идва, за да отвори сърцето ѝ. От сърцето „извират изворите на живота“ (Притчи 4:23). Сърцето е самият център на нашето същество, нашата личност и затова, когато сърцето е отворено за Бога, ние започваме добре. По-късно в същата глава, тя отвори дома си за евангелието, след това за Павел и неговата група (Сила, Тимотей, Лука) и вероятно и за вярващите във Филипи, някои от които бяха спасени същата седмица. Възможно е новото събрание дори да е започнало да се събира там. Отворен дом, наистина, но започна със сърце, което беше отворено, както беше и с двамата ученици от Емаус.
Служението на Павел – Отваряне на Писанията
Напускайки дома на Лидия, Павел пътува от Филипи до Солун. Там, в продължение на три съботи, той говори с евреите в синагогата.
„Отваряйки и представяйки им, че Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите; и че този Исус, когото аз ви проповядвам, е Христос“ (Деяния 17:3). Какво правеше Павел тук? Той правеше същото, което Господ направи в Лука 24 с учениците от Емаус. Използвайки Писанията, отваряйки ги задълбочено, Павел, еврейски християнин, представи старозаветните писания на своите сънародници евреи (все още не християни) и им доказа Кой е Христос според Писанията – Месията – и им обясни, че Той трябваше да пострада (същото „трябва“, което намираме в Лука 24:26). „Този Исус, когото проповядвам, е Христос.“[^3] Павел беше учил в Божието училище и се беше научил да следва примера на своя Учител! По отношение на служението на Павел, в Деяния 26, Лука обобщи наставленията на Господ към Павел, използвайки същия глагол, „да отвори очите им“ (но без представката диа), както когато Павел „отвори“ Писанията. Поручението на Господ към Савел от славата беше
„да отвори очите им, и да ги обърне от тъмнина към светлина, и от властта на Сатана към Бога, за да получат прошка на греховете и наследство между осветените чрез вяра, която е в Мен“ (Деяния 26:18). Господ Исус отново е върховният Обект, както и Центърът.
Вярата ни свързва с Него, както Той е сега в слава. Във връзка с това, отварянето на очите се споменава още веднъж (Деяния 17:3), използвайки глагола dianoígō. Каква промяна: от тъмнина към светлина! Крайната морална тъмнина, описана, особено във връзка с Коринт и Ефес (Деяния 18-19), е фонът, на който нашият възвишен Господ идва, по благодат. Тази намеса съвпада с действието на нашия Бог и Отец, който ни избави от властта на тъмнината и от властта на Сатана, за да ни прехвърли в царството на Сина на Неговата любов (Кол. 1:13)!
Още отворени неща
Осемте срещания на глагола dianoígō „(цялостно) отваряне“ или „отваряне (напълно)“ въвеждат нов ред на нещата. Какъв е резултатът от всички тези отваряния – на очите, на разбирането и на Писанията? В дните след възкресението на Господ, тези отваряния бяха необходими, за да може Той да изведе учениците до Витания и да ги благослови (Лука 24:50-53). Това извеждане не беше само по повод на Неговото възнесение; то беше необходимо и с оглед на отговор, който те биха могли да дадат в поклонение на Христос и на Бога. След възнесението на нашия Господ, учениците се върнаха в Йерусалим в храма, но те вече не принадлежаха към еврейската религиозна система, която беше отхвърлила техния Месия.[^4] Те бяха там, постоянно се радваха, хвалеха и благославяха Бога, като свещеническа общност за Божиите интереси, свързани с прославения Христос.
Какъв контраст с началото на Евангелието на Лука, когато Захария служеше вътре в храма, докато хората стояха отвън! Тогава входът към Бога беше затворен, дори за свещеника, докато беше позволено само веднъж годишно първосвещеникът да влиза в Божието присъствие и само с кръвта на жертва. Сега входът беше отворен, широко отворен, и учениците бяха получили свободен достъп. Днес този достъп е привилегия на всеки истински християнин. Всички тези „отваряния“ демонстрират, че имаме свободен достъп до Бог Отец и до нашия прославен Господ, и това е чрез Светия Дух. Небесата са отворени и ние можем да влезем чрез вяра, устата ни отворени да хвалим и благославяме Бога. Често устата ни са затворени поради нашите провали (въпреки че нашето положение в Христос е съвършено). Тук в Лука 24 те бяха отворени, защото учениците изливаха добро послание относно Царя (Пс. 45:1), техния възкръснал и възнесен Господ. От изобилието на сърцето, устата на учениците можеха да говорят в хвала и поклонение. Този „излив“ беше в отговор на отварянията, извършени от Господ. Нека Господ ни помогне да бъдем повече в нозете Му, да се учим от Него, докато Той отваря Писанията, за да можем и ние да бъдем истински поклонници! В небето сърцата ни ще бъдат отворени за всички съкровища на Божието Слово и ние ще бъдем поклонници завинаги. Каква перспектива!
[^1]: Глаголът, който Марк използва (гр. stenázō), също се превежда като стене (Рим. 8:23; 2 Кор. 5:2, 4; Евр. 13:17) или мърмори (Як. 5:9); среща се 6 пъти в НЗ. [^2]: Във Филипи нямаше синагога, защото нямаше достатъчно мъже. Според равинските правила, за синагогална служба бяха необходими десет еврейски мъже. Тъй като нямаше достатъчно еврейски мъже, жените се събираха и сядаха край реката за молитва, обичай, познат на Павел. [^3]: Глаголът „проповядвам“ или „възвестявам“ е идентичен с този в Деяния 17:18 и Филипяни 1:18. [^4]: Въпреки че морално казано отне почти четиридесет години, за да ги откъснат от юдаизма. (Вижте също Евреи, написано, за да помогне на еврейските вярващи да излязат от старата система и „към Христос“).
