Галилейското езеро е било пословично бурно езеро. Вятърът, спускащ се от планините, внезапно и неочаквано предизвиквал буря, често опасна за рибарите на езерото.
Така беше и в този случай. Учениците отплаваха от брега при хубаво време, имайки за спътник своя Господ и Учител, Божия Син. Тогава четем: „Вдигна се голяма буря от вятър.“ Вълните се надигнаха по заповед на вятъра, водата на езерото се изля в малката лодка, докато тя не се напълни с вода.
Не е ли опитът на мнозина, може би на всички, че в някое време от живота ни, може би повече пъти, отколкото ни се иска да мислим, се надига голяма буря? Идват проблеми. Може да е лошо здраве и никаква перспектива за подобрение. Може да са финансови затруднения и колко много са преживели това през тези години на нестабилна икономика. Може да е срам, който идва в семействата ни. Хиляда и едно тревожни неща могат да дойдат в живота и домовете ни. Може да е слабостта на старостта, постоянно скъсяващата се връзка, която има само един край, освен ако не настъпи Възнесението. Бурята се надигна на Галилейското езеро. Но Учителят беше на борда.
Как би могла крехката лодка да потъне, ако Господарят на живота беше там? Във всеки случай Той беше наблизо, и това беше най-важното. Заспал на възглавница в задната част на кораба, самото Му отношение на покой, въпреки че вятърът виеше наоколо и вълните пълнеха лодката, беше достатъчно, за да укроти страховете на учениците Му.
По-добри ли сме от рибарите на Галилейското езеро? Инстинктивно ли се обръщаме към Господа в нашите проблеми? Колко често се опитваме да оправим нещата със собствените си сили и въображаема мъдрост, и се обръщаме към Господа само когато сме на края на силите си. Не можем ли да се доверим на Господа? Познавал съм Божии светии, които са имали прекрасни възможности да напредват в Божиите неща, светии, които са слушали най-избраното служение години наред. И все пак, когато бурята се надигна, съм ги чувал да казват с мъчителни устни: „Господ изостави ли ме?“ Не можем да ги виним, защото знаем колко сме крехки самите ние, но можем да се стремим да укрепваме вярата си взаимно.
Уплашените ученици събудиха Учителя с укорителен вик: „Учителю, не Те ли е грижа, че загиваме?“ Тогава ТОЙ СТАНА! Какъв момент! Почти можем да видим Неговата любима фигура, изправена до пълния си ръст; почти можем да чуем Неговия глас, който укорява вятъра и казва на морето: „Мълчи, утихни.“
Той стана! Като диви хрътки, призовани от стопанина си, така и дивите вълни утихнаха по Негова заповед, вятърът спря при Неговия укор, „и настана голямо затишие.“ „Вдигна се голяма буря… Той стана и… настана голямо затишие.“ Какъв контраст! Какъв урок! Когато Господ се намеси във връзка с нашите изпитания, трудности и скърби, Той може да превърне бурята, колкото и голяма да е тя, в голямо затишие. Може да не намерим външните си обстоятелства много променени. Например, старостта не може да бъде избегната. Но Бог може и ще направи път за избавление, за да можем да понесем изпитанието. Път за избавление, не от изпитанието, а в изпитанието, така че в духа си да можем да се издигнем над него и да прославим Бога в него. Когато учениците видяха могъщата сила на Господа, те се уплашиха извънредно и си казаха един на друг: „Какъв е Този Човек, че дори вятърът и морето Му се покоряват?“ Да, повече от човек! Кой човек би могъл да командва вятъра и морето? Колко безсилен е човек в присъствието на стихиите, отприщени с цялата си ярост. Торнадото се движи с неустоима сила. Нищо не може да му устои. Морето бушува. Никаква човешка сила не може да обуздае ужасяващата му мощ. Колко нищожен се чувства човек в присъствието на тези елементарни сили! Не, учениците се намериха в присъствието на Вечния Божи Син, „Бог, проявен в плът.“
И все пак не се страхуваха от спящата фигура, когато Го събудиха с виковете си за помощ. Не биха ли могли да стигнат до заключението, че нашият Господ, обитаващ в плът, е бил, за да може Божествената сила да бъде на разположение на човека за негово благословение? И така, можем да се обърнем към Един, Който е Бог и Човек – Бог в божествена сила и мощ, Човек в човешка съпричастност и доброта; не, разкриващ самата доброта на Бога, божествена съпричастност и доброта. Не можем ли да Му се доверим?
„ВДИГНА СЕ ГОЛЯМА БУРЯ… ТОЙ СТАНА И… НАСТАНА ГОЛЯМО ЗАТИШИЕ.“
