Инвалид, депресиран и умиращ – Да бъда с Исус!
Изминаха повече от пет години откакто ми поставиха диагнозата и пет години, откакто мисионерската ми кариера беше принудена да промени посоката си. Като проповедник с почти 40-годишен опит, да нямам собствен естествен глас беше тежък удар, в повече от един смисъл!
Агресивният рак на хранопровода ме е затворил в живот, който не съм избрал и не харесвам. Понякога изпадам в депресия, особено когато си мисля какво бих могъл да правя днес, ако нищо от това не се беше случило. Но няма смисъл да отричам, че се е случило. И не на някой друг, а на мен – на мен самия!
Аз съм наясно, че всички умираме. Всеки се ражда, за да живее кратки години по пътя на живота – може би 20, 40, 70 години. Дължината наистина няма значение, особено когато живеете в разбито тяло, което не е такова, каквото трябва да бъде.
И все пак имам убеждение, което рязко фокусира моя поглед върху умирането. Аз съм инвалид. Може да съм депресиран. Със сигурност ще умра един ден. Но в Божието време моята смърт ще донесе свобода и ще ми даде цялост. Струва си да погледнем напред.
Когато се отвърна от живота си, който завършва със смърт, мога да се концентрирам върху смъртта си, която завършва с живот! Тогава ще бъда свободен от ограниченията, донесени ми от греха, от бунта срещу Бога и Неговите пътища. Ще стана като моя Господ Исус в Неговата смърт и възкресение. Тогава ще бъда цял.
Възкръсналият Христос говори на Своите последователи с глас, който те разпознаха. Искам първите ми думи към моя Господ да бъдат тези, изречени от Тома, когато истината за живота след смъртта стоеше пред него от другата страна на стаята: „Моят Господ и моят Бог!“
Инвалид, депресиран и умиращ, все още избирам да гледам напред към кулминацията на човешката история: „Защото за мен животът е Христос, а смъртта е придобивка“ (Филипяни 1:21). Докато живеете, правете каквото можете, за да направите днешния ден ценен за вечността.
