Молитвата на Анна: Вяра, изпитание и Божият помазан цар

Първата книга на Самуил започва с кратката история на един благочестив човек на име Елкана, който е живял по времето на съдиите. Неговата съдба е била в ден на разруха за Божия народ като цяло и за свещенството в частност. Но това не го е възпряло да изпълнява Божието Слово. Той „отивал от града си всяка година да се покланя и да принася жертви на Господа на Силите в Сило.“ Споменава се за семейството му; той имал две жени, Анна и Фенина. Последната имала деца; първата – нито едно. Тези подробности са отбелязани, за да ни представят особените обстоятелства на раждането на Самуил.

Бог е благоволил да откаже на Анна благословението на майчинството, за да ѝ покаже, не се съмняваме, че Неговата намеса в полза на Неговия народ, в момент на криза, няма да бъде чрез плътта, а чрез упражняване на вяра. Тя е трябвало да научи, че Бог ще усъвършенства силата Си в нейната слабост. Затова тя е казала: „с мощ никой човек няма да надделее.“ Това тя е научила в огненото изпитание на вярата.

Но в изпитанието тя е прибягнала до Бога в молитва.

„Тя беше в горчивина на душата си и се молеше на Господа, и плачеше горко.“ „Тя говореше в сърцето си; само устните ѝ се движеха, но гласът ѝ не се чуваше.“ Това беше неизразена молитва, като тази, описана от Монтгомъри:

„Молитвата е искреното желание на душата, Изречено или неизразено, Движението на скрит огън, който трепери в гърдите.“

За нея не ставаше въпрос просто да каже молитва, а да се моли искрено. Има огромна разлика. Възможно е да изразиш желание и да не го чувстваш; от друга страна, да чувстваш желание и да не го изразиш. Възможно е да се молиш „от изобилието на думи;“ от друга страна, „от изобилието на скръб.“ Тя каза: „от изобилието на моята жалба и скръб съм говорила.“ Това беше искрена молитва, която достигна Божието ухо и донесе Неговия отговор.

Друг белег за нейната искреност беше нейното постоянство в нея. Тя беше настойчива пред Бога. Знаеше, че Той ще отговори, и Го чакаше за отговор. Колко различно е това от обикновената формална молитва. Човек може формално да поиска нещо от Бога, без да чувства някаква особена и належаща нужда от това, което иска; и когато Бог мълчи и задържа отговора, тогава човек не отправя повече молби към Него. Това не е вяра; това е просто формалност. Когато човек моли Бога за нещо с вяра, той чака отговора и продължава да моли, докато го получи. Бог се е заклел да отговори на тези, които Му се молят по този начин. Той ще отговори на тези, които „викат денем и нощем към Него“ (Лука 18:7). Можем да бъдем сигурни, че Бог винаги ще изпитва нашата искреност, когато се молим.

Вярата на Анна беше изпитана; след това Бог даде Своя отговор. И след като тя получи Неговия отговор, молитвата ѝ отстъпи място на хваление. Горчивината в душата ѝ изчезна; тежестта върху духа ѝ беше премахната, езикът ѝ беше освободен; и поток от хваление се издигна от сърцето ѝ към Бога. Тогава тя Му заговори с леко течащи строфи:

„Сърцето ми се радва в Господа; рогът ми се въздигна в Господа; устата ми се разшириха над враговете ми; защото се радвам на Твоето спасение.“

В нормалния християнски опит хвалението следва молитвата. Затова можем да бъдем сигурни, че ако започнем с молитва, ще завършим с хваление. В молитвата може да сме наскърбени и тъжни, но в хвалението ще бъдем ликуващи от радост. Плачът може да трае една нощ, но радостта идва сутрин. Бог дава на Своя народ „дреха на хваление вместо дух на униние.“

Но Бог не позволи на Анна да премине през изпитание, за да получи просто отговор на молитвата си в дара на деца; Той възнамеряваше тя да научи важни уроци за Него Самия, каквито никога не би могла да научи по друг начин. Това, което получаваме чрез опит, винаги е наше. То никога не се забравя.

Тя научи, че Той е свят. Затова Той беше далеч от злото, което донесе безчестие на Неговото име. Състоянието на народа, и особено това на свещенството, беше ужасяващо. Човек едва ли можеше да си представи по-несвято състояние на нещата от това, изобразено в последните глави на книгата Съдии, и това, което се виждаше в поведението на синовете на Илий, Господните свещеници. Очевидно чувството за Божията святост беше напълно изгубено. И Анна, живеейки, когато всичко това се случваше, свидетелствайки го в целия му срам, научи истинския характер на Бога.

Тя научи също, че Той е скала. Така че в изпитанието си тя намери в Него цялата си подкрепа. Съдбата ѝ беше хвърлена в трудни обстоятелства: в дома ѝ противникът ѝ я изкушаваше горчиво; в храма, определеното място за поклонение, свещениците караха Божия народ да се препъва поради нечестието си; в нацията като цяло злото беше разпространено. Тя нямаше нищо, в което да може да се довери, освен в Бога, нейната скала.

Освен това тя научи, че Той е Бог на знанието и чрез Него се претеглят действията.

Общото чувство в нейния ден беше точно обратното. Изглеждаше, че Бог не забелязва случващото се; че човек, следователно, склонен към зло, може да греши безнаказано. Под това погрешно схващане относно Божието отношение към злото, грехът поема свободен ход. Ако Бог не забелязва злото и не изисква отчет за него, защо да се упражнява въздържание? Това е правдоподобният аргумент, с който дяволът заблуждава злосторниците. Но вярата знае, и Анна знаеше, че Бог взема под внимание всичко, което се случва в света, и ще изисква отчет за всичко това в определеното време.

Сега такъв Бог действа със сила, не само убивайки – човек може да го направи достатъчно лесно – но и възкресявайки от мъртвите. Той също така действа с благодат, като пази нозете на Своите светии във всички поколения, действайки в полза на бедните, които са потиснати на земята. Да, „Той издига бедните от праха.“ Те са Негова специална грижа, защото цялата им надежда е в Него. Неговата силна ръка действа в тяхна полза. Анна го е преживяла, и ние също можем.

Нейната песен на хваление достига своя връх, когато тя споменава Божия Помазаник.

„Той ще даде сила на Своя Цар и ще въздигне рога на Своя Помазаник.“

Всъщност по времето на Анна в Израел нямаше цар. Нейната вяра обаче гледаше към времето, когато ще има такъв. Тогава страдащият и угнетен Божи народ най-накрая ще бъде избавен от всичките си врагове и ще царува в слава с Него.

Това е първото споменаване на Божия Помазаник в Писанието и Неговото възвисяване е надеждата на Неговия народ. Анна, поразителен представител на запазения остатък, когато нищо не остана от националното свидетелство, имаше този опит с Бога, в избавителна сила, по отношение на обстоятелствата на нейното изпитание, и тази сигурна надежда в Него по отношение на установяването на Неговото царство в сила и слава. Дано и ние имаме същото.

(Бележки от обръщение.)

Неизвестен“ }