Исус, Петър и Павел се сбогуват
Прощалните думи могат да ни вдъхновят да следваме пътя на тези Божии служители.
Когато напуснах болничното му легло, му помахах за довиждане от вратата. Знаех, че това е последният път, когато ще се видим. „Продължавай да тичаш в състезанието“, каза той. Три дни по-късно Господ го прибра у дома. Въпреки че това се случи преди повече от десет години, тази сцена и изречените думи все още са ясни в съзнанието ми. Бях в присъствието на верен слуга на Господа. Никога не искам да забравя неговото насърчение от онзи септемврийски ден.
Може би сте имали подобно преживяване. Може да сте били с някого, когато е преминал от този живот, и последните му думи все още да отекват в съзнанието ви. Или може да притежавате последното писмо, написано от родител, дете или скъп приятел. Вие цените техните последни думи.
Прощалните думи могат да бъдат мощни. Съобщава се, че преди да почине, известният евангелист Джон Уесли е казал: „Най-доброто от всичко е, че Бог е с нас.“ Пуританът Ричард Бакстър е казал преди да умре: „Имам болка, но имам мир.“ В края на живота си Август Топлади, който е написал химна „Скалата на вековете“, е казал: „Вече се наслаждавам на небето в душата си. Всичките ми молитви са превърнати в хваления.“
Такива думи ни насърчават и могат да ни вдъхновят да следваме пътя на тези Божии служители. Нека разгледаме прощалните думи на трима души от Новия Завет: Исус, Петър и Павел.
Сбогом на Исус
Преди да разгледаме прощалните думи на тези почитани служители Петър и Павел, трябва да започнем, като обърнем внимание на техния Учител, Господ Исус Христос. Когато Моисей и Илия изчезнаха от сцената на Преображението и „Исус беше намерен сам“, Бог Отец проговори от небето и каза: „Това е Моят възлюбен Син: Него слушайте“ (Лука 9:35-36 KJV). Какви бяха Неговите последни думи?
Матей, Марк и Лука завършват своите разкази за живота на нашия Господ с поръчението, което Той даде на Своите ученици. Преди да се възнесе при Своя Отец на небето, Исус им напомни за властта, дадена Му. След това ги настави: „Идете, прочее, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:18-20 NKJV). Това е Неговият план за световна евангелизация и той е все още актуален за нас днес.
Много бъдещи мисионери са били вдъхновени от тези думи и са занесли посланието за спасение на изгубените в други земи. Мисионерски общества са се родили в резултат на тези думи. От всички народи на земята Господ търси ученици. Затова трябва да им прогласяваме „покаяние и прощение на греховете“ чрез Господ Исус Христос (Лука 24:47). Тези, които вярват, трябва да бъдат кръстени и научени на „всичко“, което Той е заповядал.
Като Негови посланици ние отиваме с Неговата власт, а не със собствената си. Когато излизаме, може би със страх, знаем, че не сме сами. Макар и невидим, нашият Господ стои точно до нас. Той е обещал на тези, които се подчиняват на Неговия мандат: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“ (Матей 28:20). Колко прекрасно! Тези вълнуващи думи трябва да ни мотивират. Докоснати от Христовата любов към нас лично, ние трябва да отговорим незабавно на Неговото поръчение.
Четирите евангелия не са единствените книги, които съдържат думи, изречени от нашия Господ. Откровението, последната книга в Библията, също записва действителните думи на Исус. В последната глава намираме Неговото последно обещание към Неговия народ: „Ето, ида скоро“ (Откровение 22:20). Три пъти в тази глава Господ дава личното уверение за Своето завръщане и ни казва, че ако се покоряваме и сме верни, Той ще ни възнагради (Откровение 22:7,12). Свързвайки обещанието за Неговото завръщане с Великата поръка, е ясно, че трябва да прогласяваме евангелието, докато можем. Въпреки че обещанието за Неговото завръщане е утешително, нашата задача е предизвикателна и изисква отдаденост.
Сбогом на Петър
По време на земния живот на нашия Господ Петър беше донякъде импулсивен характер, но с течение на времето той омекна. Последните му думи, намерени във второто му послание, са писанията на много по-възрастен мъж. В първата глава той поглежда назад и ни уверява в сигурността на нещата, в които вярваме. Не сме били измамени! Самият Петър е бил очевидец на Христовото величие, защото е бил „с Него на святата планина“ (2 Петър 1:16-18). Получил прозрение от Светия Дух обаче, Петър е могъл да предвиди възхода на лъжеучители. Отричайки обещанието за Христовото завръщане и забравяйки Божията минала намеса, когато Той е донесъл съд върху безбожен свят, те биха се подиграли на предположението за бъдещ съд.
Как трябва да отговорим на такова предупреждение? В края на писмото си Петър ни казва „да бъдем усърдни да бъдем намерени от Него в мир“ (2 Петър 3:14). Очевидно той има предвид идването на Господа. За да бъдем запазени от грешка, трябва да научим повече за нашия Спасител и да бъдем основани в истината на Неговото Слово. Затова Петър ни насърчава да „растем в благодатта и познанието на нашия Господ и Спасител Исус Христос“ (2 Петър 3:18). Нека никога не мислим, че сме стигнали достатъчно далеч. Духовният растеж може да продължи до самия край на живота ни. Преди окончателно да остави перото си, любовта на Петър към неговия Учител го накара отново да помисли за дълга, който Му дължи. В хвала на Спасителя той написа: „На Него да бъде славата сега и завинаги“ (2 Петър 3:18).
Петър е толкова човешки и верен на живота характер. И все пак, в прощалните си думи той сякаш казва: „Не ме помнете; помнете Исус. Той е достоен за цялата слава.“
Сбогом на Павел
Петър и Павел имат редица прилики. Всъщност Петър споменава Павел към края на второто си послание (2 Петър 3:15). И Петър, и Павел очакват мъченичество, и двамата пишат за предстоящо отстъпничество (2 Петър 1:14; 2 Тимотей 4:6; 2 Петър 2:1-2; 2 Тимотей 3:1-8). За разлика от Петър, който се обръща към Божия народ, последното писмо на Павел е написано до отделен човек. Тимотей е получил две лични писма от Павел, а второто послание съдържа последните думи, които имаме записани от Павел.
Как ли Тимотей е ценял това писмо след заминаването на Павел! Той не се е съмнявал в привързаността на Павел към него и е знаел, че Павел копнее да го види (2 Тимотей 1:2-4). Апостолът е бил добре запознат с него и семейството му. Използвайки езика на атлетиката, собственото „състезание“ на Павел е било приключило и той е бил на път да напусне пистата. Той е бил готов да срещне „праведния Съдия“ и да получи Своята награда, „венеца на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8).
Докато Тимотей четеше и препрочиташе това писмо, той не можеше да сбърка смисъла на апостола. Някои сътрудници бяха продължили в Господното дело; други приятели, които бяха с него само в добри времена, го бяха изоставили. Павел беше сам. Дали Тимотей също щеше да го изостави в часа на нужда? Дали щеше да рискува пътуването, за да донесе наметалото, книгите, пергаментите на този самотен Божий слуга? (2 Тимотей 4:13). Но какво щеше да стане по-късно? Когато Павел напусна този живот, дали Тимотей вярно щеше да продължи?
Павел вече беше предал истината на Тимотей и сега искаше той да я предаде на „верни мъже“, които ще могат „да учат и други“ (2 Тимотей 2:1-2). Като добър войник, Тимотей трябваше да бъде подготвен за трудности, а гонението щеше да бъде цената за благочестив живот (2 Тимотей 2:3; 3:12). Колко предизвикателно е поръчението, дадено от Павел в присъствието на Бога и Господа! „Проповядвай словото; бъди настойчив навреме и безвреме; изобличавай, порицавай, увещавай с пълно дълготърпение и поука“ (2 Тимотей 4:1-2). Хората вече няма да желаят да слушат здраво учение, но ще избират забавни комуникатори, които ще им дават точно тази диета от неградивна пяна, която желаят (2 Тимотей 4:3-4).
Къде щеше да застане Тимотей във всичко това? Дали и той щеше да стане угодник на хората, или щеше да остане верен на Божието Слово? Четейки отново скъпоценното писмо, той щеше да се сблъска с това предизвикателство: „Но ти продължавай...“ (2 Тимотей 3:14). Със сигурност, по Божия благодат той щеше!
Някои биха си спомнили прощалните думи на Павел по друг повод. Старейшините от ефеската църква бяха призовани в Милет, за да се срещнат с Павел за последен път. Те слушаха, докато той им напомняше за своето непоколебимо служение и за това как, подобно на Господа, той не беше задържал нищо. Вярно им беше обявил „цялата Божия воля“. Предупреждавайки ги за предстоящи опасности, когато „свирепи вълци“ ще нападнат стадото и ще се появят лъжеучители, Павел ги повери за тяхното опазване „на Бога и на словото на Неговата благодат“. Павел беше плакал много в своето служение, а сега старейшините плачеха, докато го слушаха – скърбяха най-много, защото той им беше казал, че няма да видят лицето му повече (Деяния 20:17-38).
Ще се справим ли добре?
Тези прощални думи, изречени по различни поводи, притежават една обединяваща черта. Темата за отговорността е обща за всяка от тях. Ние пропускаме тези, които са си отишли от този живот, но сме оставени тук, за да продължим работата. Ще бъдем ли верни? Ще „поемем ли мантията“, която другите са оставили, и ще продължим ли тяхната работа за Господа?
Всеки човек, когото разгледахме, не само се сбогува, но и имаше желанието тези, които го следваха, самите да „се справят добре“. Има само едно нещо, което може да ни запази верни, и това е Божията благодат. Интересно е, че намираме благодат, спомената в прощалните думи на всеки един.
Павел повери както старейшините в Ефес, така и Тимотей на Божията благодат (Деяния 20:32; 2 Тимотей 4:22). Петър ни напомня за нуждата да растем в същата благодат (2 Петър 3:18). А „благодатта на нашия Господ Исус Христос“ следва собствените последни думи на нашия Господ в Откровение 22:21.
По Неговата благодат, нека тези прощални думи ни развълнуват в нашата преданост и в нашето ученичество, за да бъдем и ние верни, докато Той дойде.
От Мартин Жирар
