Първата велика истина, която озарява душата, когато влезем в мястото на благословение, е, че Той е по-велик от нашите грехове. Това откри грешницата от града в Лука 7:36–50. Повече от вероятно е тази уморена жена да е чула думите на Господа и, привлечена от тях, да Го е последвала до къщата на Симон. Трябваше ли да влезе? Какво право имаше да прави това? Намръщените погледи на фарисея и неговите гости щяха да я прогонят далеч от вратата, ако Този, когото душата й търсеше, не беше се облегнал точно вътре, на най-ниското място на пиршеството. Нейната нужда от Него беше по-голяма от страха й от тях, и две сили действаха, които бяха по-големи от тяхната враждебност; те се съчетаха, за да я доведат до Неговите нозе. Неговата любов я привлече; нейната нужда я подтикна. И притисната от привличането на Неговата любов и подтика на нейната нужда, тя направи едната стъпка през прага, която я доведе до единственото място, където нейното уморено, обременено сърце можеше да намери облекчение и покой.
В нозете Му тя изплака покаянието си за грешен живот и смеси сълзи на благодарност към Него с тези покаятелни сълзи за посрещането, което Той й оказа.
Симон фарисеят не би й позволил да го докосне, а гостите му щяха да я отхвърлят, но смиреният Исус, могъщият Княз на Живота, не беше като тях: Той беше Приятел на грешниците. Тя откри, че Той има сърце на безкрайна нежност, че може да чувства дори за нея, и че когато отвори устата Си, Той говореше както никой друг човек никога не е правил или не би могъл да говори: Той говореше за прошка, за спасение, за мир; и със сигурност, от всички неща на земята или на небето, нищо не можеше да задоволи копнежите на уморена душа като тези.
