Размишления върху молитвата на Сина
Част втора: ВЪВЕДЕНИЕ
В Йоан 17:1-3 четем, че Господ Исус Христос знаеше, че е дошъл часът Той да напусне този свят и да отиде при Отца (виж Йоан 13:1). Затова Той поиска Своето собствено прославяне, с цел да може след това да прослави Отца, като даде вечен живот на християнските вярващи.
След като завърши разговора Си с учениците Си относно Своето заминаване, Господ „вдигна очите Си към небето“ (Йоан 17:1 ESV). Небето, домът на Неговия Отец, беше Неговата съдба извън този свят. То е и обещаното място за пребиваване на Неговите ученици, където Той ще ги отведе (Йоан 14:2-3). Фразата „вдигна очите Си към небето“ показва Неговото равенство с личността, към която се обърна в молитва. Първата дума от Неговата молитва беше „Отче“ – това свято име на Бога, разкрито от Сина. Като Син в Божеството, Господ Исус може да говори с Отца на равни начала. Затова Той подходящо каза: „Отче“, без да е необходимо прилагателно.
Часът беше дошъл за Него, Сина (но сега и като Човек), да бъде прославен от Отца. Няколко пъти в това евангелие Йоан вече беше използвал понятието „Неговият час“ – времето за Сина да напусне този свят и да отиде при Отца. В началото на Неговата молитва, часът беше дошъл за Неговото и на Отца прославяне.
Както винаги, Синът търси само славата на Своя Отец във всичко. Когато Той възкреси Лазар от мъртвите, Бог Отец беше прославен, както и Синът –
„за да се прослави Божият Син чрез него“ (Йоан 11:4).
В Йоан 12:23 Господ каза:
„Дойде часът да се прослави Човешкият Син“, в очакване на Неговата смърт (Йоан 12:27-33). По този повод Той каза: „Отче, прослави името Си.“ Незабавният отговор от небето беше: „Прославих го [когато Лазар беше възкресен от мъртвите], и пак ще го прославя“ (Йоан 12:28).
„Пак ще го прославя“ се отнасяше до това, когато Бог възкреси Своя Син от мъртвите и Му даде слава (1 Петър 1:21). Господ Исус беше възкресен чрез славата на Отца (Римляни 6:4) и беше взет, или приет, в слава (1 Тимотей 3:16). Там Той седи отдясно на престола на Величието в небето (Евреи 8:1), и там Божията слава сияе в Неговото лице (2 Коринтяни 4:6). Неговата слава като Човешки Син ще бъде показана през цялото хилядолетие (виж Псалм 8).
Отец отговори на молбата на Своя Син да бъде прославен, като Го постави от Своята дясна ръка (Псалм 110:1; Евреи 8:1). От тази възвишена позиция Синът е способен, чрез властта на Отца, да даде вечен живот на вярващите. В извършването на тази работа за Отца, Синът Го прославя по нов начин (Йоан 17:2). Посланието, което Мария получи да предаде на учениците сутринта на възкресението, беше: „Аз се възкачвам при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“ (Йоан 20:17). Чрез Духа те напълно осъзнаха истинската си връзка с Отца от този момент нататък и те също щяха да могат да донесат слава на Отца.
„С това се прославя Моят Отец, да принасяте много плод и така да се докажете като Мои ученици“ (Йоан 15:8).
Йоан 17:3 определя какво е вечният живот за вярващите от нашето време. По отношение на нашата нужда, ние сме облекчени да открием, че вечният живот е противоположността на осъждането и на погиването (Йоан 3:16-18). В Йоан 17:3 той е да познаваме Отца, единствения истински Бог, и Исус Христос, Изпратения от Отца. Така от Негова страна Бог иска да споделим Неговия живот, тоест, семейния, или домашния, живот на Бога във вечността. Животът не е само съзнателно съществуване, той е и за живи взаимоотношения, особено семейни взаимоотношения. Ефесяни 3:15 заявява, че Отец е личността, от която всяко семейство черпи своето значение.
Ние сме били доведени да познаем превъзходния Отец – истинския Отец. В евангелието на Йоан, прилагателното „истински“ означава крайната реалност на едно нещо. Например, Исус е истинският Хляб от небето (Йоан 6) и истинската Лоза (Йоан 15). „Истинският Бог“ предава мисълта за окончателност в прогресивния процес на Божието откровение към човечеството през вековете. Като Божии деца (Йоан 13:33), вярващите имат истинска, жива връзка с истинския Бог – Отца – чрез Неговия Син. Тази съзнателна, вечна връзка с Отца и Сина е крайната реалност за нас – „вечният живот“ (Йоан 17:3; 1 Йоан 1:2 JND).
„Знаем, че Божият Син е дошъл и ни е дал разбиране, за да познаем Този, Който е истински; и ние сме в Този, Който е истински, в Неговия Син, Исус Христос. Това е истинският Бог и [вечният] живот“ (1 Йоан 5:20 ESV). Затова вярващите живеят в Божията любов в съзнателното познание на божествените личности и със способността да отговарят на божествената любов.
Господ Исус продължи Своята молитва към Отца в Йоан 17:4: „Аз Те прославих на земята, като извърших делото, което Ти Ми даде да върша.“ Той предвиждаше следващия ден, когато триумфално каза: „Свърши се“ (Йоан 19:30). Господ вече беше казал нещо подобно в Йоан 13:31-32, когато обяви, че Бог е бил прославен в Самия Себе Си като Човешки Син. Тоест, Неговото подчинение на волята на Отца, Неговата любов към Отца, Неговата лична святост и всички Негови съвършенства засияха на кръста. Бог беше прославен и на кръста, защото Неговата святост, справедливост и любов бяха проявени в едната завършена жертва, принесена за греха. Да, Отец беше прославен във всеки аспект от живота на Христос на земята – и най-вече в Неговата смърт, възкресение и възнесение.
В Йоан 17:6, 8 и 14 Господ Исус очерта начините, по които е прославил Своя Отец:
- Той беше обяснил значението на името Отец на учениците и
- Той им беше дал словото(ата) на Отца.
- В стих 6 словото на Отца е истината, защото Господ каза: „Твоето слово е истина“ (Йоан 17:17). Думите на Отца са също „божествените съобщения“ и „Божието слово в свидетелство“ (бележки под линия на JND, Йоан 17:8,14).
Господ разшири в стих 5 първоначалната Си молба да бъде прославен като Божи Син: „И сега, Отче, прослави Ме в Твоето присъствие със славата, която имах у Тебе преди създаването на света.“ Като Бог Син, Той с право поиска да бъде облечен с несътворената слава на Божеството, която Той имаше заедно с Отца във вечността. При Неговото въплъщение тази слава беше забулена, но не и отнета (помислете за Филипяни 2:5-8). Той получи тази слава, какъвто е сега – възкръсналият, възнесен Човек в присъствието на Отца.
Забележете, че Исус говореше в първо лице – „Мен“ и „Аз“ – като равен. Фразите „в Твоето присъствие“ и „с Тебе“ означават „заедно със Себе Си“ или „до Тебе [заедно с Тебе, JND]“ в споделена позиция на равен статус и в тази непроизходна връзка, в която Той винаги съществува, или живее, с Отца. Изразът „преди създаването на света“ потвърждава, че Исус е вечният Син отпреди въплъщението – дори преди да започнат вековете!
Той говори на Своя Отец, вкусвайки дълбоко тази горчива чаша, Но Той я взема, желаейки по-скоро заради нас да я изпие. О, каква любов! Той ме обичаше! Даде Себе Си, душата ми, за мен.
Господи, ние се радваме, Твоите трудове са свършени, Радваме се, че времето на Твоето страдание е отминало, На престола на Твоя Отец възнесен, там Ти живееш, за да не умреш вече. Да, душа моя! Той живее за теб, Този, Който даде Себе Си за мен. —Джосая Дж. Хопкинс (1786-1862)
