Има значителни спорове относно въпроса за вечното спасение. Писани са статии в християнски списания, изразявани са мнения в предавания и са възниквали дискусии относно същността на спасението.
Изразът „веднъж спасен, винаги спасен“ е породил разногласия. Някои искрено проповядват, че тези, които вярват в евангелското послание и са спасени, ще винаги бъдат спасени. Други казват, че е възможно да се отпадне от благодатта. Те посочват, че изразът „веднъж спасен, винаги спасен“ не се намира в Библията и е причинил значителна вреда. Тези хора ще разкажат за онези, които „вярваха“ едно време, но сега нямат никакъв интерес да следват Господа. Спасението за такива е било просто като изходен път от ада. Хората „вярваха“ или „казваха молитва за посвещение“, но продължаваха да живеят както преди. Нямаше очевидна промяна в живота им.
Как можем да примирим такива противоположни гледни точки? Мнозина, четящи тази статия, няма да имат затруднения да идентифицират хора, които едно време са изповядвали вяра и са били в общение с Божиите хора, но сега са потопени в светски занимания и нямат интерес към християнски дейности. От време на време може дори да срещнем хора, които ще ни кажат, че макар някога да са вярвали, сега са станали невярващи. Какво се е случило с тях? Загубили ли са спасението си?
Някои ясни принципи
В стремежа си да коментираме този въпрос трябва да се заяви, че няма прост отговор. Има много неща, които ще останат извън нашата способност да разберем. Въпреки това, в същото време има редица факти, които са ясни. За да ни помогнат, могат да се направят няколко прости наблюдения.
Разгледайте изявление, направено от Павел във 2 Тимотей 2:19: „Господ познава Своите“ (KJV). Трябва да позволим пълната сила на тези думи да се запечата в умовете ни. Това е „Господ“ който познава Своите. С други думи, гледайки другите Аз не знам! Може да гледаме определени хора, които се намират в компанията на християни и да мислим, че са вярващи, но в действителност само Господ може да разпознае Своите истински хора.
Ефесяни 2:8-9 е много ясен относно въпроса за спасението: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра; и то не от вас, това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.“ Спасението е дар. Не можем да го спечелим чрез никакви наши заслуги или чрез никакви добри дела, които можем да извършим, защото то е „не от дела“, извършени от нас. Ние не заслужаваме спасение; то е дар, милостиво даден от Бога на онези, които са напълно незаслужаващи. Според този пасаж, то просто се приема чрез вяра. Бог предлага спасение въз основа на изкупителната смърт на Христос, а ние приемаме дара смирено и без въпроси.
Когато някой се покае за греха си и моли Бог за спасение, приемайки Христос като свой личен Спасител, Светият Дух идва да живее в сърцето. Библията говори за вярващите, които са обитавани или „запечатани“ от Светия Дух (Ефесяни 1:13), получавайки нова природа (2 Коринтяни 5:17). Въпреки че всичко това е вярно, вярващият не става безгрешен. Този, който е бил простен от Бога, все още може да греши, защото старата природа не е премахната.
Пасажи в Новия Завет говорят за „ходене по плът“, а не по Дух. Вярващият все още има способността да лъже, да казва неща, които не трябва да се казват, да бъде нелюбезен, да действа нечестно или да се занимава с неморалност. Но когато грешим като вярващи, ние сме отговорни да оправим нещата. Йоан пишеше на вярващи, когато заяви: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9). В предишния стих откриваме колко грешим, ако се осмелим да предположим, че „нямаме грях“ в живота си. Такова изявление е напълно невярно и противоречи на Божията истина. Тези, които изповядват греховете си пред Бога, могат да бъдат простени поради очистването, намерено в скъпоценната кръв на Исус Христос, Божия Син (ст. 7).
Контрасти
Може би най-известната илюстрация в Новия Завет за грешащ вярващ е тази на Симон Петър, когато той се отрече от своя Господ. Петър беше лоялен и предан последовател на Христос, който беше заявил готовността си да положи живота си заради Христос. Господ Исус предупреди Петър за неговата слабост и предстоящото му отричане, но Петър не искаше да чуе за това. Той възрази силно, отново обявявайки решимостта си да бъде непоколебим в следването на Христос. И все пак самоувереният Петър се провали и се отрече от своя Господ три пъти. Той се осъзна, когато петелът пропя и Господ погледна Своя ученик. Напускайки двора на първосвещеника, Петър „излезе и плака горчиво“ (Лука 22:60-62). Може да се чудим какви мисли са минавали през ума му. Той сигурно се е чувствал като пълен провал. Но Господ възстанови Симон Петър в общение и полезност, както показва историята.
Можем да противопоставим Симон Петър на Юда Искариотски, който също се провали пред Господа. Юда винаги е бил помнен като ученика, който беше предател. Той беше този, който заведе враговете на Господа в Гетсиманската градина, за да Го арестуват, целувайки Господа в отвратителен акт на предателство. Когато Юда осъзна тежестта на престъплението си, той не се срина като Петър. Вместо това, изпълнен с угризения, Юда излезе и се обеси. По-рано Господ Исус го беше нарекъл „син на погибелта“ (Йоан 17:12). Юда никога не е бил истински вярващ. Въпреки че другите ученици го виждаха като един от тях, Господ знаеше изгубеното състояние на Юда. Той се смесваше с всички останали, но никога не беше спасен.
Тъй като това се случи сред учениците, не бива да се изненадваме от същия сценарий днес. Индивиди могат да се представят за вярващи и да бъдат активно ангажирани в местно събиране на християни, но в сърцата им не е настъпило дело на благодат. Може да са имали някакъв вид духовно преживяване, без изобщо да са били новородени. Живеейки двоен живот, те внимателно скриват истинската си същност от очите на другите. Точно както учениците не са знаели, че Юда Искариотски не принадлежи на Господа, ние можем да направим същата грешка днес. Както вече казахме, това е Господ – не ние – който познава онези, които Му принадлежат.
„Веднъж спасен, винаги спасен“?
Изразът „веднъж спасен, винаги спасен“ трябва да бъде изяснен, тъй като твърде лесно може да бъде нищо повече от повърхностна фраза. При обяснението на евангелието спасението понякога се оприличава на билет, който ни е закупен, за да ни отведе на небето. Някои пътнически билети позволяват на пътника периодично да слиза от влака, за да изследва места по пътя. Това може да е интересно за туристи, които не бързат да достигнат крайната си дестинация. Ние обаче не трябва да мислим за спасението по този начин. Ние не сме спасени просто за да избягаме от вечното наказание и да живеем както си изберем по пътя към небето – като да слезем от влака, за да преследваме собствените си интереси, а след това да се качим отново. За да се подчертае аналогията, „билетът“ за спасение изисква да останем на борда до крайната си дестинация, без да напускаме безопасната среда на влака.
Променяйки илюстрацията, спасението не е просто застрахователна полица, която да отведе някого на небето. Всеки, който мисли за него по този начин, не е разбрал посланието на евангелието. Ние сме призовани да се покаем за греха си, да повярваме в Господ Исус Христос и да Му отдадем живота си. Той е не само Спасителят, на когото да се доверим, но Той е и Господ, на когото трябва да се подчиняваме. Обръщането говори за живот, който е бил променен и вече не е това, което е бил преди. Ние сме призовани да следваме Христос и да бъдем различни.
В Римляни 6:1-2 Павел повдигна въпроса за благодатта и Господството на Христос. Той попита: „Да продължаваме ли в греха, за да изобилства благодатта? ... Да не бъде!“ Спасени ли сме, за да можем да живеем както си искаме и да грешим, без да се притесняваме твърде много за това, защото Бог е милостив и винаги готов да прощава? Абсолютно не! Изразът може да се преведе като „Далеч от мисълта!“ Всеки, който предлага такова нещо, не е оценил истинската Божия благодат. Тя не е крехко снизхождение, с което можем да се подиграваме. Вярващият, в когото обитава Светият Дух, трябва да „ходи в нов живот“ (ст. 4). Ако срещнем някой, който твърди, че е вярващ, но чийто живот не е променен, може да се усъмним в реалността на неговото спасение. Истинският вярващ ще има желание да бъде намерен да ходи в нов живот.
Моите овце никога няма да погинат
В Йоан 10:27 Исус използва значителен израз: „Моите овце.“ В първата част на главата Господ се разкрива като Добрия Пастир, който положи живота Си за овцете (ст. 11). След това Той обясни, че като Добрия Пастир, Той познава Своите овце (ст. 14). Ако думите „Моите овце“ идентифицират онези, които Му принадлежат, ясно е, че има и такива, които не Му принадлежат. Исус каза на евреите: „Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце“ (ст. 26). Тези думи разкриват важен факт. Овцете, принадлежащи на Господа, са тези, които вярват в Него. Въпреки че евреите, на които Той говореше, бяха потомци на Божия старозаветен народ, те не приеха Исус като Месия и следователно не Му принадлежаха.
Следващите стихове донесоха голямо утешение на Божия народ. „Моите овце слушат Моя глас, и Аз ги познавам, и те Ме следват; и Аз им давам вечен живот; и те никога няма да погинат, нито някой ще ги грабне от Моята ръка. Моят Отец, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Моя Отец“ (ст. 27-29). Въпросът за вечната сигурност е окончателно отговорен тук. Нека внимателно отбележим какво казва нашият Господ за Своите овце.
Както вече отбелязахме, онези, които Му принадлежат, са вярващи, които Господ познава. Те са били изкупени от Него чрез Неговата жертва на кръста, но също така са Му били дадени от Отца. Тяхната вечна сигурност е гарантирана от Господ Исус. Той ги уверява, че им е дал вечен живот и затова те никога няма да погинат. Ако те можеха да погинат, животът, даден от Него, не би бил вечен. Докато онези, които не упражняват спасителна вяра в Господ Исус Христос, ще погинат (виж Йоан 3:16), вярващият е вечно в безопасност, защото никаква сила не може да го грабне от ръката на Господ Исус или от ръката на Отца. Нуждаем ли се от повече увереност от тази?
Интересно е да се отбележат две характеристики на овцете: те чуват гласа на Пастира и следват Го (ст. 27). Истинският вярващ следователно познава Господ Исус лично и с радост слуша Неговия глас в Неговото Слово. В допълнение, истинският вярващ е последовател на Господ Исус. Животът му не е белязан от небрежност и безразличие. По-скоро той искрено се стреми да угоди на своя Учител.
Спасението е от Господа
Обобщавайки тези мисли, може би разбираме малко повече за спора „веднъж спасен, винаги спасен“. Истинският вярващ, новороден и обитаван от Светия Дух, не може да бъде изгубен. Христовите овце никога няма да погинат. Спасението зависи от Него и Бог ще „спаси ... докрай“ онези, които идват при Него чрез Христос (Евреи 7:25).
Въпреки това, има такива, които само изповядват да вярват. В сърцата им не е извършено истинско дело на благодат. Може да са слушали повърхностно представяне на евангелието, където им е било казано „просто повярвайте“, без да разбират какво всъщност означава да си последовател на Христос. Те не са познали истинско покаяние или истинско предаване на Христос и в крайна сметка животът им ще покаже, че истинско дело на Духа е липсвало.
Ако познаваме Господа като наш Спасител и Пастир, трябва да се държим близо до Него, за да избегнем изпадането в грях. Спомнете си Петър; той не загуби спасението си, но загуби радостта и полезността си. Ако сме били спасени, нека никога не преставаме да благодарим на Господа за Неговата милост към нас. Докато размишляваме за величието на Неговата любов, това ще ни накара да искаме да живеем близо до Него, стремейки се да Му угодим във всичко, което правим.
Има ли някаква несигурност за овцете? Никаква! Вярващите не само са сигурни, че притежават вечен живот, но и са уверени, че никога няма да погинат. Те не могат да бъдат грабнати от сигурността на Отца и Сина. Нека разгледаме един пасаж от 1 Йоан: „Бог ни е дал вечен живот, и този живот е в Неговия Син. Който има Сина, има живот; който няма Божия Син, няма живот. Тези неща съм ви написал на вас, които вярвате в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот“ (1 Йоан 5:11-13 NKJV). Истинският вярващ в Божия Син има вечен живот, защото Божието Слово го казва отново и отново. Да се съмняваш в това означава да отричаш Божието Слово. Истинският християнин може да отстъпи и да съгреши, но той все още е Божие дете – макар и непокорно. Следователно, той е изложен на дисциплината на своя Отец в този живот. Самото това наказание е доказателство за вечна връзка с любящ Отец: „Когото Господ обича, наказва, и бичува всеки син, когото приема“ (Евреи 12:6). Това, което християнинът губи чрез греха, не е неговото спасение – което е вечно – а неговото общение с Отца и радостта и мира, които идват с ходенето с Него. Когато той изповяда греховете си и се осъди за непокорството си, неговият Отец му прощава и общението се възстановява. —Части от брошурата на Grace & Truth „Може ли да се изгуби вечният живот?“
