„Защото мнозина… са врагове на Христовия кръст: чийто край е погибел, чийто бог е коремът им, и чиято слава е в срама им – които мислят за земни неща. Защото нашето гражданство е на небето, откъдето и очакваме Спасител, Господ Исус Христос, Който ще преобрази нашето унизено тяло, за да бъде съобразено с Неговото славно тяло, според действието, с което Той е способен дори да подчини всичко на Себе Си.“ Филипяни 3:18-21 NKJV
Понякога чуваме хората да казват: „Можем да бъдем толкова небесно настроени, че да не сме от никаква земна полза.“ Но в контраст, мисля, че Филипяни 3:18-21 (по-горе) казва обратното: „Можем да бъдем толкова земно настроени, че да не сме от никаква небесна полза.“ Господ изглежда иска да помним, че тук на земята християните са като квадратни колчета в кръгли дупки. Просто не пасваме.
Хората в Библията, които Бог е използвал, са имали очите си върху вечни награди, а не върху наградите, които този свят предоставя. Авраам е търсил град, чийто строител и създател е Бог (Евреи 11:10). Той е живял в шатри, но никога не е забивал колчетата на шатрата си твърде дълбоко.
Героите на вярата в ранната част на Евреи 11 също бяха странници и пришълци на тази земя. Тези хора бяха евреи, на които бяха дадени земни обещания и земна земя. И все пак верните сред тях имаха очите си върху небесен град.
Християните са „в света“, но не са „от света“ (Йоан 17:11-14). Трябва да сме уверени, че Господ ще се върне за нас (Йоан 14:3). Това е нашата „блажена надежда“ (Тит 2:13) и това е надеждата, която ни очиства (1 Йоан 3:3). Трябва да живеем така, сякаш багажът ни е опакован и желанието ни е да предприемем пътуването до истинския ни дом.
Ние също сме граждани на тази земя и имаме отговорности, защото живеем „тук и сега“. Но тези отговорности трябва да се изпълняват с поглед към вечното, духовното и небесното. Когато проповядваме евангелието, трябва да споменаваме вечния живот, както и вечното осъждане или унищожение. Трябва да проповядваме, че Исус Христос, този Човек сега на небето, е Божият Син, Който дойде да умре за нашите грехове на тази земя. Трябва да казваме на хората, че този живот е просто репетиция за вечността.
Невярващите, тези, които са отхвърлили твърденията на Христос, обикновено са земно настроени. Те са врагове на Христовия кръст, мотивирани от лакомия, и се гордеят с неща, които ние би трябвало да намираме за срамни (Филипяни 3:18-19). В Откровение те често са наричани „тези, които живеят на земята“ (Откровение 3:10; 6:10; 11:10).
Когато другите ни наблюдават, виждат ли ни заети с вечността, или ни виждат заети с тук и сега? Дали нашите събрания се занимават с вечността, или всичките им програми са свързани с нуждите на деня?
Осъзнавам, че непосредствените нужди трябва да бъдат посрещнати, за да се проповядва евангелието на нуждаещите се. Ние храним гладните, обличаме голите, помагаме на страдащите и изпращаме болните на лекари. И трябва да правим тези неща за нуждаещите се, независимо дали можем да им говорим за Христос и вечността, или не.
Но ако искаме да имаме някакво доверие сред тези, на които служим, не трябва ли мотивът ни да бъдат небесни благословения, вместо просто земни? Не трябва ли другите да виждат, че ние наистина сме народ, чието гражданство е на небето?
Лесно е да се замесим толкова много в това, което Бог ни е дал на земята, че да забравим за реалността на вечността в небето. Ние не сме наистина готови да живеем, докато не сме наистина готови да умрем. И не сме готови да умрем, докато не сме се подготвили за вечността.
