Можем да си зададем въпроса защо апостол Павел, пишейки до привилегировано и вярно събрание като ефесяните, е сметнал за необходимо те да си спомнят какво е било тяхното състояние и положение в Божиите очи, преди да бъдат обърнати.
„че по онова време бяхте без Христос, отчуждени от израилското гражданство и чужди на заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бог на света“ (Ефесяни 2:12).
Вярвам, че думите на Господ към онази скъпа жена в Лука, глава 7, ни помагат да отговорим на този въпрос.
Ако някога забравим какво дължим на Господ Исус Христос, че ни е спасил от безнадеждното ни състояние, когато бяхме в греховете си, тогава любовта ни към Христос може да започне да намалява. Не мисля, че ефесяните са се вслушали в думите на Павел. Защото по времето, когато Йоан е написал първото от обръщенията към седемте църкви, те са били изгубили първата си (най-добра) любов и са били паднали от предишното си привилегировано положение.
Ако някога изгубим убеждението за това какво и колко много ни е простено, тогава любовта ни към Христос ще намалее. Ние Му дължим толкова много и Той е страдал толкова много, за да плати дълга, който ние никога не бихме могли да платим. Подобно на това, Павел в това великолепно послание, което е написал до вярващите в Рим, им напомня какво е било вярно за тях, преди да бъдат спасени,
„Защото, когато бяхме още безсилни, Христос умря в определеното време за нечестивите“ (Римляни 5:6),
и
„докато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:8),
и отново
„Защото, ако, когато бяхме врагове, се примирихме с Бога чрез смъртта на Неговия Син“ (Римляни 5:10).
Спомняме ли си, че преди да срещнем Спасителя, нямахме способност да се справим с безбожната си природа, нито да удовлетворим изискванията на един Свят и Праведен Бог относно греховните деяния, за които бяхме виновни, и със сигурност никога не бихме могли да променим или подобрим природата, която имаме, която ни направи врагове на Бога?
Колко чудесно е, че в тези три писания имаме три споменавания на „Христос умря“, „Христос умря за нас“, „смъртта на Неговия Син“. Колкото повече оценяваме състоянието и вината си, когато бяхме без Христос, толкова повече ще разбираме какво е било включено в смъртта на Христос, за да я поправи. Тогава Божият Дух ще увеличи в сърцето ни привързаността и любовта към Него.
Когато ни напомнят за какво е била способна старата ни природа, може да се почувстваме като някои, които са били чути да казват: „но аз никога не бих направил такива неща“.
За щастие, мнозина от нас може да са били запазени от извършване на ужасните деяния, на които сме способни, но все още имаме природа, която може да върши най-ужасни неща. Павел е преминал през голямо изпитание относно това и той описва усилията и провалите си в глава 7 от същото послание, стихове 14 и 15,
„но аз съм плътски, продаден под греха, защото това, което правя, не го одобрявам; защото това, което искам, не го правя; но това, което мразя, това правя“ (Римляни 7:14-15).
и заключава,
„О, окаян човек съм аз! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт? Благодаря на Бога чрез Исус Христос, нашия Господ“ (Римляни 7:24-25).
Павел никога не е забравил какво е направил и много години по-късно, когато пише до Тимотей в първото писмо, глава 1:13, той казва за себе си,
„който преди бях хулител, гонител и насилник; но получих милост“ (1 Тимотей 1:13),
и в стих 15 се нарича главния от грешниците,
той никога не е забравил какво дължи на Христос и е живял в светлината на това. Колко сладко е да се обърнем към Лука, глава 5, където толкова много от това, което сме прочели, е илюстрирано за нас.
Уроци от Лука, глава 5
В стих 8 четем,
„Когато Симон Петър видя това, падна на коленете на Исус и каза: Отдалечи се от мен, защото съм грешен човек“ (Лука 5:8),
или както може да се преведе „човек, пълен с грях“. Озовавайки се в присъствието на такава славна личност, Петър стига до истинска преценка за себе си, ние можем да направим това само в присъствието на Христос. За съжаление, Петър по-късно в живота си е забравил тази преценка, което е довело до отричането му от Господ три пъти, но
„Господ се обърна и погледна Петър. И Петър си спомни думите на Господ“ (Лука 22:61).
Колко опасно е да забравим на какво сме способни, но Той никога не забравя. Лука след това ни казва в стих 12,
„ето, човек, пълен с проказа; който, като видя Исус, падна по лице и Му се молеше, казвайки: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш“ (Лука 5:12).
Тук имаме ужаса на греха в Божиите очи. Колко отвратителен за нас е такъв човек, пълен с проказа. Нечист, прогонен, заразен и заразяващ другите, неспособен да се приближи до Бога и без никой да му помогне. Но
„докато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:8).
Така Господ казва,
„Искам; бъди чист“ (Лука 5:13).
Възможно ли е той някога да забрави какво му е направил Господ, не мисля така, всеки ден от живота си, когато се е поглеждал, той е щял да си спомня какво е бил, преди да срещне Господ.
В стих 18 четем,
„И ето, мъже донесоха на легло човек, който беше парализиран“ (Лука 5:18).
Прочетохме
„когато бяхте без сила“ (Римляни 5:6),
Този беден човек не можеше да направи нищо за себе си, но имаше четирима добри приятели, които го заведоха в присъствието на Господ, Който му каза:
„Казвам ти, стани, вземи си леглото и си иди у дома“ (Лука 5:24).
Защо Господ му каза да си вземе леглото обратно в къщата? Защото всеки път, когато си лягаше, той щеше да си спомня за безнадеждното си състояние, преди да срещне Господ, той никога нямаше да забрави какво Христос е направил за него, нито ние трябва. Накрая имаме
„Левий, седнал на митницата; и Той му каза: Следвай Ме. И той остави всичко, стана и Го последва“ (Лука 5:27-28).
Животът на Левий беше обграден от пари, чиято любов е коренът на всяко зло, 1 Тимотей 6:10, но послушанието на вярата му даде сила да ги остави и да се издигне над това, което в сърцето си чувстваше за тях, и да последва Господ.
Моля се да разберем защо е необходимо да ни се напомня за всичко, от което смъртта и възкресението на Христос ни е спасило, за да може това винаги да движи сърцата ни да обичаме Този, Който пръв ни възлюби.
