Скръб, вина, покаяние и прошка
Важно е да разберем значението на думите, използвани в Библията. Ако го направим, ще имаме по-добро разбиране за Божиите мисли към нас и какво Той желае от нас.
Господ ни е създал с определени характеристики, които са естествени за хората. Например, Бог ни е дал емоции, за да чувстваме скръб или мъка за нещо, което се е случило. Дадени са ни съвести, които ни карат да се чувстваме виновни, когато правим нещо нередно. Той ни е дал умове, за да можем да разбираме концепции. Бог може да използва това, което ни е дал, за да ни говори и учи, но Неговото Слово и ръководството на Светия Дух ни помагат да познаем истинска скръб, истинско покаяние и Божията прошка.
Четирите думи в нашето заглавие – „скръб, вина, покаяние и прошка“ – могат да се отнасят за нашите индивидуални взаимоотношения с други хора. Нека разгледаме какво означават тези думи от Божия гледна точка и как те са включени в нашето взаимоотношение с Него, а след това как това ще повлияе на нашите взаимоотношения с другите.
Скръб
В Библията скръбта може да означава няколко различни неща, като „болка“ или „труд“. Бог каза на Ева, че ще „умножи [нейната] скръб“ при раждане, и каза на Адам, че ще има скръб при обработването на земята, след като Бог я беше „проклел“ (Битие 3:16-18 KJV). Но често, когато думата „скръб“ се използва в Библията, тя означава „мъка“ или „страдание“. Човекът се е чувствал много зле за нещо. Когато най-малкият син на Яков, Вениамин, отиде за първи път в Египет с братята си, Яков каза на синовете си да пазят Вениамин. Той каза поне два пъти, че ако нещо се случи с Вениамин, те ще „свалят [сивите коси на Яков] със скръб в гроба“ (Битие 42:38, виж Битие 43:14). Той имаше предвид, че ще скърби за Вениамин до края на живота си.
Четем също за скръб в Новия Завет, като повечето препратки са в Йоан 16. Господ обясняваше на Своите ученици, че ще си отиде и те ще бъдат преследвани. След това им каза: „Скръб е изпълнила сърцето ви“ (Йоан 16:6), но „вашата скръб ще се превърне в радост“ (Йоан 16:20). Те щяха да изпитат скръб, но радост щеше да дойде след това, когато Го видят възкръснал.
Второ Коринтяни съдържа следващия най-голям брой пъти, когато думата „скръб“ е използвана в Новия Завет. В Първо Коринтяни апостол Павел беше дал наставления как да се справят с греховна ситуация. Във второто си писмо до църквата в Коринт той обясни как да се справят със скръбта, която всички бяха изпитали. Той даде ясно учение за ползите от богоугодната скръб в глава 7. Виждаме, че Павел беше щастлив, че те бяха скърбяли, след като прочетоха първото му писмо, защото това ги накара да се покаят (2 Коринтяни 7:9). В стих 10 той написа, че богоугодната скръб води до покаяние, но светската скръб произвежда смърт. Богоугодната скръб, която имаха, ги доведе до праведен гняв и енергия да поправят това, което беше нередно (2 Коринтяни 7:11). Този пасаж във Второ Коринтяни ни показва, че когато правим нещо нередно, можем да изпитаме скръб или да се чувстваме зле за това. Едва тогава можем да вземем решение как ще се справим с него.
Спомняте ли си, че споменах Яков по-рано? Друг от синовете му, Йосиф, беше хвърлен в яма от братята си (Битие 37). Докато най-големият му брат Рувим се върна, за да извади Йосиф от ямата, останалите братя го бяха продали като роб на минаващи мадиамски търговци. В стих 29 се казва, че Рувим изпитваше скръб и се чувстваше зле за случилото се: „той раздра дрехите си“. Въпреки това, той не направи нищо. Просто се чувстваше зле за всичко.
Помислете за историята на Юда, който предаде Господ Исус. В Матей 27 четем, че когато Юда разбра, че Исус е осъден, той „се разкая“ (Матей 27:3). Той се върна при главните свещеници и старейшини и каза: „Аз предадох невинна кръв“ (Матей 27:4). Юда съжаляваше за това, което беше направил; той изпитваше скръб, но не четем за него да е имал някога богоугодно покаяние. Той никога не потърси Господната прошка. Той мислеше само за това, което беше направил във връзка със себе си. Юда беше видял Господ да прощава на много хора и знаеше, че Господ е милостив и прощаващ, но той никога не се обърна към Господ. Юда е пример за светска скръб.
Сега сравнете Юда с Петър, който отрече Господа в Матей 26:69-75. Откриваме, че Петър също изпитваше скръб за това, което беше направил, защото „плака горчиво“ (Матей 26:75). По-късно виждаме, че Петър и Господ се срещнаха и имаше истинско покаяние. Връзката беше възстановена и Господ успя да използва Петър, за да извърши много повече работа за Него. Това е пример за богоугодна скръб.
Второ Коринтяни 7 ни показва, че всички можем да изпитаме скръб заради греха, но това, което правим с тази скръб, е от решаващо значение. След първото писмо на Павел, коринтяните искаха да имат правилен поглед върху греха си против Бога и да се справят с проблемите по правилния начин. Когато съгрешаваме, имаме ли богоугодна скръб, която ни води до покаяние? Или просто се чувстваме зле, че сме се провалили – без да имаме истинско усещане за греха си, нито да търсим примирение с Господа?
Вина
В някои отношения „вина“ е по-силна дума от „скръб“. Човек е виновен, когато е направил нещо нередно, независимо дали го осъзнава или не. Например, човек може да получи глоба за превишена скорост, без да осъзнава, че е превишил скоростта. Въпреки че не е знаел, че превишава скоростта, той все още е виновен за превишена скорост, ако е карал над ограничението. Ние сме виновни, защото сме нарушили закона. Когато нарушим Божи закон, ние сме виновни за грях, независимо дали искаме да го признаем или не. Понякога признаваме вината си, а друг път не. Братята на Йосиф осъзнаха, че са виновни за начина, по който са се отнесли с брат си, и го признаха: „Ние наистина [истински] сме виновни относно брат си“ (Битие 42:21).
Писанието ни казва, че „всички съгрешиха“ и са „виновни пред Бога“ (Римляни 3:23, Римляни 3:19). Когато изпитваме вина в съвестта си, не можем да имаме истински мир, докато не се погрижим за нея. Трябва да признаем, че сме виновни пред Бога. Той е осигурил лек за нашия грях и вина в лицето на Своя Син, Исус Христос. Господ Исус е Този, Който понесе наказанието и присъдата за нашите грехове, и само Той прави възможно да бъдем „оправдани“ пред Бога (Римляни 5:1).
Библията учи, че има някои стъпки, които водят до оправдание и прошка. След като сме признали, че сме виновни за грях против Бога, трябва да се покаем.
Покаяние
След като признаем, че сме виновни за грях против Бога, можем да направим едно от две неща:
Да се покаем, или
- Да продължим да живеем живота си във вина, знаейки, че ни очаква съд.
- Вече научихме, че богоугодната скръб ни води до покаяние. И така, какво означава да се покаем? Просто ли е да съжаляваме за греховете си? Означава ли, че вие решавате да поемете в друга посока, да не грешите повече – че вие ще започнете да живеете за Бога?
Нека си зададем въпрос: „Какво мисли Бог за нашия грях?“ В Исая Бог е наречен „Свят, свят, свят“ (Исая 6:3). Характеристика на греха е, че той е противоположност на това, което е Бог. Грехът е описан като тъмнина, бреме, дълг, рани и нещо, което ни отделя от Бога (Исая 59:2). Той е ужасен за Бога и затова Той даде Своя Син. Библията ни казва, че Бог изпрати Своя Син в света, защото ни „обичаше“ (Йоан 3:16). Бог направи Своя Син, Исус, „да бъде грях за нас“ (2 Коринтяни 5:21). Той осъди нашия грях в лицето на Своя собствен Син. Грехът накара Божия Син да страда на кръста и да бъде изоставен от Бога, докато понесе нашата присъда (Матей 27:46).
Колко мислите, че Бог мрази греха? Колко мразим греха ние? Осъзнаваме ли, че нашият грях постави Господ Исус на кръста? Нашите грехове са нещо, което Бог мрази, и Той ги осъди, като осъди Своя Син. Трябва да мразим състоянието си на скръб и вина и да го виждаме от Божия гледна точка. Колкото повече Йов, който беше описан като най-праведния човек в света (Йов 1:8), разбираше святостта на Бога, толкова повече осъзнаваше собственото си греховно състояние. В края на Йов той каза: „Аз се отвращавам от себе си и се кая в прах и пепел“ (Йов 42:6). След като оцени колко свят е Бог, тогава той осъзна колко далеч е изостанал.
В Деяния 20:21 ни е казано, че се нуждаем от „покаяние към Бога и вяра в нашия Господ Исус Христос“. В историята за блудния, или изгубен, син в Лука 15 виждаме какво се случва, когато човек е истински покаян и има вяра да дойде при Бога. Синът „дойде на себе си“ (Лука 15:17). Той осъзна собственото си състояние, когато живееше със свинете. Умирайки от глад, той знаеше, че това е резултат от собствения му грях. Но той имаше вяра да стане и да отиде при баща си. Синът призна, че има проблем, който не може да поправи, и видя себе си такъв, какъвто наистина беше: в безнадеждно състояние. Едва тогава той се обърна да отиде при баща си, а не да се отдалечи от него, защото знаеше за добротата на баща си.
В Римляни 2:4 ни е казано, че „Божията благост“ ни води към покаяние. След като осъзнаем ужасното си състояние и се съгласим с Бога относно нашето състояние, тогава разбираме и Божията благост. Ние идваме при Господа с изповед и самоосъждане. Отец тича към нас и Той иска да ни приеме, което ни води до последната дума в нашето заглавие.
Прошка
Чудесно е да знаем, че можем да бъдем напълно освободени и простени за всичките си грехове. Цялата ни вина може да бъде премахната чрез делото на Господ Исус. Лука 24:46-47 ни казва, че Христос е трябвало да „страда“ и да „възкръсне“ отново, и „да се проповядва покаяние и опрощение на греховете“.
Когато бяхме изгубени в греховете си, Бог се намеси в нашата ситуация чрез дара на Своя Син. Тогава ние изповядахме греха си и се покаяхме пред Бога чрез вяра в Господа (Деяния 20:21). Смъртта и възкресението на Господа направиха възможно за нас да имаме опрощение, или прошка, на греховете. Имаше огромна цена за нас, за да ни бъдат простени греховете и да бъдем изкупени: Христовата смърт и проливането на Неговата кръв (Ефесяни 1:7; Колосяни 1:14).
Божията прошка е много различна от начина, по който ние си прощаваме един на друг. Може да простим на някого за нещо, но все пак да не забравим какво е направил. Бог не само ни прощава, но и вече не си спомня нашия грях (Еремия 31:34). Той е отстранил греха ни от нас „колкото е изток от запад“ (Псалм 103:12). Михей каза, че Бог ще хвърли греховете ни в най-дълбокото море (Михей 7:19). Колко чудесно е, че Бог предлага пълна прошка и премахване на цялата ни вина завинаги! Имаме пълно избавление от греха си и то беше извършено по удивителен начин.
Господ не прощава неохотно, но в Лука 15 виждаме примери за Неговото отношение към нас, когато ни прощава. Пастирът се радваше, когато намери изгубената си овца. Бащата изтича към блудния син, когато го видя да идва. Жената търсеше усърдно изгубената си монета. Господ се радва да ни прости. Това Му струваше всичко, но Той ни прощава свободно и доброволно.
Важно е да помним, че прошката не се отнася само за нас в момента на спасението. След като сме спасени, все още имаме основния проблем на греха, който живее в нас. Въпреки че принадлежим на Господа, ние все още грешим. Научаваме, че „в плътта ми… не живее нищо добро“ (Римляни 7:18). Само Господ Исус може да ни избави от нашата греховна природа (Римляни 7:24-25). Ние виждаме себе си като мъртви (Римляни 6:11), но „възкръснали с Христос“ (Колосяни 3:1). Нашият фокус сега е върху неща, свързани с Христос, а не върху неща от тази земя. Чрез това имаме избавление от силата на греха. Все още можем да се окажем, че грешим отново, но ни е обещано: „Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9).
Заключение
Тази статия само е надраскала повърхността на тези прекрасни теми. Можете да прочетете историята на Йосиф и братята му в Битие 37–50. Потърсете внимателно примери за скръб, вина, покаяние и прошка. Историята на блудния син в Лука 15 също дава примери за тези четири думи.
Бог толкова много ни обича, че е направил възможно за нас да Го познаваме като наш Отец и да станем Негови деца (виж 1 Йоан 3:1-2). Има лек за нашата скръб, вина и изгубено състояние. Когато мислим за всичко, което Бог е направил за нас, това ще ни помогне да бъдем верни на Него, докато сме в този свят, който Му се противопоставя.
Хората си поставят стандарт за добро, което могат да постигнат, и за зло, за да се изключат. След това се поздравяват, че не са извършили злото, което други са направили. Всичко това доказва, че хората просто се съдят по това, което им подхожда. Но има стандарт, с който всички се сравняват и ще бъдат съдени, защото всички не достигат. Това е стандарт за праведност – Божията праведност. Когато човек започне да се сравнява с Бога, съвестта му се пробужда да мисли за греха като пред Бога. Той се оказва виновен и съсипан и няма да се опитва да се оправдава. Човекът ще бъде нетърпелив да разбере дали е възможно Бог, пред Когото знае, че е осъден, да го помилва или прости. „Нито Аз те осъждам; иди и не съгрешавай вече“ е милостивото послание, произнесено от Съдията към съсипания грешник, стоящ съзнателно осъден пред Него. Ако желаете да получите пълното и безплатно Божие опрощение, трябва първо да застанете като виновен, самоосъден грешник сам с Исус. —Джон Н. Дарби (адаптирано от неговите коментари върху Йоан 8:1-11)
