Тези думи, написани от апостол Павел във Второ Коринтяни 6:10, трябва да са загадка за хората от този свят, защото в естествените неща, когато скръбта влезе в човешкото сърце, радостта му си отива. Въпреки че християнинът познава радостите и скърбите, които са естествени за хората, той има и божествена радост, за която хората от този свят не знаят нищо, и има и скърби, които не могат да бъдат познати на онези, които нямат божествената природа, която Бог е дал на Своите деца. Апостолът говореше за себе си и за своите съслужители, когато изрече тези думи, но до известна степен те принадлежат и на всички Божии светии и съвършено изразяват това, което принадлежеше на Божия Син в Неговата човешка природа.
Божият Син
Много преди Господ Исус да дойде на света, за Него беше писано от пророка:
Той беше презрян и отхвърлен от човеците; Човек на скърби и познаващ мъката (Исая 53:3).
Докато проследяваме стъпките на Господ Исус на земята, виждаме как тези думи се изпълниха. Въпреки че беше Божият Син, Той беше съвършен Човек, познаващ опитно всички скърби, които принадлежаха на хората – скърбите от загуба, бедност, глад, неразбиране и всичко, което един съвършен, безгрешен Човек можеше да почувства в естествените неща. Освен това, Той имаше скърби, които бяха извън естественото, поради това Кой беше, и заради делото, което беше дошъл да извърши.
Каква скръб трябва да е изпълвала сърцето на Божия Син, виждайки състоянието на човека в грях и бидейки обект на укорите на онези, които бяха закоравели в грях против Бога, Който ги беше обградил със Своите милости. Когато Господ Исус плака на гроба на Лазар, в сълзите Му имаше много повече от човешка скръб. Сърцето на благословения Господ усети опустошенията на греха, проявени в смъртта на Лазар, както никой друг никога не би могъл да ги почувства. Неговите сълзи изразяваха характер и дълбочина на скръб, които бяха Негови собствени, защото Той беше едновременно Бог и Човек. Отхвърлянето на Неговите думи и дела от Бога, Неговия Отец, и Неговото собствено отхвърляне от Неговия народ Израел, донесоха най-дълбока скръб на Него, карайки Го да плаче над Йерусалим.
В Лука 10:21, както и в Матей 11:21, 26, Господ произнесе горко на градовете, в които бяха извършени Неговите могъщи дела. Тези облагодетелствани градове бяха затворили вратите си пред Този, Който им беше донесъл небесната благодат, и с най-дълбока скръб в сърцето Си Господ е принуден да говори за съда, който ги очакваше поради тяхното неверие. И все пак в момента на най-дълбока скръб е записано от Божия Дух,
„В този час Исус се зарадва в духа и каза: Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята, че си скрил тези неща от мъдрите и разумните и си ги открил на младенците: да, Отче; защото така Ти се видя угодно.“
Тук научаваме тайната на Синовата радост. Ако имаше скръб поради това, което Неговият народ Израел беше направил, отхвърляйки Него и Неговите дела, Той можеше да се радва в Отца и в Отчевата воля. Ако Израел затвори вратата си пред Него, Синът видя друга врата, отворена от Отца, в която щяха да влязат други, и в това щеше да има по-голяма слава за Отца и по-голяма радост за Неговото сърце. Мъдрите и разумните от Израел, водачите на народа, не знаеха нищо за тайните съвети на Отца за благословението на хората, но онези, които бяха презрени от великите на земята, смирените ученици на Господа, имаха от Сина чудното познание за Отца и за Неговите съвети на вечна любов.
С дълбоките, дълбоки скърби на Гетсиманската градина и кръста пред Себе Си, Господ каза на Своите ученици:
Тези неща ви казах, за да остане Моята радост във вас и вашата радост да бъде пълна (Йоан 15:11).
Това наистина е прекрасно. Скоро трябваше да се изпълнят думите от Плачът на Еремия (1:12),
Погледнете и вижте дали има скръб като моята скръб,
но Господ говори на учениците Си за Своята радост. Неговите скърби бяха поради Неговата преданост към Отца и поради Неговата голяма любов към Своите; но Неговата радост беше намерена в Отца и в завършването на делото, което Той Му беше дал да извърши.
Апостол Павел
Нито един слуга на Господа не влезе в скърбите на своя Учител повече от Павел. Никога не трябва да забравяме, че Господ имаше скърби, които бяха изключително Негови собствени, но имаше скърби, в които Неговите могат да влязат и които могат да споделят, въпреки че дълбочината и интензивността им никога не могат да бъдат познати от нас. Като специален съд в служба на Господа, апостол Павел имаше особени страдания, както пише в Колосяни 1:24,
Който сега се радвам в страданията си за вас и допълвам това, което липсва от Христовите скърби в плътта ми заради Неговото тяло, което е църквата.
Това, което Павел е претърпял, се намира до известна степен във 2 Коринтяни 11, въпреки че голяма част от това, през което е преминал за Христос и Неговата църква, е било претърпяно след написването на това. В края на дългия списък от споменати страдания, Павел добавя,
Освен външните неща, това, което ме наляга всеки ден, грижата за всички църкви (2 Коринтяни 11:28).
Ако имаше скръб в сърцето на апостола поради отхвърлянето на неговото свидетелство за Христос от мнозина, и особено от неговите сънародници, които неуморно го нападаха, колко по-дълбока беше скръбта му поради това, което се случваше в църквите, за които той се грижеше.
Колко голяма беше скръбта на Павел за състоянието на коринтянското събрание, с навлизането на неосъдено морално зло, с неговите разделения, с позора на Господното Име, когато се събираха, и със злото учение, което отричаше истината за възкресението. Той написа във Второто си послание,
Написах ви същото… от много скръб и мъка на сърцето… с много сълзи (2 Коринтяни 2:3,4),
и нямаше покой в духа си, докато Тит не се върна с новината, че първото му послание е било прието с покаяние. Опасността, в която се намираха светиите от Галатия, също трябва да е донесла много страдание на апостола, когато изтръгна от сърцето му тържествените думи,
Отсега нататък никой да не ме безпокои: защото нося на тялото си белезите на Господ Исус (Галатяни 6:17).
И все пак този същият слуга на Господа, който познаваше толкова много скръб, написа толкова много за радостта в своето послание до светиите във Филипи. Когато се молеше за тези светии, той отправи молбата си „с радост“ (Филипяни 1:4); и дори относно смъртта си за Христос, той можеше да напише,
Да, и ако бъда принесен в жертва и служба на вашата вяра, аз се радвам и се веселя с всички вас (Филипяни 2:17).
Павел намери Своята радост в Господа, както и увещаваше светиите,
Накрая, братя мои, радвайте се в Господа (Филипяни 3:1);
но той също намираше радост в светиите, когато те вървяха добре в Господните неща (Филипяни 2:2; 4:1).
Божии светии
Божиите светии имат много неща, в които да намират своята радост. Видяхме как апостол Павел увещава светиите да се радват в Господа, и докато Го съзерцаваме в Неговата Личност, в Неговата любов и благодат, в Неговата слава, има толкова много, в което да се радваме. Апостол Петър също се позовава на радостта, когато пише за
спасението, готово да се открие в последно време. В което вие много се радвате (1 Петрово 1:5–6).
Каквито и да са обстоятелствата и условията на живота, през които сме призовани да преминем, краят е сигурен: Ще бъдем спасени от този свят, за да споделим славата на Христос и да бъдем Негови спътници завинаги в Отчевия дом.
Петър тогава добавя,
Макар че сега за кратко време, ако е необходимо, сте наскърбени от различни изкушения: за да може изпитанието на вашата вяра, което е много по-скъпоценно от злато, което погива, макар и да се изпитва с огън, да се намери за похвала, чест и слава при явяването на Исус Христос (1 Петрово 1:6–7).
За светиите може да има нужда от многобройни изпитания, изпитания на преследване заради Христос, изпитания заради праведност и изпитания, които са общи за хората. В по-ранни дни, както и в някои части на света сега, Божиите светии знаят какво е да страдат заради Христос, но всичко е внимателно наблюдавано от Този, Който обича Своите с безкрайна любов.
В Евреи 12 научаваме, че скърбите, които преживяваме в изпитание, идват от любящ Баща. Той може да позволи изпитанието да дойде чрез зли хора или от врага, както в случая с Йов; но какъвто и да е агентът, можем да приемем всичко от любящата ръка на нашия Баща. Неговото желание е да ни направи като Себе Си, да произведе чертите на Христос в нас, и за тази цел Той наказва. Може да има нужда от наказание, но дори тогава Бог го използва за пречистване, за да можем да бъдем участници в Неговата святост и да се произведат мирните плодове на праведността в онези, които Той обича. Шлаката се отделя от скъпоценното злато в пещта, а в изпитанията на вярата се отстраняват нещата от плътта, които пречат на делото на вярата.
Каквито и скърби да преминават светиите, Бог има пред Себе Си Своята слава и тяхното най-голямо добро, а също и мястото, което трябва да споделим с Христос в деня на Неговата слава. Затова Петър може да говори за изпитанието на вярата, което е с оглед на „похвала, чест и слава при явяването на Исус Христос.“ Когато Христос се яви в слава, светиите ще бъдат с Него и това, което Бог е извършил в нас, ще бъде показано в този ден.
Самият Христос трябва винаги да бъде пред нас, докато преминаваме през скърбите, които изпитанието носи; затова Петър продължава,
Когото, без да сте видели, обичате; в Когото, макар и сега да не Го виждате, но вярвайки, се радвате с неизказана и пълна със слава радост (ст. 8).
Това наистина е прекрасно, нещо отвъд познанието на човека по плът. Въпреки че преминава през най-дълбоки изпитания на земята, светецът, подобно на своя Учител, може да се наслаждава на това, което принадлежи на небето. Това е радостта, за която Господ говори на учениците Си в Йоан 15:11, Неговата собствена радост, споделена с Неговите.
Апостол Йоан се присъединява към Павел и Петър, говорейки за радостта, която Бог ни е дал. В Първото си послание четем за вечния живот, който е бил проявен в Божия Син, и за общението, в което Бог в Своята голяма любов ни е въвел, това, което споделяме с всички светии, всички в Божието семейство, общение помежду си в това, което Синът е разкрил, и общение с Отца и Сина. Целта на всичко това е
вашата радост да бъде пълна (1 Йоан 1:1–4).
Скоро всичките ни скърби ще свършат и ще влезем в сцена, където всичко е непрекъсната радост; и за това чакаме. Колко благословено е да знаем, че скръбта не е изпратена, за да ни лиши от божествена радост, а по-скоро да ни откъсне от това, което би попречило на насладата ни от нея, и да задълбочи оценката ни за нещата, които Божият Син е дошъл да ни разкрие.
