Подходът към Бога във всяко домостроителство
Когато Бог създаде човека – Адам и Ева, мъж и жена – Той го създаде по Свое подобие и по Свой образ (Битие 1:26-28). Това означава, че Той даде на тях, и на никое друго създание, способността да Му отговарят и задачата да Го представляват.
С телата си ние взаимодействаме с Божието творение, а чрез душите си – с животните. Обаче нашият човешки дух е уникален, защото само хората са надарени да бъдат в досег с Бога, Който е Дух (Йоан 4:24). Той ни даде възможност да се приближим до Него и да Му дадем отчет. В крайна сметка, пред Бога на великия бял престол, всички невярващи ще бъдат държани отговорни и осъдени, отхвърляйки Божието осигуряване на спасение чрез делото на Неговия Син, Исус Христос (Откровение 20:11-15).
Всички човешки същества са се провалили (Римляни 1-3), но тези, които се покаят и повярват, са оправдани пред Бога, тъй като Христос беше съден на тяхно място (2 Коринтяни 5:21). Всеки истински вярващ принадлежи към новото творение, където възможността за провал не съществува (ст.17; Галатяни 6:15). Днес това е нашата нова позиция в Христос, въпреки че на практика тук оставаме грешни и провалящи се.
Всички хора са създадени със способността да се приближават до Бога, но грехопадението на Адам и Ева направи невъзможно за тях да се приближават до Него, както преди, тъй като Бог блокира входа към градината (Битие 3:23-24). Каин мислеше, че има начин да се приближи до Бога, като Му донесе резултатите от собствените си усилия, плодове от прокълната земя (4:3). За разлика от него, брат му Авел донесе жертва на Бога, взета от първородните на стадото си и от тлъстината им – най-доброто от най-доброто. Авел трябва да е разбирал, че се нуждае от невинен заместник за да се приближи до Бога. Наистина, Той прие жертвата му, която беше в съответствие с това, което Бог беше направил за Адам и Ева след тяхното грехопадение (3:21). Каин, очевидно, мислеше, че собствените му усилия трябва да са достатъчни, за да угоди на Бога, но той грешеше.
Господ погледна благосклонно на Авел и на приноса му, но не погледна благосклонно на Каин и на приноса му (Битие 4:4-5 NKJV). Това накара Каин да се разгневи и да завиди на брат си, когото уби скоро след това. Колко тъжно!
Връзка с Бога
Бог наистина търси отговор от човешките същества, но такъв отговор трябва да бъде даден според Неговите мисли, а не според човешките идеи. Тази точка представлява принцип, който Господ Исус обясни на жената при кладенеца в Сихар, която Го попита за поклонението, или за правилния подход към Бога. Исус ѝ каза: „Идва час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото Отец търси такива да Му се покланят.“ Той добави: „Бог е Дух; и онези, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“ (Йоан 4:23-24). С други думи, отговорът от хората трябва да бъде даден в съответствие с Божиите мисли, както видяхме с Авел, а не според човешките идеи, както с Каин. Оставен сам на себе си, човек никога няма да достигне до този правилен подход, защото е необходима Божията намеса по благодат, за да стане това възможно.
Необходима е правилната основа, която е извършеното от Христос дело на кръста за нас, след това Божието дело в и с нас. На Ареопага Павел показа, че хората ще полагат всякакви религиозни усилия, за да достигнат до Бога (Деяния 17:22-23). Създателят на небето и земята не може да бъде служен, като Го поставяме на същото ниво като Неговото паднало творение (ст.27-29). За да се приближим до Него, трябва да се покаем и да приемем Неговите условия – радикална промяна в мисленето на човека и обръщане към Него с вяра, страхувайки се от идващия Божи съд (ст.30-31).
Годините от Адам до Ной са описани в Битие 4 и 5. Линията на вярата от Адам през Сит, който се приближи до Бога (4:26), преминава през десет поколения до Ной (Битие 5). Невярващите са показани в своето бунтарство (4:1-24), както е обобщено в Битие 6:1-5, с усилията на Сатана да се противопостави на Бога и да поквари всички хора. Само Ной и семейството му все още не бяха засегнати от покварата (6:8-12), чрез която Сатана се стремеше да осуети Божиите планове със Семето на жената (3:15).
Божият съд дойде върху цялата земя чрез потопа (Битие 6-8). След това Бог каза на Ной да напусне ковчега, който го беше запазил него и семейството му. Ной веднага построи олтар – първият споменат в Библията – където принесе жертва от всички церемониално чисти животни (8:20-21). Бог прие тази жертва, както беше направил с приноса на Авел. Подходът на Ной към Бога, веднага след световния съд, доведе до благословения, които достигат до края на хилядолетното царуване под Христос (9:1-17; Ефесяни 1:11). Тогава Бог ще приеме жертви на хвала и благодарност от цялото човечество, с Израел и Йерусалим в центъра (Исая 2:2; Захария 14:11). Правилният подход към Бога тогава, най-накрая, ще бъде наслаждаван от всички народи, под благословеното царуване на Месия, с Израел като глава на народите.
Подход към Бога, истински или фалшив
След потопа обаче хората изпаднаха в идолопоклонство (Битие 10:8-9, 11:1-9; Римляни 1:18-23). Все пак Бог запази поредица от вярващи, точно както беше направил преди потопа. Той призова Аврам от центъра на идолопоклонството, за да могат той и неговите потомци да служат на истинския и жив Бог (Битие 12:1-8; Исус Навин 24:2-14). Докато Бог остави народите да вървят по своите си пътища в невежество (Деяния 17:30), Той благоволи да приеме истинско поклонение от Аврам, Исаак и Яков (Евреи 11:8-21). Той ги благослови, въпреки че живееха сред ужасно идолопоклонство в земята Ханаан. Четирите олтара на Авраам, както и олтарите, които Исаак и Яков построиха, показаха, че те се приближаваха до Бога без никакъв посредник – както и Йосиф, който ходеше с Бога в Египет (Битие 37-41).
Бог поведе потомците на Яков в Египет, използвайки Йосиф по забележителни начини, за да ги запази там (Битие 42-50). Когато дойде подходящото време, Бог даде на Моисей инструкции да изведе Израел от Египет, след като бяха отпразнували пасхалното агне (Изход 12). Ето още един пример за това как Бог направи възможно приближаването до Него. Заради тази специална жертва и нейната поръсена кръв, Бог пощади първородните на Израел, докато египетските бяха поразени в съд, включително собствения първороден син на фараона.
Бог изведе Своя първороден народ Израел (4:23) от египетско робство през Червено море и в пустинята. Той веднага им осигури начин да се приближат до Него (виж Изход 25-40). Само след една година Божието жилище сред Неговия изкупен народ беше готово, едно удивително постижение. Всичко това беше осъществено въпреки недостатъците и провалите на народа, дори поклонението им на златното теле, което беше фалшив подход към Бога (Изход 32), и въпреки техните грехове и бунт (Числа 11-16).
Достъпът до Бога, както и до светилището и неговата служба, е допълнително детайлизиран в Левит. Божият план беше да доведе Своя народ в Обетованата земя, където те трябваше да Му се покланят (виж Числа 15; Второзаконие 26). Тези Писания показват правилния подход – тоест, какво Бог е имал предвид за Своя изкупен народ – въпреки техните провали по време на пътуването в пустинята.
Обетованата земя и Божията служба
Когато израилтяните оставиха всичко това зад гърба си, едно ново поколение стоеше на границата на Обетованата земя. Господ Бог ги поведе през река Йордан, за да влязат в земята, която беше обещал на Авраам и неговите потомци. Под ръководството на Исус Навин, слуга и наследник на Моисей, Бог им помогна да завладеят Ханаан и да го притежават, за да могат да му се наслаждават според Неговите мисли и да се приближават до Него там (Второзаконие 26).
За да се осъществи тази цел, беше необходимо Божие дело, не само за тях, но и в тях. Такова дело се видя в Раав, блудницата, която беше спасена от една от най-ужасните форми на робство и идолопоклонство (прочетете Исус Навин 2). Тя стана една от жените, от които един ден щеше да произлезе Месията (Матей 1:5). Беше ѝ дадено да се приближи до истинския и жив Бог, както беше случаят по-късно с Рут Моавката, която също беше идолопоклонничка, но намери благодат (Рут 2:12).
Чрез брака на Рут с Вооз тя също имаше дял в родословието на Месията (4:18-22). Нейният правнук Давид подготви място за почивка (Псалм 132) и чрез сина му Соломон Бог премести Своя народ от ковчега и скинията към храма за поклонение, с пряк достъп до Него. И все пак, колко ограничен беше обхватът на всичко това в сравнение с прекия достъп, на който християните могат да се наслаждават сега като народ, взет измежду юдеи и езичници, отделен да служи на истинския и жив Бог (Ефесяни 2:11-22).
От дните на Давид, подходът към Бога беше свързан със Сион, града на Давид, и с Божиите действия по суверенна благодат с Неговия народ – красива картина на благословенията в бъдещия свят. Въпреки провалите на Давид, и дори чрез тях, той разчиташе на Бога. Това беше в контраст с цар Саул, когото Бог трябваше да отхвърли. Когато Давид съгреши, той се покая и беше възстановен, за да се приближи отново до Бога (разгледайте Псалми 32, 51, 139). Въпреки това, прекият подход към Бога беше под постоянна атака от врага, било то в дните на съдиите, царете или пророците.
Соломон позволи на идолопоклонството да процъфтява, дори в Йерусалим. Поради тази причина Бог раздели царството след смъртта на Соломон и скоро Йеровоам заблуди Десетте племена, северното царство. Той замени службата на истинския Бог в Йерусалим с фалшива в Дан и Ветил, като златното теле, което Аарон, братът на Моисей, беше позволил да бъде почитано в името на Господа (Изход 32; 3 Царе 13).
По-късно, в допълнение към фалшивия подход, който Йеровоам беше въвел, съпругата на цар Ахав, Езавел, добави поклонението на Ваал, чужд бог. Подходът към Бога беше под атака както никога досега, но Бог запази пророк Илия като верен свидетел, въпреки неговите провали, както и остатък от 7000 (3 Царе 17-19). Елисей го наследи и Божията благодат беше показана в неговото служение, като например в изцелението на сириеца Нааман, който стана истински поклонник с пряк достъп до Бога (прочетете 4 Царе 5).
Сред Двете племена, понякога наричани южното царство, службата на Бога в храма в Йерусалим продължи, с правилния подход към Бога. Там Божиите мисли бяха под постоянна атака, още повече, тъй като цар Ахаз замени Божия ред на подход в храма (4 Царе 16). Неговият внук Манасия, въпреки че беше пряк потомък на Давид, водеше службата на Молох с детски жертвоприношения. Може да се отвращаваме от идеята за детски жертвоприношения, но не са ли многото аборти, които се извършват днес, също толкова лоши?
Този нечестив цар, Манасия, се покая и беше възстановен до правилен подход към Бога – удивителна благодат! В Божието праведно управление обаче последствията от тези ужасни идолопоклонства не можеха да бъдат изтрити, въпреки че се случиха две славни съживления. Първото съживление беше при Езекия, а второто по време на царуването на неговия внук Йосия. И двамата царе възстановиха истинския подход към Бога, подпомогнати от желаещо малцинство.
Скоро след това обаче упадъкът продължи, докато не остана никакво средство за поправяне. Бог позволи някои от Своя народ да бъдат отведени в плен (виж Даниил 1). Няколко години по-късно пророкът-свещеник Езекиил беше изпратен във Вавилон във второто изгнание под Навуходоносор. Бог показа на Езекиил защо: Много идоли бяха почитани по хълмовете около и по уличните ъгли в Йерусалим, дори в Божия храм. Невероятно идолопоклонство и поквара (виж Езекиил 8) в мястото на подход към Бога, го поквариха до такава степен, че Бог трябваше да премахне Своето присъствие, представено от облака на славата Шекина (Езекиил 9-11). Какви трагични развития, наистина!
Остатък
И все пак, Бог даде благодат на малък остатък от вярващи, които запазиха свободата да се приближават до Бога. В земята бяха Еремия и други с него. Извън нея намираме остатък в Даниил и неговите приятели в плен във Вавилон. Те бяха прекрасно и мощно свидетелство, че жив и истински подход към Бога все още беше възможен дори в тези трудни времена и въпреки големия натиск.
Както беше обещал, Бог върна остатък от Двете племена в Йерусалим като живо доказателство за пряк подход към Бога в молитва, поклонение и покаяние. Сред другите бяха първосвещеникът Исус, свещеникът Ездра и управителят Неемия. Това бяха дни на възстановяване и обновление въпреки големите изпитания, но врагът не можа да спре Бога да даде на Своя народ пряк подход към Него дори след като храмът беше разрушен.
Когато вторият храм беше възстановен и службата му възобновена след нови провали (виж Неемия 13), Божията служба остана под атака отвън и отвътре, както е записано в Ездра, Неемия, Агей и Захария. Около 100 години по-късно, при последния старозаветен пророк Малахия, Бог имаше остатък сред Своя народ, който се наслаждаваше на правилния подход към Него, въпреки новите провали, и предсказа славно бъдеще (Малахия 1:11, 3:1-6,16-17). Този остатък продължи през 400 мълчаливи години, докато Бог не призова Йоан Кръстител, който проповядваше покаяние, за да върне хората към правилния подход към Бога.
Каквото и да правеше врагът, Бог запази някои, които се наслаждаваха на пряк подход към Него. Лука 1-2 описва няколко примера за този остатък: Захария и Елисавета, Мария и Йосиф, пастирите по полетата на Витлеем и много неназовани хора около тях. Нека не забравяме Симеон, който прие Младенеца Исус в ръцете си и се наслаждаваше на пряк достъп до Бога (Лука 2:25-33), както и благочестивата пророчица Анна от племето Асир (2:36-38).
През всички Евангелия срещаме вярващи, които се наслаждават на пряк подход към Бога. Това беше въпреки мрачните дни, в които живееха под ръководството на фарисеите, садукеите и иродианите, които напълно отхвърляха свидетелството на Господ Исус и на Неговите ученици.
Божиите пътища са по-високи от нашите
Бог имаше планове още преди основаването на света да има народ за Себе Си. Те бяха взети измежду юдеите, които отхвърлиха Исус, и измежду езичниците, които бяха далеч от Бога, потопени във всякакви идолопоклонства. Особено от служението на Павел (Ефесяни 2:18, 3:6-12) научаваме как Бог подготви този народ за Себе Си. Тези щяха да живеят в наслада от близка връзка с Него и да се приближават до Него пряко, без никакъв посредник, в жива връзка, която никой в Стария Завет не беше познавал, нито ще познават тези след грабването. Павел напълно се съгласяваше с другите новозаветни автори (Галатяни 2:6-10), и това беше взаимно (2 Петрово 3:14-17; виж също Деяния 15:7-21; 1 Йоан 4:6).
Под Моисеевия закон пряк достъп до Бога, какъвто имат вярващите днес (Евреи 2:9-12, 10:19-22, 13:15), беше непознат. Преди да бъде даден законът, Бог даде начин за приближаване (Изход 19:4). Народът не успя да се подчини, въпреки че три пъти обеща, че ще направи всичко, което Господ беше казал. Дори и така, все още можеше да се дойде с жертва и да се приближи до Бога при олтара за всеизгаряния (Левит 1-7).
Нямаше същата свобода, която патриарсите бяха познавали с Бога. Свещеник от Аароновия дом можеше да се измие на определеното място, умивалника, и да влезе в святото място за служба (Изход 30:17-21). И все пак, прекият подход към Бога беше ограничен до първосвещеника, който можеше да влезе в Светая Светих само веднъж годишно на великия Ден на умилостивението (Левит 16). Така, според разпоредбите на закона относно формалното поклонение, свободният достъп до Бога беше затворен за Божия народ.
Моисей обаче можеше да влиза в Божието присъствие по всяко време (Изход 25:22), и тази свобода е пример за привилегиите, които всички истински вярващи имат днес. След греха на Израел със златното теле, Моисей все още имаше този достъп, както и Исус Навин и всички, които наистина търсеха Господа (33:7-11). Истинските вярващи винаги можеха да се приближават до Бога, както виждаме например с Давид (Псалм 27:4), въпреки че никой не можеше да го прави по формален начин, освен първосвещеникът веднъж годишно. Днес обаче имаме пряк достъп (Евреи 2:10, 4:16) и можем да се приближаваме до Бога като поклонници, при условие че сме изповядали греховете си и сме свободни да влезем като синове.
Този подход е за всеки вярващ, който е в хармония с Бога. Под закона този вход беше затворен, но когато Господ Исус влезе в небесното светилище, Той официално го отвори за всички истински вярващи. На земята юдаизмът държеше светилището затворено, а в църковната история се разви религиозна система, която имитираше юдаизма и работеше за да държи прекия подход към Бога затворен за широката публика.
Свободният достъп, на който се наслаждаваме днес чрез вяра, както е преподадено в горепосочените Писания и в силата на Светия Дух, ще бъде демонстриран при грабването. По това време Самият Господ ще дойде и ще доведе всички вярващи в непосредственото Божие присъствие. Дори тогава ще остане разлика между старозаветните и новозаветните вярващи, въпреки че и двете групи ще бъдат въведени в непосредственото Божие присъствие, но не преди ние, които ще останем, да бъдем призовани (Евреи 11:40; виж 2 Солунци 2:1; 1 Солунци 4:16-18; Откровение 4:1).
Тогава 24-те старейшини ще обкръжат престола. Дванадесет старейшини представляват новозаветните вярващи, а 12 представляват старозаветните вярващи, които ще бъдат поканени гости на сватбата на Агнето (19:7-9). Господ посочи това разграничение, когато каза:
Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно (Йоан 10:10; виж 3:29). Тук научаваме, че вярващите, взети измежду юдеи и езичници, които следват Господа по време на отхвърлянето Му от Израел, принадлежат към едното стадо, което следва единствения Пастир извън Израелското стадо (ст.3-4,27-30).
След грабването на всички истински вярващи (1 Солунци 4:14-18; 1 Коринтяни 15:51-58), отстъпническата църква от самозвани изповедници, твърдящи, че имат правилния подход към Бога, ще продължи тук на земята и ще се развие във великия Вавилон (Откровение 17-18). През това трудно време Бог ще формира различни семейства на вярата, но не със същия статут и привилегии, които имаме днес. Те ще имат пряк подход към Бога, Който ще ги запази през голямата скръб, за да ги въведе в хилядолетното царуване на земята, когато Сатана ще бъде вързан (7:9-15, 20:1-3). Те се различават от вярващите, които Бог ще спаси сред Дванадесетте племена, които по-късно ще бъдат възстановени в Земята. Като вярващи, те ще влязат в хилядолетното царуване на земята.
Мъчениците от различните семейства на вярата ще бъдат възкресени в началото на хилядолетното царуване (ст.4) и ще се наслаждават на Христовото царуване от небето. Преди смъртта си като мъченици по време на периода на скръбта, те ще имат пряк достъп до Бога, както е посочено в много псалми с този подход към Бога (разгледайте Псалми 42-45). Те ще бъдат победителите, с които Агнето публично ще се идентифицира (виж Откровение 14:1-5).
Не е ли това удивително? Въпреки различията в положението и привилегиите, и важните разграничения между различните домостроителства, всяко истинско Божие дете може да се приближи до Него, от Адам до последния вярващ в идващото царуване на Месия. Днес, през периода на благодат със специални привилегии, предоставени на всички истински християни, ние се приближаваме до Бога в молитва (Евреи 4:16) и поклонение (10:19-22; 1 Петрово 2:5), и Го представляваме в този свят (ст.9).
Защото ние сме обрязаните, които се покланяме на Бога с Дух, радваме се в Христос Исус и нямаме доверие в плътта (Филипяни 3:3). Радвайте се, защото имената ви са написани на небето (Лука 10:20).
Ами твоето име?
Нямаме нищо общо със земята – имената ни не са написани на земята – ние сме царе в нея наистина, но нашият дял не е в нея. Той
ни е благословил с всяко духовно благословение в небесните места (Ефесяни 1:3 KJV). Ще имаме наследство с Него, но земята е под нас; нашата надежда е да бъдем с Него над нея. Наследството е следствие от това, че имаме това място с Него. Ние сме деца на Отца, за да бъдем свети и непорочни пред Него в любов (ст.4). Сега имаме своя дял според богатствата на Неговата благодат, ние, бедните грешници, които Той е спасил; и ще бъдем за слава на Неговата благодат в нейното проявление или разкриване. Наследството идва след това.
По-скоро се радвайте, защото имената ви са написани на небето (Лука 10:20). Това е сякаш Той би им казал: „Не позволявайте умовете ви да бъдат изпълнени с неща тук долу, а мислете за това, което имате в Мен и с Мен.“ Когато се говори за наследство, то винаги е бъдеще; но когато се говори за нашето място, то винаги е горе на небето. Господ въвеждаше много по-добро царство и Той се радваше на това; защото когато дава радост на друг, Той не може да не я има и Сам. — Джон Н. Дарби, адаптирано.
