Ковчегът и лагерът, в известен смисъл, бяха необходими един за друг по време на пътуването през пустинята. Ковчегът, поставен в скинията, върху която почиваше облакът, трябваше да води лагера; а лагерът, в своя ред, трябваше да придружава и пази ковчега и всичко свързано с него.
Това беше работата на лагера. Трябваше да има подчинение на волята на Този, Който живееше в облака; зависимост от Този, Който ги водеше ежедневно; съзнателна свобода, защото бяха оставили Египет зад себе си, и надежда, защото имаха Ханаан пред себе си. Такъв ум трябваше да бъде в лагера; но неговата работа беше да води Божия дом напред към неговия покой, „притежанието на езичниците“.
Тогава пътуването през тази пустиня не би представлявало божествено поклонение. Мнозина бяха пътували по този път, без да бъдат странници и поклонници с Бога. За да бъдат такива, ковчегът трябваше да бъде в тяхната компания.
Умът на лагера, за който говорих, можеше да издаде своята слабост или да забрави себе си, и това можеше да доведе, както знаем, до наказание отново и отново. Но ако неговата работа, за която също говорих, беше изоставена, щеше да има загуба на всичко. И това наистина се случи. Скинията на Молох беше взета, вместо ковчега на Йехова, и лагерът, следователно, имаше своя път отклонен към Дамаск или Вавилон, далеч от обещания Ханаан. (Амос 5:25; Деяния 7:13.)
Поддържане на истината
И така е и с нас. Ние трябва да поддържаме онези истини, които скинията и нейното обзавеждане представляваха: и апостолът поверява нашето влизане в Ханаан на това. „Ако пребъдвате във вярата;“ и отново, „ако пазите в паметта си това, което съм ви написал.“ Нашата безопасност, нашият покой в небесния Ханаан, зависи от това да пазим истината.
За честта на Христос
Към това обаче трябва да се добави – че истината трябва да се пази не само заради нашата собствена безопасност, но и за честта на Христос.
Това трябва да се обмисли много. Да предположим за момент, че нашата собствена безопасност не е замесена в това, честта на Христос е, и това е достатъчно. Такова нещо е предвидено във 2 Йоан 10: избраната дама беше вътре в къщата – тя беше в лична безопасност, но имаше задължение да изпълни към „учението на Христос“; така че ако някой дойде до вратата ѝ и не донесе това учение, тя трябва да го държи отвън и да откаже да го има там, където е тя.
Правото на влизане е изповядване на това учение, изповядване на „Исус Христос, дошъл в плът“, изповядване, което включва или осигурява славата на Неговата личност. Пълно изповядване на Неговото дело няма да е достатъчно. Този отвън може да донесе със себе си здрава вяра относно изкуплението, суверенитета на благодатта и подобни истини; но всичко това не е гаранция за допускането му. Трябва да има изповядване и на личността. „Всеки, който престъпва и не пребъдва в учението на Христос, няма Бога; който пребъдва в учението на Христос, той има и Отца, и Сина; ако някой дойде при вас и не донесе това учение, не го приемайте в дома си, нито го поздравявайте; защото който го поздравява, участва в злите му дела.“
Със сигурност това е ясно и решително. Вярвам, че това трябва да се обмисли много. Истината относно личността на Христос трябва да бъде поддържана от нас, дори ако безопасността на душите ни не е замесена в нея. Признавам, че нашето спасение е замесено. Но това не е всичко. Този, който не притежава тази истина, трябва да бъде държан отвън. Това придава нежност, както и сила, да се види, че името на Исус е така поверено на попечителството на светиите. Това е, което Му дължим, ако не и на себе си.
Разделителната стена трябва да бъде издигната от светиите между тях и безчестието на Христос.
Пътуващите от Египет до Ханаан няма да успеят. Нека пътуването да бъде съпроводено с всички изпитания на такъв сух, незащитен и безпътен път, все пак то не е божествено поклонение. Едно просто трудоемко, самоотричащо се живот, дори и да е издържано с онази морална смелост, която подобава на поклонниците, няма да е достатъчно. Трябва да има носене на Божия ковчег, изповядване на истината и поддържане на името на Исус.
Божествеността на Сина в посланията на Йоан
Сега, в посланията на Йоан, името „Исус Христос“ изразява или намеква, вярвам, за божествеността на Сина. Светият Дух, или Помазанието, така изпълни ума на този апостол с истината, че „Словото“, което беше „станало плът“, беше Бог, че макар той да говори за Него с име, което формално изразява Сина в човешката природа или в служение, за Йоан това няма значение. Името е нищо – поне нищо, което може да попречи на пълната сила на преобладаващата увереност, че Той е „Това, което беше отначало“, Синът в славата на Божеството. Това се вижда и усеща още в самото начало на първото послание, и така, вярвам, навсякъде. (1 Йоан 1:3, 7; 1 Йоан 2:1; 1 Йоан 3:23; 1 Йоан 4:2; 1 Йоан 5:20; 2 Йоан 3-7.)
Значението на „Исус Христос“
В мислите на това послание, „Исус Христос“ винаги е този божествен Един, така да се каже, проявеният вечен Живот. За Йоан, „Исус Христос“ е „истинският Бог“. Исус е „той“ и „него“ в аргумента на първото му послание; и това „той“ и „него“ винаги ни държи пред очите Един, Който е Бог, макар и в приети отношения и заветни сделки.
Значението на изискваната изповед
Следователно, изповедта, която се изисква от тях, е следната – че Бог е бил проявен или е дошъл в плът. (Виж 1 Йоан 4:2; 2 Йоан 7.) Защото в тези послания, както вече видяхме, „Исус Христос“ е Бог. Неговото име като Бог е Исус Христос. И се приема или се заключава, че „истинският Бог“ не е познат, ако Този, Който беше в плът, Исус Христос, не е разбран като такъв; и всичко това просто защото Той е Бог. Всеки друг, приет като такъв, е идол. (1 Йоан 5:20, 21.) Душата, която не пребъдва в това учение, „няма Бога“, но този, който пребъдва в него, „има и Отца, и Сина“. (2 Йоан 9.)
Това, според мен, е смисълът и значението на изискваната изповед, че „Исус Христос е дошъл в плът“. Тук говоря за Бога под името Исус Христос и следователно това е изискване за изповед на великата тайна на „Бог, проявен в плът“.
Самият придатък (както ми е писал друг), „дошъл в плът“, силно изтъква божествеността на Христос; защото ако Той беше човек, или нещо по-малко от това, което е, нямаше да е такова чудо, че Той да дойде в плът. А стихове 2 и 3 от глава 1 ни насочват към мислите на Йоан при използването на името „Исус Христос“. Това, което беше отначало, вечният Живот, който беше с Отца, беше Личността, която той им обяви. Думите „с Отца“ са важни, като правят очевидно, че Синът беше Вечният, като името на този вечен Син е Исус Христос. И е интересно да се сравни краят с началото на това послание – „Това е истинският Бог и [с члена] вечният живот“.
Желая да благословя Господа, че даде на душата ми нова увереност на такава проста основа на Писанието, че това задължение лежи върху нас – да поддържаме честта на името на Исус.
Пътят на нашия Господ на земята
по време на пътуването на нашия Господ на земята, ние Го виждаме по следните начини:
- Като Родения – свят, отговарящ на Божия ум в природата или човешкия материал.
- Като Обрязания – съвършен под закона, отговарящ на Божия ум в него.
- Като Кръстения – отговарящ на Божия ум в диспенсационния ред и праведност.
- Като Помазания – отговарящ на Божия ум като Негов образ или представител.
- Като Отдадения – отговарящ на Божия ум в завета на благодатта към грешниците.
- Като Възкръсналия – запечатан с Божието одобрение в победа за грешниците.
- Така Той отговаря на целия Божи ум, докато се грижи за нас. Всичко беше възвеличено в Него и чрез Него, всичко беше почетено. Предложената от Бога наслада в човека, или слава чрез Него, беше богато отговорена в благословения Исус. Докато в Своята личност Той беше „Бог, проявен в плът“, в последователността на Своите етапи през земята Той изпълняваше цялата божествена цел, наслада и слава в човека. Нищо недостойно за Бога не беше в човека Христос Исус, Неговата личност, преживявания или пътища.
