Когато Господ Исус беше на земята, Неговите ученици очакваха Той да установи Своето царство и те да участват с Него в него, но Исус не им остави никакво съмнение относно това, което Му предстоеше, защото Той каза:
„Ето, възлизаме в Йерусалим; и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и на книжниците, и те ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците да Му се подиграват, да Го бичуват и да Го разпънат: и на третия ден Той ще възкръсне“ (Матей 20:18–19).
Исус също така предупреди Своите ученици какво да очакват, защото Той каза:
„И който не носи кръста си и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:27).
Всеки знаеше, че човек, който носи кръста си, е приключил с този свят. Пред него стоеше само позорна смърт, и за такъв нещата от този настоящ свят вече нямаха никакво привличане: нито неговите удоволствия, нито неговото богатство, нито неговата слава, нито неговите амбиции, нито което и да е от нещата, които естествено привличаха хората от този настоящ век. Този, който носи кръста си и следва Исус, имаше нещо много по-добро, което да изпълни сърцето и ума му, отколкото нещата от този настоящ свят. Имаше Самия Господ в цялата Му привлекателност, и всичко, което лежеше отвъд гроба в бъдещия свят, където той щеше да участва с Него в Неговото царство и слава.
Младият владетел, който дойде при Господа, желаейки да знае какво трябва да направи, за да има вечен живот, беше изпитан от Исус. След като Исус му говори за спазването на закона, което разкри естествената красота на неговия характер, Господ каза:
„Едно ти липсва: иди, продай всичко, което имаш, и дай на бедните, и ще имаш съкровище на небето; и ела, вземи кръста си и Ме следвай“ (Марк 10:21).
Това беше тежко изпитание за човек, който притежаваше толкова много от богатствата на този свят, и този млад мъж, въпреки че имаше толкова прекрасен характер, не беше готов да се откаже от настоящите неща и да следва отхвърлен Христос по път на укор и срам.
Точно в този момент Симон Петър каза на Господа:
„Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме“,
и Господ, в Своята благодат, му говори на него и на неговите съученици за благословенията, които ще даде на онези, които са готови да се откажат от всичко заради Него (Марк 10:28–31). Симон Петър имаше специално място на привилегия сред учениците на Господа, и не на последно място сред тях, като буквално взе кръста си, за да последва Учителя си в смърт, и във всичко, което лежеше отвъд смъртта (Йоан 21:18–19).
Разпнатият Христос
Когато Павел писа до светиите в Коринт, той каза:
„И аз, братя, когато дойдох при вас, не дойдох с превъзходство на слово или на мъдрост, за да ви възвестя Божието свидетелство. Защото реших да не зная нищо между вас, освен Исус Христос, и то разпнат“ (1 Коринтяни 2:1–2).
Като естествени хора коринтяните отдаваха голяма стойност на мъдростта на този свят, и Павел добре знаеше, че когато им проповядваше разпнат Христос, това нямаше да има естествена привлекателност за тях. Тези, които са спасени, знаят, че има божествена и спасителна сила в проповядването на кръста, но такова проповядване е глупост за тези, които погиват (1 Коринтяни 1:18).
Мъдростта на този свят не е успяла да донесе на хората познанието за Бога, нито да осигури спасение за погиващите грешници, но именно в кръста ние научаваме какво е Бог в цялата любов на Своето сърце и чрез вяра в разпнатия Христос ние получаваме Божието спасение. Ако евреите бяха обърнали внимание на своите Писания, щяха да научат, че преди Месия да влезе в Своята слава, Той трябваше да страда и да умре: дори разпъването беше ясно предсказано в Псалм 22:16.
Израелските водачи използваха невежата тълпа, за да викат на Пилат за разпъването на Божия Син, но самото им отхвърляне на Месия показа колко невежи бяха те за Божията мъдрост. Божията мъдрост се видя в това, че Той използва самия случай на човешката омраза и нечестие при разпъването на Исус, за да осъществи на кръста Своите съвети на любов и да осигури спасение за погиналите грешници. Князете на този свят – водачите на Израел, Пилат и Ирод – не знаеха нищо за Божията мъдрост,
„защото ако я бяха познали, не биха разпънали Господа на славата“ (1 Коринтяни 2:7–8).
Колко прекрасно е да разберем, че самият кръст, който изведе наяве мъдростта и силата на Бога, разкри невежеството, глупостта и омразата на великите на този свят.
Нашият стар човек, разпнат с Христос
Кръстът на Христос не само се справи с въпроса за нашите грехове, но и с човека, който е извършил греховете. Римляни 1:1–5:11 се занимава с греховете, от 5:12 научаваме как Бог се справя с корена, който е произвел греховете.
„Нашият стар човек“ (Римляни 6:6)
е въплъщение на всичко, което се произвежда от плътта, нашата стара природа, получена от Адам, и когато Христос беше разпнат, Бог се справи в съд с природата, която е в основата на всички грехове. През цялата човешка история до кръста, човекът беше под изпитание, но човекът се оказа непоправим. Изпитан в невинност, той слушаше гласа на Сатана, а не на Бога. Оставен сам на себе си, той изпълни земята с насилие и поквара. Под управлението на Ной, управителят се напива и се проваля в срам. Под закона, който Израел се нае да спазва, законът беше нарушен, докато Моисей все още беше на планината с Бога, човекът направи златен телец. Окончателното доказателство беше идването на Божия Син в благодат, и човекът Го постави на кръст на злодей.
Човекът не можеше да бъде подобрен; той беше видян като напълно зъл и отвъд възстановяване. Колко прекрасна е божествената мъдрост, която премахва нашите грехове в кръста на Христос и отстранява от Своето лице в съд човека, стария човек, който е извършил греховете. Грехът в своята цялост е анулиран в удара на божествения съд, който падна върху нашия стар човек в кръста на Христос. Бог приключи със стария човек в кръста, и е наша привилегия да го виждаме като изчезнал от нашите очи, както и от очите на Бога. Вследствие на това ние вече не трябва да служим на греха, защото и ние сме умрели с Христос, като сме били кръстени в Неговата смърт, и сега трябва да живеем за Бога.
„Аз съм разпнат с Христос“
В Римляни 6 Павел беше писал за това, че сме мъртви с Христос, а в Римляни 7 за това как се открива непоправимата природа на плътта и се намира избавление в Христос. Тук, в Галатяни 2, Апостолът ни показва как самият той е бил повлиян от истината за кръста. Той добре знаеше, че всичките му грехове са били простени чрез проливането на скъпоценната кръв на Исус, но причината нашият Господ Исус Христос да даде
„Себе Си за нашите грехове“
беше
„за да ни избави от този настоящ зъл свят“ (Галатяни 1:4).
Кръстът на Христос е средството за нашето избавление от този настоящ зъл свят.
Ако, подобно на Павел, виждаме себе си разпнати с Христос, е малко вероятно да бъдем уловени от това, което светът предлага. Павел беше придобил много от това, с което се гордееше религията на този свят, и го беше ценял като естествен човек, но когато видя себе си разпнат с Христос, всичко, което преди е ценял, се видя в своята безполезност. Цялата му гордост от постиженията му, цялата му самоправедност и всичко, с което се хвалеше като
„евреин от евреи“ (Филипяни 3:5)
беше изложено в светлината на кръста като принадлежащо към живот, който е получил своята присъда от Бога, когато Христос умря.
И все пак, ако Павел виждаше себе си изложен на срам и осъждане на кръста на Христос, той все пак имаше живот, в който живееше, но това беше животът, който хората се опитваха да прекратят, когато разпънаха Господа на славата. Христос, Когото хората разпънаха, не само живее в присъствието на Отца, но Той живее в Своите светии в този свят, и Павел желаеше този небесен живот на прославения Христос да бъде постоянно видим в него тук долу. Павел поглеждаше назад към кръста, за да види края на всичко, което беше като плът, но той поглеждаше нагоре към Христос в слава, привличането и силата на живота, който живееше чрез вяра в Божия Син; и колко мощно любовта на Христос, проявена в Неговата смърт, в Неговото отдаване на Себе Си за Павел и за всички Негови, влияеше на ежедневния живот и ходене на Апостола.
Разпъването на Христос не само повлия на живота на Павел, но и оцвети неговото служение, както вече се видя в 1 Коринтяни 1 и 2, и той също така приложи истината за кръста към галатяните в тяхната опасност, пишейки:
„О, неразумни галатяни, кой ви омагьоса… пред чиито очи Исус Христос е бил явно представен, разпнат между вас?“ (Галатяни 3:1).
Плътта, в която те се стремяха да бъдат усъвършенствани (стих 3), беше получила своята смъртна присъда на кръста на Христос, а тези под закона бяха умъртвени за закона чрез тялото на Христос (Римляни 7:4).
Разпнатата плът
Бог беше приключил с плътта, като в смъртта на Своя собствен Син
„осъди греха в плътта“ (Римляни 8:3),
и тези, които принадлежат на Христос, са приели присъдата и съда на Бога върху плътта, както пише Апостолът в Галатяни 5:24:
„А тези, които са Христови, са разпънали плътта със страстите и похотите.“
Нормалните вярващи виждат плътта изложена във всичките ѝ разнообразни черти на злото на Христовия кръст. Те виждат, че нищо добро не може да се очаква от нея, и са приключили с нея, с всичките ѝ неумерени страсти и зли желания.
Погледнат в светлината на вечността, животът на човека в този свят, живян в настоящите неща,
„не ползва нищо“ (Йоан 6:63),
защото това е живот в отчуждение от Бога, и в който няма нищо за Бога. Всички човешки мисли се центрират в него самия, и най-високите му мисли не достигат до Бога и Неговите неща. Животът на човека се живее за неговото собствено удовлетворение и за да донесе слава на себе си, и за да осигурят това, хората разпънаха Божия Син, защото те не искаха нито Него, нито Неговия Отец. Кръстът, в който хората се стремяха да се отърват от Бога и Неговия Христос, е този, в който природата на човека е била изложена в цялата си нечестивост и показва на християнина какво е плътта.
Разпнатият свят
Павел не само видя стария човек разпнат и плътта разпната на кръста на Христос, но той можеше да добави:
„Но да не дава Бог да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез когото светът е разпнат за мен, и аз за света“ (Галатяни 6:14).
Апостолът виждаше света като зла система, опетнена с кръвта на Исус, и изложена във цялата си нечестивост и омраза към Бога и към Този, в Когото той беше намерил познанието за Бога. Покварата на световната религия, нейната корупция, неправедност, лъжа и насилие – всичко това може да се види разголено в това, което беше направено на Божия Христос. Няма нищо, пред което този свят ще спре в опозицията си към Бога, и неговата омраза е явна за всички да видят на Христовия кръст.
Павел се хвалеше с кръста заради всичко, което намери там от Божията любов към такъв нещастен грешник, какъвто беше той, и заради всичко, което той проявяваше от Христовата любов към него. Това го направи доволен, дори нетърпелив, да сподели опозицията на света към Божия Син, Който го обичаше и даде Себе Си за него. Ако Христос беше опозорен от света, той също желаеше да бъде опозорен от него; ако Христос беше мразен, така щеше да бъде и той. Той смяташе за чест да бъде свързан с Христос като обект на злобата и отхвърлянето на света, защото беше видял на кръста какво всъщност е светът.
