На Исус всичко предавам, Всичко Му давам свободно; Винаги ще Го обичам и Му вярвам, В Неговото присъствие всекидневно ще живея. Предавам всичко, предавам всичко; Всичко на Теб, мой благословен Спасителю, предавам всичко. — Джъдсън У. Ван де Вентър (1855-1939)
Джъдсън У. Ван Де Вентър е роден в християнско семейство през 1855 г. и на 17-годишна възраст приема Христос за свой Спасител. След като завършва университет със степен по изкуство, той става учител по изкуство в гимназия. Той е бил и изкусен музикант и е можел да свири на около 13 различни инструмента, както и да пее и композира музика.
На тридесет години Джъдсън се озовава пред дилема и почти пет години се бори какво да прави. Трябва ли да изостави учителската си кариера и да се съсредоточи върху евангелизаторска работа? Докато участва в църковно събитие през 1896 г., Господ го предизвиква и този млад мъж се покорява на Божията воля и се отказва от светската си работа. Преживяването го кара да напише химн, който е намерил място в много сборници с химни: „Всичко на Исус предавам.“ Красивата мелодия, на която се пее химнът, е композирана от Уинфийлд С. Уийдън. Той толкова много обичал думите на химна, че след смъртта му трите думи „Предавам всичко“ били гравирани на надгробния му камък.
Преживяването на Джъдсън У. Ван Де Вентър е такова, каквото са имали много други. Въпросът е изправен пред индивида какво трябва да направи. Нещо неизбежно е трябвало да бъде посрещнато честно – и не е било лесно. Това не е уникално за избрана група. По-скоро, това е нещо, с което всеки истински християнин трябва да се примири. „Господи“ не е дума, която да се използва лекомислено [безразсъдно]; използването ѝ предполага признаване на властта на този, към когото е отправена. Самият Господ Исус каза: „Защо Ме наричате: Господи, Господи, а не вършите това, което казвам?“ (Лука 6:46 KJV). Подобно на това, лесно е да се пеят трогателните думи на изразителния химн на Джъдсън Ван Де Вентър, когато емоциите са развълнувани, и да не се мислят искрено.
Разбира се, това не означава, че химнът е неподходящ и не трябва да се използва. Новият Завет ясно показва, че всяко Божие дете трябва да може да каже: „Предавам всичко“, в истина и от сърце. Три примера и три увещания правят този факт очевиден.
Три примера
Най-добрият и все пак най-смиряващият пример трябва да бъде този на нашия Господ и Спасител Исус Христос. Когато Той достигна кулминацията на Своето земно служение, Той влезе в мрака на Гетсиманската градина една незабравима нощ. Под сянката на маслиновите дървета и далеч от Своите възлюбени ученици, Божият Син коленичи в молитва пред Своя Отец. Пред Него стоеше агония: Той, Безгрешният, скоро трябваше да бъде „направен грях“ през онези три часа непроницаем мрак на кръста (2 Коринтяни 5:21). Сега, преди това време, Неговата свята душа беше „прескръбна до смърт“, когато Той „падна на лицето Си“ в молитва (Матей 26:38-39). И все пак, молбата горчивата чаша да Го отмине беше регулирана от думите, които последваха: „Не Моята воля, но Твоята да бъде“ (Лука 22:42). Той напълно се покори на волята на Отца.
Колко удивително е това! Неговата любов към нас е несравнима, но също така любовта и предаността към Неговия Отец Го накараха да се моли така. Нямаше друг начин, по който виновните грешници да бъдат спасени, затова Той стана от молитва, за да посрещне враговете, които бяха дошли да Го заловят. Волята на Неговия Отец беше от първостепенно значение. Ако Неговите последователи трябва да бъдат като Него, думите „Не моята воля, но Твоята да бъде“ трябва да бъдат изречени и от тях.
За втори пример можем да разгледаме един от най-отдадените последователи на Господ Исус Христос, апостол Павел. Докато беше омразен гонител на Христос на дяволска [зла] мисия да унищожи последователите на Господа, Савел от Тарс (както тогава се наричаше) беше ослепен от светлина, по-ярка от слънцето, което го накара да падне на земята. Изправен пред Господа в цялата Му слава по пътя за Дамаск и осъзнавайки колко нечестив и безпомощен е, Савел изрече онези незабравими думи: „Господи, какво искаш да направя?“ (Деяния 9:6). Това наистина беше момент на криза. Твърде дълго Савел беше вървял по своя път и беше правил това, което смяташе за правилно. Предизвикан от възкръсналия Христос, той беше смирен и спря в своя път. Сега той беше човек, който беше искрено готов да се покори на самия Господ.
Трети пример идва от последната книга в Библията. Този път не разглеждаме някой млад и ентусиазиран, а някой, който е бил възрастен последовател на Христос. Апостол Йоан е бил заточен от римските власти на остров Патмос заради своята лоялност към делото на Христос. Но макар и заточен, Йоан не е бил оставен сам. След като видял видение на Човешкия Син в цялата Му слава – Исус, Когото познавал толкова добре по време на земното Му служение – Йоан „падна в нозете Му като мъртъв“ (Откровение 1:17). Какво друго можел да направи? Подобно на Савел, той се покорил на небесния Учител и предал всичко, докато лежал прострян в нозете Му.
И двамата мъже, заедно с Господ Исус, ни учат на нещо важно чрез пример. Подобно на двамата апостоли, ние трябва да се смирим пред Господа на Славата, като се поставим на Негово разположение и в Неговите нозе. С отношението си всеки от тях казваше, по същество: „Не моята воля, но Твоята да бъде.“ Не само намираме примери в Писанието; има и увещания, които ни насърчават да предадем живота си на Господа.
Три увещания
Първото ни увещание трябва да дойде от Господ Исус Христос. Той, Който демонстрира такова подчинение на Божиите цели през целия Си земен живот, и особено в Гетсиманската градина, призоваваше мъже и жени да Му предадат всичко. Исус каза: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, да вдига кръста си всеки ден и да Ме следва“ (Лука 9:23). Следването на Христос не е „лесен“ вариант, който може да заема второстепенно място в живота ни. Ако искаме да Го следваме, трябва да се отречем от всички лични интереси и всъщност да се отречем от себе си. Нашите собствени желания не трябва да имат никакво значение! Вдигането на кръста всеки ден предполага признание, че азът е, по същество, мъртъв. Следването на Христос означава, че Той трябва да води пътя и че ние следваме Него – отивайки там, където Той води, а не където ние бихме избрали да отидем.
„Това е доста взискателно“, може да възрази някой. Да, така е! Всъщност, то изисква всичко! Ако смятаме, че от нас се иска твърде много, това само показва колко далеч сме се отдалечили от условията и характера на новозаветното християнство. Не бива да поставяме под въпрос тези неща. Исус Христос не трябва да се разглежда просто като Спасител; Той трябва да бъде Господ на живота ни. По-късно в Лука 9 четем за някои хора, които изразиха интерес да следват Исус, но казаха: „Господи, ще Те последвам... но нека първо...“ (стихове 57-61). Ако Христос е Господ на живота ни, не смеем да кажем „аз първо“. Богатият млад владетел искаше да следва Христос, но се отвърна с тъжно изражение, защото обичаше притежанията си повече, отколкото обичаше Господ Исус (Марк 10:17-22). Да, ученикът е призован да предаде всичко на Христос.
Апостол Павел, който беше драматично смирен до прах по пътя за Дамаск, никога не забрави това променящо живота преживяване. Изследване на живота му, както е записан за нас в Светото Писание, разкрива човек, който беше изцяло отдаден на Христос. Той знаеше какво Господ очаква от него. В писмото си до римляните Павел обясни удивителната истина на евангелието и въздействието, което то трябва да има върху живота ни в практически план. Като второто ни увещание, той написа: „И тъй, моля ви, братя, заради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, което е вашето разумно служение“ (Римляни 12:1).
Бог е показал огромна милост, като ни е спасил от вечното наказание, което заслужавахме. С оглед на това, което Той е направил за нас чрез Христос, Който доброволно се е отдал да страда на кръста, е само „разумно“ да отговорим, като се предадем на Него. Животът, който е бил изкупен, вече не е наш! Той принадлежи на Него и трябва да бъде представен доброволно, за да го използва. Всъщност, както вече видяхме, Той иска да умрем за себе си и да представим телата си като „живи“ жертви на Него. Той има работа за всеки от нас.
Трето увещание, сред много други, които биха могли да бъдат разгледани, идва от писанията на Петър. Подобно на Йоан, Петър някога е изоставил всичко, за да следва Исус (Марк 1:16-20). Много години по-късно, като много по-възрастен мъж, Петър пише за нуждата по-младите хора да се „подчиняват“ и всички Божии деца да бъдат „облечени със смирение“ (1 Петър 5:5). След това той написа тези предизвикателни думи: „Смирете се, прочее, под мощната Божия ръка, за да ви възвиси Той своевременно“ (стих 6). Божията ръка е любяща ръка, която е била протегната в милост към нас. Но нека не забравяме, че тя е и мощна ръка. Колко слаби и незначителни сме пред Всемогъщия! Подобно на Йоан на Патмос, ние трябва да се смирим в нозете на Господа, на Когото принадлежим.
Голямо предизвикателство
В края на 1800-те години Чарлз Т. Стъд се отказва от професионална атлетическа кариера и става мисионер в Китай. На 25-годишна възраст той също така дарява семейно състояние, за да подкрепи евангелизаторската работа на Хъдсън Тейлър1, Джордж Мюлер2 и други. Тези думи, които той написа, са вдъхновили мнозина да предадат живота си на Христос: „Ако Исус Христос е Бог и умря за мен, тогава никаква жертва не може да бъде твърде голяма, за да я направя за Него.“
Наистина, нищо повече не е нужно да се казва. Ако знаем нещо за милостта и любовта на Бога, трябва с радост да предадем живота си на Него. Да направим нещо по-малко е нечестно.
Тази статия е използвана с разрешение от www.skywaymessages.co.uk, адаптирана.
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА
- Джеймс Хъдсън Тейлър (1832-1905) е британски мисионер. Той прекарва 51 години в Китай, основавайки Китайската вътрешна мисия (сега OMF International). Той е известен със своя плам за евангелизация, като същевременно е чувствителен към местната култура. Хиляди хора са били спасени чрез работата, която той започва.
- Джордж Мюлер (1805-1898) е евангелист, който основава сиропиталището „Ашли Даун“ в Бристол, Англия. Той и тези, които служат с него, се грижат за над 10 000 сираци, основават почти 120 училища и обучават над 120 000 деца. Цялата работа е била дело на вяра, като са молили само Бог за необходимите провизии.
