През януари 1886 г. се разрази истинска буря в литературния свят с публикуването на романа на Робърт Луис Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Той предполага ситуация, в която един лекар, очевидно по същество добър човек, се занимава с изследване на дотогава неизвестно лекарство. Той се надява, че това ще промени личността на човека, като освободи скрити сили и тенденции, които обикновено са потиснати от неговия произход, начин на живот и среда. Той провежда това изследване насаме. Тества лекарствата върху себе си. В крайна сметка открива смес, която изглежда му дава това, което иска. Отначало се наслаждава на завладяващите резултати. Всъщност той е абсолютно развълнуван да изпита промените, които настъпват в личността му.
Тъмната страна на историята е следната. Отначало лекарят предполага, че той самият е в пълен контрол. Неговите изследвания произвеждат лекарството. Той си прилага лекарството. Той избира кога да го направи. Той се наслаждава на тръпката да може да превключва между това да бъде добрият д-р Джекил и лошия мистър Хайд. По-специално, той се наслаждава на тайната, че живее двоен живот, като всяка част е напълно различна от другата. Въпреки това, скоро той е ужасен да открие, че развива пристрастяване към лекарството. Той всъщност се наслаждава да бъде лошият мистър Хайд и очаква с нетърпение следващата си лоша сесия. Още по-лошо, той е още по-ужасен да открие, че скоро, дори без да приема лекарството, злата страна на личността му поема контрола, не когато той избере да я освободи, а в най-неочаквани и неподходящи моменти. В крайна сметка тя поема контрола напълно. Той се мъчи от факта, че сега е напълно под контрола на сила, много по-силна от него самия. Той е напълно засрамен от тъмните сили в себе си. Вместо да ги контролира и да се наслаждава на тръпката да ги пуска, когато избере, той се оказва под техния контрол. Той се оказва напълно неспособен да ги потисне, колкото и да се опитва.
Някои, всъщност мнозина, биха предположили, че авторът изобразява д-р Джекил като шизофреник. Аз лично смятам, че са замесени по-тъмни, по-фундаментални, всъщност духовни проблеми. Сега, нямам представа до каква степен, ако изобщо, Робърт Луис Стивънсън е бил запознат с глава 7 от Посланието до Римляните. Знам това: конфликтът между добрия д-р Джекил и лошия мистър Хайд е повторение на моралната и духовна борба, разказана в Римляни 7. За какво става въпрос?
Духовната борба в Римляни 7
Посланието до Римляните е адресирано до християни, вярващи в Господ Исус Христос. Много често се използва като основа за проповядване на евангелието. Въпреки това, само по себе си то не е толкова проповядване на евангелието на грешника, колкото поучаване на евангелието на християнина. Докато стигнем до глава 7, нуждата от спасение за всеки отговорен човек в света е станала ясна. Единствената праведна основа за даване на прошка на греховете на покаялия се грешник е разкрита. Тя е достъпна за всички, но е ефективна само в тези, които вярват в християнското евангелие. Както четем в 3:22, Божието благословение е достъпно, потенциално, за всички, но е ефективно само в тези, които вярват в Исус. Абсолютната сигурност на спасението за тези, които вярват, че Христос е умрял за тях, според писанията, и че е бил погребан и възкръснал на третия ден, според писанията, е подчертана в следващите глави. Потенциалът и силата за напълно нов вид живот са разкрити. Дотук добре!
След това идва глава 7. Тя разглежда случая на истински вярващ, който е бил наистина обърнат към Христос. Той има правилни желания. Той наистина иска да угоди на своя Господ и Спасител. Той наистина възнамерява да живее чист, богоугоден живот, за да покаже своята благодарност към Бога, Който го е спасил. Той копнее да покаже на всички, които го познават, каква прекрасна промяна е настъпила в него, откакто е повярвал в Христос като Спасител.
Тогава идва уловката. Голяма уловка! Колкото повече се опитва да прави това, което знае, че е правилно, толкова повече открива, че въпреки себе си, се хваща да прави това, което знае, че е позорно за Бога. Глава 7 от Римляни е донякъде монолог. Писателят разговаря със себе си. „Какво става?“ – казва си той. „Когато се опитвам да направя правилното нещо, откривам, че съм безсилен да го направя. От друга страна, колкото и да се опитвам, не мога да се спра да правя това, което знам, че е грешно, дори, или особено, когато не искам да го правя.“ Доста като д-р Джекил, когато лекарството му го беше обзело, предполагам! Дали това е, или е било, личното преживяване на писателя, апостол Павел, не ни е казано. Едно е сигурно. Това е било и продължава да бъде истински проблем за много истински вярващи в Господ Исус Христос. В нашата наивност може би бихме предположили, че щом се обърнем към Господа, и греховете ни бъдат простени, и сме на път към небето, животът ще бъде прост и лесен. Ни най-малко! Библията ни казва много неща. Тя със сигурност не ни казва, че християнският живот ще бъде легло от рози. Всичко друго, но не и това!
Какъв е тогава проблемът? В основата си, каква е основната причина? Погледнете стиховете от Римляни 7. Не е ли проблемът очевиден?
Аз, мен, мой, мое! Общо 51 пъти в тази сравнително кратка глава! Нищо чудно, че човекът е затънал в Блатото на отчаянието, ако можем да заемем фигурата от „Пътешествието на поклонника“. Всичко е за него самия, от началото до края. И никаква препратка към Светия Дух! Няма избавление в себе си, това е сигурно. Случвало ли ви се е да стоите в кофа, с двата крака, и да се опитвате да се повдигнете от земята? Абсолютно невъзможно!
Краят на стария живот
Апостол Павел се справя с проблема, на първо място, като използва аналогията на брака. Бракът, както той толкова правилно казва, носи отговорности, както и привилегии. Въпреки това, ако една жена е омъжена и съпругът й умре, това прекратява брака и нейните отговорности в този брак престават. Ако тя след това се омъжи отново, тя е влязла в нова връзка, която носи нови възможности, привилегии и отговорности. Тя е много неразумна, ако продължава да се връща към начина, по който са били нещата в предишния й брак. Той е приключил. Тя е започнала нов живот. Тези, които са получили писмото, биха разбрали този принцип от опита си в ежедневието. Е, казва Павел, аналогията има валидно приложение и в християнството.
Нека спрем дотук. На много места в Библията, може би особено в Посланията до Римляните, Коринтяните и Галатяните, Павел е много категоричен по един конкретен въпрос. Той е следният. Има само един край, една крайна точка за всичко, което произлиза от мен, моите мисли, моите действия. Какъв е този край? Присъда, произнесена от Светия Бог! Защо е така? Защото съм наследил греховна природа от Адам, главата на човешкия род. Тази природа се изразява винаги и навсякъде, където й дам възможност. Аз не съм отговорен пред Бога за това, че имам тази греховна природа. Аз съм отговорен пред Бога за това, че позволявам на тази греховна природа да се изразява в греховни мисли, думи или дела.
За щастие, аз съм се доверил на Христос, вярвайки, че Той е умрял за моите грехове и е възкръснал за моето оправдание. Приел съм, че в смъртта на Христос старият ми греховен живот е бил прекратен в Божиите очи. Той е свършен. Той е заличен. Той е изчезнал. Христос е отговорил пред Бога за всеки грях, извършен от мен. Павел учи, че в смъртта на Христос Бог е прекратил стария ми живот. Христос е отговорил на всяко Божие изискване срещу мен, по отношение на всеки грях, който съм извършил в този живот.
Подобно на жената, която е овдовяла и се е омъжила повторно, аз трябва да приема, веднъж завинаги, че предишният ми живот и това, което съм правил в него, са били прекратени в Божиите очи чрез смъртта на Христос. Това е добре. Но, и това е трудната част, аз трябва също да приема, че Божият съд, поет от мое име от Христос, като е умрял като мой заместник, е бил необходим поради това, което аз като индивид съм направил. Със сигурност старата природа е подтикнала греховете. Но като отговорен човек, аз бях отговорен пред Бога за извършването на отделните грехове, всеки един от тях. Всичко това е приключило. Както казва пророк Исая,
Бог ги е заличил. Подобно на жената, която е овдовяла и се е омъжила за друг, аз съм мъдър, ако приема, че старият живот, егоцентричният, самоориентиран живот, е приключил, свършен в смъртта на Христос. Всъщност, старият живот направи смъртта на Христос съществена. Разбира се, не трябва да възобновявам начина на живот, който направи необходимо Христос да претърпи агонията и позорната смърт на кръста на Голгота.
По много положителен начин, ако искам да живея християнския живот пълноценно, по начин, който е угоден на Бога, е наложително да приема смъртта на Христос като окончателно изявление на Бога за Неговата оценка на моя стар живот. Бог е изразил Своята присъда за него, като е изпратил Своя Син в света. Правейки това, Той е посрещнал нуждата да установи праведна основа за нашата връзка с Него, чрез смъртта на Христос. В същото време Той е изразил чудото на Своята любов към нас. В светлината на това, животът на християнин, изпълнен със себе си, би бил напълно отвратителен в Божиите очи. Павел тогава подчертава факта, че човекът, който се намира в затруднението, разказано в Римляни 7, е там, защото не разбира напълно, или не желае да приложи, истината за това, което наистина е било включено в смъртта на Христос от наше име. Нека научим и приемем урока веднъж завинато. Това е труден урок, но съществен.
Новият живот и продължаващият конфликт
Но не само старият ни живот е приключил със смъртта на Христос. Започнал е нов живот. Бог ни е свързал с Христос не само като Този, Който е умрял, но и като Този, Който е възкресен от мъртвите. Освен това, Той ни е дал нова природа, природа, която е способна да угоди на Бога. Той ни е дал и нова сила, в която и чрез която да живеем този нов живот. Тази сила е Личност, Светият Дух, Който живее в нас. Знаем, че това е вярно, защото Бог го казва в Своето слово.
Защо тогава все още съществува този проблем? Защо има този продължаващ конфликт? Защо има тази продължаваща борба? Поради тази причина. Бог със сигурност ни е дал, вложил в нас, нова природа. Въпреки това, Той е избрал да остави в нас и старата природа. Оттук и борбата! Оттук и конфликтът! О, Божията мъдрост! Той ни е оставил с двете природи, старата и новата, така че да имаме възможност да изберем новата и да отхвърлим старата. Във всяка ситуация, във всеки ден, във всеки момент, има по-голяма слава за Бога в това да изберем да отговорим на призива на новата природа, а не на старата, вместо да бъдем просто автомати, правещи това, което е правилно, защото сме програмирани да го правим. Между другото, ако някой чете това, който се мъчи от този вид вътрешен конфликт, бъдете насърчени. Фактът, че има борба, ви казва, че във вас има две природи. В противен случай нямаше да има борба. Старата природа щеше да царува върховно, без предизвикателство.
Избавление в Христос
Въпреки това, със сигурност не е лесно. Къде може да се намери отговорът? Всъщност, има ли отговор? Един от любимите ми автори прави прекрасен коментар в една от книгите си. Той казва следното.
„Отговорът на всеки въпрос, зададен в писанието, се намира в писанието. Въпреки това, ключът не винаги виси до вратата.“ За щастие, в този случай, отговорът е налице. Даден е в стихове 24-25. Слушайте думите, след това ще помислим за тяхното значение:
О, окаян човек съм аз! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта? Благодаря на Бога чрез Исус Христос, нашия Господ.
Това не е толкова лесно за обяснение. Но помислете за това. Забележете, на първо място, че викът е за избавление, а не за прошка. Той вече има прошка. Греховете му са простени. Той се е доверил на Христос като Спасител. Греховете му са очистени от скъпоценната кръв на Христос, както четем в 1 Йоан 1:7. Той е абсолютно чист от Божия съд за греха. Той няма угризения за деня на съда. Той е готов за небето, докато живее на земята. Прошката не е проблемът. Залогът е избавление от силата или контрола на греха в живота, който живее на земята. Той толкова е приел включеното учение, че смята старата природа и начина на живот, който тя произвежда, за толкова отвратителни за него, колкото смърдящ труп. „Кой ще ме избави“, казва той, „от това мъртво тяло, този отвратителен, смърдящ труп, който трябва да влача със себе си, където и да отида.“ Представете си, че сте приковани към труп и трябва да го носите със себе си навсякъде, където отидете! Отвратителна мисъл!
Сърцераздирателният вик за избавление носи незабавен отговор в собствената му душа, подтикнат, без съмнение, от Светия Дух. „Благодаря на Бога“, казва той, „чрез Исус Христос.“ Това е! Отговорът е в Личност. Избавлението се осъществява от Личност! Тази Личност е Господ Исус Христос, Този, Който умря за нас и възкръсна. Старият живот, животът на себе си, ме доведе под Божия съд. Новият живот трябва да бъде живот, центриран върху Христос. Само живот, центриран върху Христос, живян под контрола на Светия Дух, може по някакъв начин да бъде живот, живян на земята за Божия слава.
„Благодаря на Бога.“ Това е изключително лично, индивидуално преживяване. Не е нещо, което можем да направим един за друг, нито в тълпа. Трябва да е преценка, до която стигам във вярата на собствената си душа. Но Павел продължава. След като е преминал през преживяването като индивид, той се озовава в щастливата компания на други, които са имали същото лично, индивидуално преживяване. Откъде знам това? Слушайте какво продължава да казва. „Благодаря на Бога чрез Исус Христос, НАШИЯ Господ.“ Неговото лично, индивидуално преживяване го води в компанията на други, които са единомислещи с него в тяхната взаимна оценка на това прекрасно избавление. Винаги е така. Това, на което се наслаждаваме като индивиди, намира отклик в тези, които са споделили същото преживяване, което води до колективен отговор на благодарност към Бога, Чийто е планът.
Да живеем за Христос
Нека си припомним, че говорим за реалния опит на много искрени християни. Нека се молим те, и ние, да научим урока. Правейки това, тогава ще можем, с Божията помощ, да държим старата природа под контрол. Освен това, тогава ще можем също така да позволим и насърчим новата природа да се изразява; да живеем не за себе си, а за Христос, и да живеем все повече по Негово подобие. Разбира се, никога няма да постигнем безгрешно съвършенство в този живот. Въпреки това, с Божията помощ и в силата на Светия Дух, Който живее в нас, нашите мотиви, а и нашите животи, могат да следват модела, изразен в онези прекрасни думи на Тео Монод, които говорят за радостта от такъв преход.
О, горчивият срам и скръб, Че някога е имало време, Когато позволих на Спасителя да съжалява Да моли напразно и гордо отговорих: „Всичко от мен, и нищо от Теб!“
И все пак Той ме намери; видях Го Кървящ на проклетото дърво, Чух Го да се моли: „Прости им, Отче!“ И моето копнеещо сърце прошепна тихо – „Малко от мен, и малко от Теб.“
Ден след ден Неговата нежна милост, Изцеляваща, помагаща, пълна и свободна, Сладка и силна, и ах! Толкова търпелива, Ме свали по-ниско, докато прошепнах: „По-малко от мен, и повече от Теб.“
По-високо от най-високите небеса, По-дълбоко от най-дълбокото море, Господи, Твоята любов най-накрая победи; Дай ми сега моята молба – „Нищо от мен, и всичко от Теб.“
