И след това Той отиде в град, наречен Наин, и много от Неговите ученици и голямо множество вървяха с Него. И като наближи градската порта, ето, изнасяха мъртвец, единствения син на майка си, а тя беше вдовица, и с нея беше много голямо множество от града. И Господ, като я видя, се смили над нея и ѝ каза: „Не плачи!“ И като се приближи, докосна носилката, и носачите спряха. И Той каза: „Младежо, казвам ти, стани!“ И мъртвият седна и започна да говори; и Той го даде на майка му. И страх обзе всички, и те славеха Бога, казвайки: „Голям пророк е въздигнат между нас; и Бог е посетил Своя народ.“ И този слух се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност. — Лука 7:11-17 JND
Тази история е уникална за Евангелието на Лука – евангелието на вдовиците (виж 2:37, 4:25-26, 18:3, 20:47, 21:2). Лука представя Христос с човешки симпатии. Истинският Човек се сблъска лице в лице с човека във всичките му неволи и скърби. Нашата история се случи в едно незначително село в Исахар. Коментатори от 1800-те години отбелязват, че това е било мизерно малко място. И все пак, като място на първото записано възкресяване на човек от мъртвите от Господа, то се откроява в историята. Именно там Господ на славата благоволи да дойде. Той донесе Божията любов и светлина в тъмните кътчета на човешкото общество.
Навсякъде, където имаше мизерия и нужда, Той се справяше със ситуацията с пълна благодат и сила. Господ беше постоянният и готов служител на всички, които бяха в нужда. Неговата любов и състрадание към падналите, страдащи деца на Адам и Ева бяха ненадминати и неопетнени от никакви компромисни егоистични мотиви. Той беше на мисия да угоди на Своя Отец и вървеше, вършейки добро.
Две шествия
Представени са ни две шествия: едното, изпълнено с оживен разговор и дискусия, а другото, белязано от сериозността, присъща на погребение. Първото беше водено от забележителен Учител и Неговите ученици, с тълпа от любопитни хора, надяващи се да чуят нещо от думите на Учителя или може би просто да го зърнат. „Голямо множество“ описва колко популярен е бил Той по това време.
Те очевидно не са знаели за скръбта, която се е случила в Наин, и затова никой не се е обърнал към Господа, нито се е застъпил за вдовицата. Никой не Го е молил да направи нищо. И все пак Господ е знаел какво ще направи. Господ на живота е влизал в сцена, засегната от смъртта. Той е идвал, непоканен, но в свободата на собствената Си любов, за да срещне човечеството в неговата пълна разруха и да замени скръбта с неизказана радост.
Другата група беше водена от вдовица, дълбоко наранена от загубата си, и група съчувстващи опечалени, които отиваха към гробището. Вдовицата беше самотна фигура, лишена от всичко освен от щастливи спомени от детството на вече починалия си син. Без мъжки покровител по онова време, тя щеше да изпадне в много реални трудности. Тя беше опустошена и дълбоко погълната от скръбта си. Нейният единствен син беше починал и тя трябваше да продължи сама. Всичките ѝ надежди бяха в него, а сега те бяха разбити.
Освен трудностите в живота, с които сега щеше да се сблъска, родословието на съпруга ѝ беше прекъснато. Нямаше социална осигуровка за нейното благосъстояние, никой да я подкрепя и малко перспективи за работа. Тя беше загубила всичко и беше без надежда. Беше трагедия! Една майка не очаква да загуби децата си, преди да умре.
Ситуацията ни напомня Притчи 27:1: „Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще донесе един ден.“ Животът е кратък, смъртта е вечна, а вечността е дълга. Реалностите на греха и неговите неизбежни последици бяха донесени на вдовицата, но не чуваме тя да се оплаква: „Защо Бог позволи това да ми се случи?“ Без съмнение Той допусна това бедствие, за да донесе слава на Своя Син и да ѝ научи истината, дадена в Еклесиаст 7:1-3, че „по-добре е да отидеш в къщата на скръбта“ (ст. 2). В това тя щеше да научи за изобилното и благодатно благословение за нея.
Христос знаеше
Христос добре знаеше цената на загубата на жената, защото и Той беше единороден Син (Йоан 3:16), и Неговите симпатии бяха не само божествени, но произлизаха и от Неговата съвършена човечност. Неговите последователи вероятно не са имали и най-малка представа какво предстои да се случи, но Господ Исус вървеше напред с цел. Той усещаше нейната скръб и споделяше сълзите ѝ. Когато я видя, сърцето Му се трогна и Той се смили. Тоест, Той чувстваше с нея.
Не е записано, че тогава е плакал, но щеше да плаче като никой друг, когато завинаги прогони греха и смъртта чрез Своето дело на кръста. Той изрече думи на проста и най-чиста доброта: „Не плачи.“ Тези думи несъмнено бяха утеха за нея, но щяха да бъдат подкрепени от дело с несравнима сила. Един ден Той ще изтрие всички сълзи от очите на изкупените (Откровение 21:4). Но сега Го виждаме наистина заинтересован от случая на жената, от нейната скръб и загуба. По същия начин днес, когато скърбим и плачем, Той чувства нашата скръб. Неговите състрадателни страдания все още не са завършени.
Сърцето Му движеше ръката Му и Той докосна ковчега. Този акт не Го оскверни, защото Той имаше същата връзка със смъртта и греха като Бог. Той не може да бъде осквернен. Господ нямаше нужда да ходи при свещениците за очистване.
След като докосна носилката, Той проговори. Не ни е казано какъв ефект са имали тези думи върху майката. Те биха били напразни думи, безсмислени, на устните на други. Резултатът – възкресението на мъртъв човек – Го обяви за Син Божий. Това, разбира се, беше върховно показано от Неговото собствено възкресение. Всяка демонстрация на такава сила потвърждаваше, или утвърждаваше, че Той е не само Син Човешки, но и Син Божий (помислете за Римляни 1:4).
„Стани!“ Нямаше продължителна молитва или биене в гърдите. Гласът на Върховната Власт беше изразил Своята воля. Младежът стана; този, който беше мъртъв, седна. Като евреин, той беше подчинен на закона и беше вкусил неговата осъдителна сила в смъртта, но когато беше мъртъв, той вече не беше подчинен на закона (Римляни 7). Освен това, неговото безнадеждно състояние точно съответстваше на нашето собствено духовно състояние, когато бяхме мъртви в престъпления и грехове (Ефесяни 2:1).
Когато беше събуден от смъртта, младежът проговори. Не е записано какво е казал, но това беше звуково доказателство, че е жив. Когато сме се доверили на Спасителя, ние изповядваме с устата си новия живот и надежда, които са в нас. Единствената възможност за грешника е Божията милост и благодат да бъдат приложени към тези, които са духовно мъртви – няма друго лекарство за никого. Това е удивително дело.
Неговият интерес
Господ е Бог на вдовиците и избира да се идентифицира с тях в техните тъжни обстоятелства. Затова Той продължи Своя специален интерес към тази вдовица, раздавайки ѝ Своята благодат и благоволение. Той не се пазареше с нея, казвайки: „Ако Ми дадеш живота си, ще те възнаградя с чудо“ или „Ако възкреся сина ти от смъртта, трябва да обещаеш да го посветиш на Мен.“ Господ предаде младежа на майка му без никакви условия. Той ѝ показа чиста благодат. Въпреки че Господ със сигурност имаше право да претендира за младежа, Той го върна на майка му. Господ Исус се грижеше за вдовицата: тя беше претърпяла загубата и синът ѝ беше възстановен. Господ винаги търсеше Божията слава; Той не търсеше нищо за Себе Си.
Отговорът
Множеството отговори, като прослави Бога. Може би си спомниха такива чудеса от историята си в далечните дни на Илия и Елисей. Но тези велики мъже бяха само зависими слуги, които трябваше да молят Бога за милост. Илия трябваше да се поклони ниско, разтягайки се над сина на вдовицата от Сарепта, преди той да бъде възкресен (3 Царе 17:17-24). Но сега Господ даде заповедта на властта и смъртта трябваше да освободи своята плячка. Бог наистина беше посетил Своя народ. Възрастният свещеник Захария беше отбелязал, че Бог „е посетил и извършил изкупление за Своя народ, и е въздигнал рог на спасение за нас в дома на Своя слуга Давид“ (Лука 1:68-69).
Разбира се, описанието на Господа от хората като „велик пророк“ беше неадекватно, но Неговата слава се разпространи в много значителна област в околността. Един ден целият Израел ясно ще разпознае своя Месия: „Ще погледнат към Този, Когото прободоха“ (Йоан 19:37). Засега, днес, всички могат да познаят благодатта на Христос и Неговата сила да спасява. Чрез непокорство Адам донесе смъртта в света; Вторият Човек има сила да се справи с греха и неговите страшни последици (Римляни 5:12-21). „Заплатата на греха е смърт; но дарът на Бога е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“ (6:23). По този начин дълбоката нужда на човека е напълно задоволена! Каква радост можем да имаме в Него.
КРАЙНА БЕЛЕЖКА
- За първи път Лука нарича Исус „Господ“, и това е със сигурност уместно, тъй като Той се показа Господ над смъртта.
