Святостта в живота е следствие от спасението. Той „ни спаси и ни призова със свято призвание“ (2 Тимотей 1:9). Като родени от Бога и приели Христос като живот, принципът на святостта е във всеки вярващ, въпреки че неговото съзнателно развитие и практическо упражняване е, когато въпросът за оправданието е уреден. Привързаностите на сърцето са насочени към Христос като Този, Който толкова ни е възлюбил и е дал Себе Си за нас. Той е приет в сърцето и ние така сме осветени и израстваме към Него, Главата, във всичко, като Неговият ход е единствената истинска мярка за нашия.
И тук идва усърдието на душата, не във връзка с изкуплението и оправданието, а по-скоро с изработването на нашето собствено спасение със страх и трепет. Съвършено очевидно е, че не можем да изработим нашето изкупление; Христос е завършил делото и Бог го е приел като пълно. Няма повече приношение за грях. Къде тогава е изработването на спасението? Християнинът е разглеждан по два начина в Писанието; първо, като в Христос, и следователно като Христос пред Бога; той има смелост за деня на съда, защото както е Христос, така сме и ние в този свят. Второ, почти всички християни преминават през по-дълъг или по-кратък период на упражнения и изпитания. Те са хора на земята, дори ако са наистина хора в Христос. Няма съмнение, че ако те наистина са в Христос, Христос ще ги пази и те никога няма да загинат; все пак те са изпитвани и доказвани в живота си тук долу, и имат много да чуят, много да поправят и много да научат за себе си. В същото време те също така научават за нежната и вярна Божия любов и какво е да си мъртъв с Христос за греха и за света; те научават повече за пълнотата на Христос и как да израстват към Него във всичко.
В нашия път тук долу, доказателството за реалност е именно сериозността, която изработва окончателното спасение със страх и трепет, защото капаните и опасностите са реални по пътя, въпреки че има обещание да бъдем опазени през тях. Но е тържествено нещо да бъдеш сцена на конфликт между Божието действие в нас и силата на тъмнината, въпреки че победата чрез Христос е сигурна. Оттук следва, че това е морален процес в човешката душа; това е изпитване, доказване, пресяване, поучаване, помагане: Ние научаваме себе си и Бога, и това носи най-скъпоценни плодове. Ние се научаваме не само да се хвалим в спасението и в надеждата за слава, но и в скърбите и, накрая, в самия Бог, Когото така опознаваме.
Християнинът, всеки истински вярващ, следователно, е изкупен и в Христос, където няма „ако“. Но той също така, всъщност, е на пътя към славата и трябва да достигне целта, за да я има. Той има обещанието да бъде опазен, но е морално упражняван по пътя в зависимост, в благодат, в бдителност и усърдие, истинското доказателство, че това е реалност за него. Това е място, което принадлежи на изкупен човек, където той научава Божиите пътища и изработва своето спасение със страх и трепет, защото винаги е в опасност по отношение на ежедневния си път към славата, въпреки че е зависим и разчита на верността на Този, Който го пази. Христовата благодат е достатъчна за него и Неговата сила се усъвършенства в слабост.
