Поглед нагоре– Декември 2024 —Списание Благодат и Истина
„Мир На Земята“ И „Мир На Небето“
Мир на Земята
Чуйте, о, небеса, и дайте ухо, о, земя: защото Господ Ред говорил е“ (Ис. 1:2 Версия на крал Джеймс ). Тези думи на Исая могат да бъдат приложени към великолепната хвала, записана в Лука 2:14: „Слава на Бога във висините, и на земята мир между човеците, в които Той благоволи.“ Това е израз на радост, изречен под ръководството на ангела от множество небесно войнство. Той все още звучи сладко в ухото на Бога и в цялото небесно царство, независимо как хората на земята отговарят на него. Това беше божественото съобщение за раждането на Младенеца – Спасител за хората. За съжаление, тук долу имаше много малко гласове, които да се присъединят към небесния хор. Двама, само осем дни след раждането на детето, също изрекоха небесни хвали (ст. 25-38).
Ангелското прогласяване: „на земята мир, между човеците благоволение“ (ст. 14) изразяваше това, което все още е умът и сърцето на Бога. Живото доказателство беше в новороденото Дете, Неговия Син (ст. 30-32). По-голямо, по-пълно доказателство не можеше да бъде дадено. Имаше „Словото … станало плът“ (Йоан 1:14), „родено от жена“ (Гал. 4:4), за да бъде Спасител не на ангели, а на изгубени и грешни мъже и жени, момчета и момичета. Михей каза: „Този Човек ще бъде мирът“ (Мих. 5:5); и „Княз на мира“ е едно от чудесните титли, дадени Му в Исая 9:6. В светлината на коментарите на двамата пророци ни се напомня: „С устата на двама или трима свидетели всяка дума да се потвърди“ (Мат. 18:16).
Но човекът не беше единомислен с Бога. Има ли изобщо случай, когато е бил така настроен? Човечеството не прие мира, донесен от Сина, и не показа добра воля към Бога. Мир той иска; за мир копнее, но само за такъв мир, който може да бъде постигнат със собствени средства, прогрес или цивилизация. Знаем резултатите от най-честните и усърдни усилия на човека. Той се труди за вятъра, защото иска мир отделно и независимо от Единствения, за когото е писано: „Този човек ще бъде мирът.“
Господ би дал изобилно социален мир и наслада на хората – както на юдеи, така и на езичници. Първите биха познали благословението на думите на Захария: „В онзи ден, казва Господ на Силите, ще каните всеки своя ближен под лозата и под смокинята“ (3:10). Вторите биха се вслушали в думите, отправени към тях: „Радвайте се, народи, с Неговия народ“ (Вт. 32:43). Но нито едните, нито другите щяха да го имат. Вместо това, те се обединиха да заговорничат против Този, Който би бил техен Благодетел. Всичките им действия бяха от завист и омраза, както виждаме в Псалм 2. Съвършена доброта присъстваше в лицето на Исус Христос, а те я гледаха със зло око. Въпреки лошите чувства, толкова обичайни между тях, в това те бяха единодушни против Него. Ирод и Пилат Понтийски, заедно с езичниците и народа на Израел, бяха решени да премахнат Господ Исус. Имаше единодушие. От този момент мирът на земята изчезна. Той няма да се върне, докато не признаят правата на Княза на мира, така безразсъдно отхвърлени от тях.
Имаме печалното доказателство пред очите си: най-искрените и сърдечни усилия никога няма да успеят да установят мир между хората. Докога ще продължи това състояние на нещата? То ще продължи, докато Бог позволява на падналия и бунтовен човек да управлява този свят, защото той е белязан с този ужасен характер: „краката им са бързи да проливат кръв: разрушение и нещастие има по пътищата им“ (Рим. 3:15-16). Ще има дори по-лоши дни от настоящите.
И все пак, чрез безкрайната Божия милост, има начин да се постигне мир въпреки човешкото безпокойство и неговите мрачни замисли. Бог е благоволил да постави такива средства в ръцете на християните, колкото и мнозина да не осъзнават това. Какво е то? Застъпничество! Не че могат да диктуват нито на човека, нито на Бога, но пред Бога могат и трябва да ходатайстват, както Той ни призовава да правим в 1 Тимотей 2:1-4. Служението на застъпничеството е чудно, твърде малко използвано за постигане на мир. Само си помислете, Бог призовава Своите деца да поддържат мира в света – тих и мирен живот във всяко благочестие и честност, като са добри и угодни в Неговите очи.
Когато става въпрос за защита и опазване на Израел, Неговия земен народ, Той повежда армиите им, унищожавайки враговете им със Своята собствена ръка. Сред християните, Неговия небесен народ, Той е „Бог на мира“ (Рим. 15:33, 16:20; 1 Сол. 5:23), без да взима страна на едната или другата воюваща страна, макар и да контролира всичко и да прави всичко да служи на Неговата цел. Той заповядва на Своя народ да издигат святи ръце, „без гняв и съмнение“ (1 Тим. 2:8), в молитва към Него не само за социално и временно благополучие, но и за човешки души. „Спасението на [техните] души“ (1 Пет. 1:9) е далеч над всички грижи на настоящия живот по важност. Бог желае „всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).
Може да попитаме: „Кое е най-доброто време за упражняването на това служение на застъпничество?“ Първо Тимотей 2:1 показва, че то трябва да бъде „преди всичко.“ Сега можем да кажем с дълбоко смирение, че това обикновено не е така. Когато нещата тук долу вървят гладко, ние твърде лесно губим съзнанието за тяхната крехкост и променливост и се отпускаме в молитва, докато бедствие не ни сполети. Тогава се събуждаме, така да се каже, и влизаме в нашето служение на застъпничество. Това е правилно, разбира се, но оставя едно неспокойно чувство, че сме донякъде закъснели, защото то трябва да бъде навично и постоянно.
Застъпничеството трябва да бъде съчетано с молба, молитва и благодарност. Благодарността изразява стойността, която християните трябва да отдават на тих и мирен живот, което не е даденост в свят, толкова лесно разтърсван от бури. Ако пристъпим към молитва едва след като бурята е избухнала, застъпничеството и молбата може да се възнесат към Бога, дори пламенно отправени и да не останат нечути, но какво да кажем за благодарността?
Мир В Небесата
Независимо и дори въпреки човека, нашият благословен Господ нямаше да се върне на небето, без да установи мир от много по-висок ред от мира на земята между хората. Господ сключи мир между Бог и човек чрез кръвта на Своя кръст(Кол. 1:20). На този кръст Бог „представи... умилостивение чрез вяра в Неговата кръв, за да покаже Своята правда за прощение на греховете... така че Той да бъде праведен и оправдаващ този, който вярва в Исус“ (Рим. 3:25-26). Грехът не е бил подминат; Бог иска той да бъде заличен. Човечеството може да подминава греха, но това никога не би подхождало на святия Бог.
Грехът трябва да бъде изличен абсолютно, напълно – и какво би могло да направи това? Какво би могло да измие един беден, грешен човек и да го направи „бял като сняг“ (Исая 1:18) в Божиите очи? Това е само кръвта на Христос! Поръсена „седем пъти“ върху умилостивилището (Левит 16:14), кръвта на приношението срещаше Божието око и говореше мир,съвършен мир, както предполага числото „седем“. Затова Той можеше да каже, виждайки кръвта на Христос: „Техните грехове и беззакония няма да помня вече“ (Евр. 10:17). Това, което Той винаги помни, е Неговият благословен Син, „Който веднъж пострада за греховете, праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“ (1 Петр. 3:18).
Спасението е по благодат, „дар от Бога“ (Еф. 2:8), иначе кой би могъл да го получи? Божията благодат е основана на праведност (Рим. 5:21). В евангелието на днешния ден това е много забравено. Божията любов, Божията доброта, Божията милост се провъзгласяват свободно, тъй като със сигурност те са велики реалности, но те не биха могли да имат свободен ход за сметка на Неговата праведност. Извадете праведността от евангелието и евангелието ще бъде напълно фалшифицирано. Бог трябва да бъде удовлетворен във всички Свои изисквания, преди Той да може да удовлетвори нас, но Той е бил напълно удовлетворен в умилостивението, извършено чрез кръвта на Неговия Син (3:25). Той ясно е заявил Своето удовлетворение в това, че е възкресил Своя Син „от мъртвите и Му е дал слава“ (1 Петр. 1:21). От Своя Син Той не изисква повече, и всичко, което Той изисква от осъдения и покаял се грешник, е той да повярва, че Неговият Син е бил „предаден за нашите прегрешения и е възкресен за нашето оправдание“ (Рим. 4:25). Така, и само така, ние сме оправдани на основата на вярата; и непосредственото следствие от това да бъдем оправдани по този начин и принцип е, че „имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос“ (5:1).
Такъв мир, за чието създаване ние по никакъв начин не сме допринесли, не може да бъде разклатен нито от хора, нито от демони. Той беше създаден въпреки цялата им ярост при кръста, но оставя този свят осъден. Неверието неизбежно изключва човека от всички ползи на изкуплението. Без вяра човек остава такъв, какъвто е по природа чрез греха: „отчужден от Божия живот“ (Еф. 4:18). На какъв мир може да има право, след като мирът с Бога е следствие от оправданието, а оправданието е на основата на вярата? Никоя душа не може да бъде щастлива и да намери покой за времето и вечността освен чрез спасителното познание на Христос, както е определен от Бога да бъде умилостивилището. Само Неговото дело, а не моите дела, нито добри, нито лоши, ми дава възможност да стоя пред Бога без страх. В моята самоправедност и гордост аз стоя далеч от Бога; в моята вяра аз се приближавам и казвам: Цялата ми хвала е в Христос и Неговото умилостивение. Като ме спасява и оправдава на тази основа, Бог отдава почит на делото на Своя Син и обявява, че мирът е установен завинаги.
Този небесен мир е това, което учениците провъзгласиха в Лука 19:38, не че те схващаха значението на думите си. Ние знаем ясно от Йоан 12:16, че отначало те не разбираха тези неща; но когато Исус беше прославен, тогава си спомниха. Те не разбираха по онова време, но все пак изрекоха Божията мисъл, водени от Духа. Те бяха запознати със Захария 9:9, което описва идването на Царя, но това, което не очакваха, беше, че при първото Си идване Той ще бъде отхвърлен. В Своето отхвърляне Той щеше да отиде на кръста и там да установи мир, изцяло свързан с небето! Царството щеше да бъде видяно по-късно; то не беше изгубено. Когато то се прояви в един бързо наближаващ ден, тогава песента ще бъде силно издигната, „Благословен Царят, Който иде в името Господне; мир на небето и слава във висините!“ (Лука 19:38). Дотогава не е „мир на земята“, а „мир на небето“, където благословеният Господ сега изпълва с него вярващи души.
От П. Компан, адаптирано от „Библейско съкровище“, 1914
