Ролята на християнина В света и НЕБЕСНОТО призвание
„Затова, свети братя, участници в небесното призвание...“ —Евреи 3:1 JND
Всеки истински вярващ в Господ Исус Христос е участник в небесното призвание. То е самата същност на християнството и това, което го отличава като християнин. Това не може да се каже за никой старозаветен вярващ, независимо колко отдаден или верен е бил. „Учениците бяха наречени християни за пръв път в Антиохия“ (Деяния 11:26). Всеки истински израилтянин знаеше, че неговото наследство е в Обетованата земя. Той знаеше, освен това, че всички обещания и благословения бяха от земен характер, свързани със земята, която течеше с мляко и мед (Изход 3:17). Дори обещанието за идващия Месия беше във връзка с установяването на Израел в земята под Неговото праведно управление, което ще донесе време на несравним просперитет и благословение. Това е време, което все още предстои, каквото светът никога не е виждал, но скоро ще види, когато Христос, истинският Месия, ще поеме юздите на управлението и ще установи Своите права в Израел и целия свят (Исая 11-12).
Нашата роля
Споменатите по-горе Писания ще ни помогнат да разберем нашата роля в този свят и да ходим достойно за нашето небесно призвание. Един израилтянин не би могъл да разбере това, което все още не е било разкрито. И небесното призвание, за което се говори в Писанието, не е отправено към израилтянин като такъв, а към вярващи, както евреи, така и езичници – тези, които чрез вяра признават Исус Христос за свой Спасител и Господ. За съжаление, ние, християните, сме склонни да разглеждаме небесното призвание просто като място на блаженство, където в някакъв бъдещ момент, когато бъдем призовани да напуснем този свят, ще прекараме вечността в небето. Ние сме наистина благодарни, че няма да отидем на място на мъчения, но междувременно често живеем като хора от този настоящ свят, надявайки се да извлечем най-много от него. Това ли е всичко, което се подразбира, когато говорим за нашето небесно призвание?
От друга страна, може да си помислим, че като се включим в делата на този свят, бихме могли да помогнем да спрем вълната от морално зло или да повлияем на проблемите и политиката на този свят към по-добро. Но съвместимо ли е това с нашето небесно призвание? Няма ли нашето влияние, макар и предназначено за добро, да бъде по-скоро неефективно, както виждаме в живота на Лот в Битие 19? Лот се включи в делата на Содом, когато се премести там (Битие 13:10-11). Той търсеше добре напоените равнини (материализъм), след това разпъна шатрата си към Содом (морално покварен град) и накрая седна на портата на Содом (участваше в политиката му – Битие 19:1). Когато Божият съд падна върху града, Лот не успя да спаси зетьовете си от него. Какво тържествено предупреждение за всички нас!
Друго възражение, което понякога се повдига, е, че тъй като ние сме не само част от Църквата (небесната общност), но и в царството, имаме задължение към ближните си. Апостол Павел със сигурност е осъзнавал това задължение, когато е писал на римляните, че е „длъжник както на гърците, така и на варварите; както на мъдрите, така и на неразумните“ (Римляни 1:14). Тази отговорност обаче не е въвличала апостола в никакви дела на този свят, а по-скоро го е подтиквала към спешността да спасява души от неговата власт и от властта на Сатана (Ефесяни 2:2-3), да ги въвежда в онази сфера, където Христос царува – небесното царство. Това е сферата на земята, където правата на Христос са признати, дори докато самият свят е отхвърлил тези права и Го е изхвърлил. В Даниил 9:26 четем, че Месията ще бъде отсечен, без да има нищо за Себе Си в този свят. Този, който беше отхвърлен на земята, сега е възвишен на небето (Псалм 110:1), и вярата гледа нагоре, за да види Христос в слава, като Му се заклева във вярност там, докато Го следва в Неговото отхвърляне тук (Евреи 2:8-9).
Основа за свидетелство
Това ме води до следващата точка, която е най-важна: Нашето небесно призвание всъщност не се основава на отхвърлянето на Христос на земята, а много повече на Неговото триумфално влизане в самото небе. Дори един благочестив евреин по време на скръбта ще следва своя отхвърлен Месия, чакайки Неговото явяване като Слънце на правдата с изцеление в крилата Си (Малахия 4:2). Той чака това на земята и нито за миг не мисли да отиде на небето за неговото изпълнение. Както надеждите на Израел са свързани с Месия, идващ на земята, за да установи Своите права тук, така и настоящата част и надежда на християнина са свързани с Христос, който се е възнесъл в слава, да, самото небе в присъствието на Бога. И тъй като има небесен Христос, има и небесно призвание и небесна Църква.
Нека разгледаме няколко Писания, които имат пряко отношение към този чудесен факт. В Йоан 17:4-5 научаваме, че след като Христос е прославил Отца и е завършил работата, която Му е била дадена да извърши, Отец сега прославя Сина. След като е дошло времето Христос да напусне този свят и да отиде при Отца (Йоан 13:1), Господ насочва мислите и привързаностите на учениците към небето. Надеждите на учениците на земята са били разбити – установяването на царството в сила е отложено за по-късно време. Но междувременно Той ги уверява в по-добро и трайно притежание в съюз със Себе Си в онази небесна слава, в която Той е щял да влезе. Те не е трябвало да търсят това в някакво бъдещо време, ако и когато умрат, но това е било за тях настояща част, позната на вярата и наслаждавана в силата на новия живот – вечния живот – притежаван от всички, които познават единствения истински Бог и Исус Христос, когото Той е изпратил (Йоан 17:2-3).
Освен това, Господ се обръща към учениците като към тези, които Му са дадени от Отца от света (Йоан 17:6), но не от света, както и Той не е от света (стихове 14,16). Макар и да не са от тази световна система, те все пак са сред много опасности в света и се нуждаят от грижата и защитата на Отца от злото, което ги заобикаля. Те не само трябва да бъдат пазени от омразата на враговете си и от злите влияния около тях, но също така трябва да бъдат пазени в съзнанието и насладата от тази нова връзка, в която Божията благодат ги е поставила. След това в стих 18 научаваме, че ученикът е изпратен в света, както Христос е бил изпратен в света, и от това можем да видим ролята на християнина в този свят. Той не е тук, за да се опитва да подобрява или реформира, още по-малко да експлоатира, а да демонстрира с жива сила чрез слово и дело, чрез своите стремежи и своите нагласи, чрез начина, по който води бизнеса си или изпълнява своите задачи и задължения – с други думи, самата атмосфера, която създава, демонстрира, че той принадлежи на друг свят, свят, където Христос е центърът. Чрез такъв живот светът ще повярва, че Христос е изпратеният (Йоан 17:21).
Само чрез Светия Дух може да се познае това единство с Христос и доколкото Божият Дух контролира живота ми, ще има една цел, едно намерение и една цел в общение с Отца и Сина. Това ще бъде видяно от света. Дано Бог даде това да се вижда повече във всеки от нас. Какво мощно свидетелство би било това за света, че Христос, когото те отхвърлиха, все пак е жив и живее във вярващия!
Колективен аспект
Преди да приключим, ще засегнем колективния аспект на нашето небесно призвание. В Ефесяни 3 апостол Павел говори за тайната на Христос и Църквата, която е била скрита от началото на света, но след това е била разкрита от Светия Дух, слязъл от небето. Чудесна Божия благодат е да мислим, че ние, които бяхме без Бог и без надежда в този свят, сега сме въведени в жива връзка с Христос, прославения Син Човешки на небето. Христос наистина е възкресен от мъртвите и Му е дадено мястото на най-висока чест отдясно на Бога. Той е възвишен като Глава над всички неща, дадени на Църквата, и вярващият е видян като седящ в Него там, където Той сега седи в самото небе. Ние все още не сме седнали с Него, но ние сме седнали в Него там (Ефесяни 2:6). Това не е нещо, което трябва да постигнем, нито е нещо, което можем да очакваме само при идването на Господа, но това е вярно сега за всеки вярващ в Господ Исус Христос.
Заключителни мисли
Бог би искал всеки вярващ да бъде интелигентен в разбирането си на тази тайна, защото само тогава е възможно да ходим достойно за това наше призвание. Не можем да се присъединим към това тяло, защото вече сме присъединени от Божия Дух и сме членове на единствената Църква, която Писанието признава – тялото на Христос. Сред провалите предизвикателството остава за всеки вярващ да действа в съответствие с Божията истина, както е разкрита в Неговото Слово. Божието Слово остава непоклатимо. Христос все още е живата Глава на Църквата на небето, а Божият Дух все още пребъдва в и с Неговия изкупен народ. Има достатъчно благодат за такова време като това. Всеки отделен вярващ, който чрез вяра се хваща за тези велики истини, ще бъде способен да живее като небесен гражданин, „като светлини в света, държейки здраво словото на живота“ (Филипяни 2:15-16).
