Следователно повторното идване на Господа в този свят приема много по-различен характер от този на неясен обект на надежда за вярващия като период на слава. В 1 Солунци 5 апостолът говори за това, но за да направи разлика между положението на християните и това на безгрижните и невярващи жители на земята. Християнинът, жив и научен от Господа, винаги очаква Учителя. Има времена и сезони; не е нужно да му се говори за тях. Но (и той знае това) денят Господен ще дойде, и като крадец през нощта, но не за него: той е от деня; той има дял в славата, която ще се яви, за да изпълни съд над невярващия свят. Вярващите са деца на светлината; и тази светлина, която е съдът на невярващите, е израз на Божията слава — слава, която не може да търпи злото, и която, когато се яви, ще го прогони от земята. Християнинът е от деня, който ще съди и унищожи нечестивите и самото нечестие от лицето на земята. Христос е Слънцето на правдата, и верните ще светят като слънцето в царството на своя Отец.
Светът ще каже: „Мир и безопасност“, и в пълна сигурност ще вярва в продължаването на своя просперитет и успеха на своите планове, и денят ще дойде внезапно върху тях (сравни 2 Петрово 3:3). Самият Господ често е заявявал това (Матей 24:36-44; Марк 13:33-36; Лука 12:40 и т.н.; Лука 17:26 и т.н.; Лука 21:35 и т.н.).
Много е сериозно да се види, че изповядващата се църква (Откровение 3:3), която казва, че живее и е в истината, която няма характера на поквара на Тиатира, все пак трябва да бъде третирана като света — поне, освен ако не се покае.
Може би ще се учудим да открием, че Господ казва за такова време, че сърцата на хората ще им примират от страх и от очакване на онези неща, които идват на земята (Лука 21:26). Но виждаме двата принципа — както сигурност, така и страх — вече съществуващи. Прогрес, успех, дълго продължаване на ново развитие на човешката природа — това е езикът на онези, които се подиграват на Господното идване; и все пак под всичко това, какви страхове за бъдещето едновременно обладават и тежат на сърцето! Използвам думата „принципи“, защото не вярвам, че моментът, за който Господ говори, е дошъл. Но сянката на идващите събития пада върху сърцето. Блажени са онези, които принадлежат на друг свят!
Християнският път и надежда
Апостолът прилага тази разлика в положението — а именно, че ние принадлежим на деня, и че следователно той не може да дойде върху нас като крадец — към характера и пътя на християнина. Като дете на светлината той трябва да ходи като такова. Той живее през деня, въпреки че всичко около него е нощ и тъмнина. Човек не спи през деня. Онези, които спят, спят през нощта: онези, които са пияни, са пияни през нощта; това са делата на тъмнината. Християнинът, детето на деня, трябва да бди и да бъде трезвен, обличайки се с всичко, което съставлява съвършенството на този начин на съществуване, който принадлежи на неговото положение — а именно, с вяра, любов и надежда — принципи, които вдъхват смелост и му дават увереност да върви напред. Той има нагръдника на вярата и любовта: следователно той върви направо срещу врага. Той има надеждата за това славно спасение, което ще му донесе пълно избавление, като свой шлем; така че той може да вдигне глава без страх сред опасността. Виждаме, че апостолът тук припомня трите велики принципа от 1 Коринтяни 13, за да характеризира смелостта и твърдостта на християнина, както в началото показа, че те са основната движеща сила на ежедневния живот.
Вярата и любовта естествено ни свързват с Бога, разкрит такъв, какъвто е в Исус, като принцип на общение; така че ние ходим с увереност в Него: Неговото присъствие ни дава сила. Чрез вяра Той е славният обект пред очите ни. Чрез любов Той живее в нас, и ние осъзнаваме какъв е Той. Надеждата насочва очите ни особено към Христос, Който идва, за да ни въведе в насладата от славата с Него Самия.
Следователно апостолът говори така: „Защото Бог не ни е определил за гняв“ (любовта се разбира чрез вяра, това, което Бог желае — Неговото отношение към нас), „но за да получим спасение.“ Това е, на което се надяваме; и той говори за спасението като окончателно избавление „чрез нашия Господ Исус Христос“: и той естествено добавя: „Който умря за нас, така че независимо дали сме будни или спим“ (умрели преди Неговото идване или живи тогава), „да живеем заедно с Него.“ Смъртта не ни лишава от това избавление и слава; защото Исус умря. Смъртта стана средство за получаването им за нас; и ако умрем, ние също ще живеем с Него. Той умря за нас, вместо нас, за да можем, каквото и да се случи, да живеем с Него. Всичко, което пречеше, е премахнато от пътя ни и е загубило силата си; и, повече от загубило силата си, е станало гаранция за нашето безпрепятствено наслаждение на пълния живот на Христос в слава; така че можем да се утешаваме — и повече от това, можем да се изграждаме — с тези славни истини, чрез които Бог посреща всички наши нужди и всички наши потребности. Това (1 Солунци 5:10) е краят на специалното откровение относно онези, които спят преди идването на Господ Исус, започвайки с 1 Солунци 4:13.
Идването на Господа в 1 Солунци
Тук бих искал да обърна вниманието на читателя върху начина, по който апостолът говори за идването на Господа в различните глави на това послание. Ще се забележи, че Духът не представя църквата тук като тяло. Животът е предметът — следователно този на всеки християнин индивидуално: много важен момент, разбира се.
Преглед глава по глава
В 1 Солунци 1 очакването на Господа е представено по общ начин като характеризиращо християнина. Те са обърнати, за да служат на живия и истински Бог и да чакат Неговия Син от небето. Тук е представен самият обект, Личността на Господа. Божият собствен Син ще дойде и ще удовлетвори всички желания на сърцето. Това не е Неговото царство, нито съдът, нито дори почивката; това е Божият Син; и този Божи Син е Исус, възкръснал от мъртвите, и Който ни е избавил от идващия гняв; защото гняв идва. Следователно всеки вярващ очаква за себе си Божия Син — очаква Го от небето.
В 1 Солунци 2 става въпрос за общението със светиите, радостта в светиите при идването на Христос.
В 1 Солунци 3 отговорността е по-скоро предметът — отговорност в свобода и радост; но все пак положение пред Бога във връзка с християнския живот и поведение тук долу. Явяването на Господа е мярката и времето за изпитване на святостта. Свидетелството, дадено от Бога на този живот, като му дава естественото му място, се случва, когато Христос се яви с всички Свои светии. Тук не става въпрос за Неговото идване за нас, а за Неговото идване с нас. Тази разлика между двете събития винаги съществува. Дори за християните и за църквата, това, което се отнася до отговорността, винаги се намира във връзка с явяването на Господа; нашата радост — с Неговото идване, за да ни вземе при Себе Си.
Дотук, следователно, имаме общото очакване на Господа лично, Неговия Син от небето; любов, удовлетворена при Неговото идване по отношение на другите; святост в пълната си стойност и пълно развитие. В 1 Солунци 4 не става въпрос за връзката на живота с пълното му развитие в нашето действително присъствие с Христос, а за победа над смъртта (която не е пречка за това); и, в същото време, укрепване и утвърждаване на надеждата в нашето общо заминаване оттук, подобно на това на Исус, за да бъдем завинаги с Него.
Наставления и Богът на мира
Наставленията, които завършват посланието, са кратки; могъщото действие на Божия живот в тези скъпи ученици ги правеше сравнително малко необходими. Наставлението винаги е добро. Нямаше нищо за упрек сред тях. Щастливо състояние! Може би не бяха достатъчно обучени за голямо развитие на доктрината (апостолът се надяваше да ги види за тази цел); но имаше достатъчно живот, лично отношение с Бога, достатъчно истинско и реално, за да ги изгради на тази основа. На този, който има, ще му се даде повече. Апостолът можеше да се радва с тях и да потвърди надеждата им и да добави към нея някои подробности като откровение от Бога. Събранието през всички векове се ползва от това.
В посланието до Филипяни виждаме живота в Духа, издигащ се над всички обстоятелства, като плод на дълъг опит в Божията доброта и вярност; и по този начин показващ забележителната си сила, когато помощта на светиите беше изчезнала, а апостолът беше в беда, животът му в опасност, след четири години затвор, от безмилостен тиранин. Тогава той решава случая си в интерес на събранието. Тогава той може да провъзгласи, че винаги трябва да се радваме в Господа, и че Христос е всичко за него, да живееш е Христос, смъртта е печалба за него. Тогава той може да прави всичко чрез Този, Който го укрепва. Това е научил. В Солунци имаме свежестта на извора близо до неговия източник; енергията на първия извор на живот в душата на вярващия, представяща цялата красота, чистота и сила на първата си зеленина под влиянието на слънцето, което беше изгряло над тях и беше накарало сока на живота да се издигне, чиито първи прояви не бяха влошени от контакт със света или от отслабен поглед към невидимите неща.
Апостолът желаеше учениците да признават онези, които се трудеха сред тях и ги водеха в благодат и ги наставляваха, и да ги ценят високо заради тяхната работа. Божието действие винаги привлича душа, която е движена от Светия Дух, и командва нейното внимание и уважение: на тази основа апостолът изгражда своето наставление. Тук не става въпрос за длъжност (ако такава е съществувала), а за работата, която привличаше и привързваше сърцето. Те трябваше да бъдат познати: духовността признаваше това Божие действие. Любовта, предаността, отговорът на нуждите на душите, търпението в общуването с тях от страна на Бога — всичко това се препоръчваше на сърцето на вярващия: и то благославяше Бога за грижата, която Той оказваше на Своите деца. Бог действаше в работника и в сърцата на верните. Благословен да е Бог, това е вечно съществуващ принцип, който никога не отслабва!
Същият Дух произвеждаше мир помежду им. Тази благодат беше от голяма стойност. Ако любовта ценеше Божието дело в работника, тя щеше да цени брата като в присъствието на Бога: своеволието нямаше да действа.
Сега това отричане на своеволието и това практическо усещане за действието и присъствието на Бога дава сила да се предупреждават непокорните, да се утешават страхливите, да се помага на слабите и да се бъде търпелив към всички. Апостолът ги призовава към това. Общението с Бога е силата, а Неговото слово е водачът в това. В никакъв случай не трябваше да отвръщат зло за зло, а да следват това, което беше добро помежду си и към всички. Цялото това поведение зависи от общението с Бога, от Неговото присъствие с нас, което ни прави по-висши от злото. Той е такъв в любов; и ние можем да бъдем такива, като ходим с Него.
Такива бяха наставленията на апостола, за да ръководят техния път с другите. Що се отнася до личното им състояние, радостта, молитвата, благодарността във всичко, това трябваше да бъдат техните характеристики. По отношение на публичните действия на Духа сред тях, наставленията на апостола към тези прости и щастливи християни бяха също толкова кратки. Те не трябваше да пречат на действието на Духа сред тях (защото това е значението на угасяването на Духа); нито да презират това, което Той можеше да им каже, дори чрез устата на най-простия, ако Той благоволеше да го използва. Като духовни, те можеха да съдят всички неща. Следователно те не трябваше да приемат всичко, което се представяше, дори в името на Духа, а да изпитват всички неща. Те трябваше да държат здраво това, което беше добро; онези, които чрез вяра са приели истината на словото, не се колебаят. Човек не се учи постоянно на истината на това, което е научил от Бога. Що се отнася до злото, те трябваше да се въздържат от него във всичките му форми.
Такива бяха кратките наставления на апостола към тези християни, които наистина радваха сърцето му. И наистина, това е прекрасна картина на християнския живот, която намираме тук толкова живо изобразена в посланията на апостола.
Той завършва посланието си, като ги поверява на Бога на мира, за да бъдат запазени безупречни до идването на Господ Исус.
След такова послание сърцето му лесно се обръщаше към Бога на мира; защото ние се наслаждаваме на мир в присъствието на Бога — не само мир на съвестта, но и мир на сърцето.
В предишната част открихме дейността на любовта в сърцето; тоест, Бог присъстващ и действащ в нас, които сме разглеждани като участващи, в същото време, в божествената природа, която е изворът на тази святост, която ще бъде проявена в цялото си съвършенство пред Бога при идването на Исус с всички Негови светии. Тук е Богът на мира, към Когото апостолът гледа за изпълнението на това дело. Там беше дейността на божествен принцип в нас — принцип, свързан с присъствието на Бога и нашето общение с Него. Тук е съвършената почивка на сърцето, в която святостта се развива. Липсата на мир в сърцето произтича от дейността на страстите и волята, увеличена от чувството за безсилие да ги удовлетворим или дори да им угодим.
Но в Бога всичко е мир. Той може да бъде активен в любов; Той може да се прослави, като създаде това, което желае; Той може да действа в съд, за да отхвърли злото, което е пред очите Му. Но Той винаги почива в Себе Си и както в доброто, така и в злото Той знае края от началото и е необезпокояван. Когато Той изпълва сърцето, Той ни дава този покой: ние не можем да почиваме в себе си; не можем да намерим покой на сърцето в действията на нашите страсти, нито без обект, нито върху обект, нито в разкъсващата и разрушителна енергия на собствената ни воля. Ние намираме своя покой в Бога – не покоя, който предполага умора, а покой на сърцето в притежанието на всичко, което желаем, и на това, което дори формира нашите желания и напълно ги удовлетворява, в притежанието на обект, в който съвестта няма нищо да ни упрекне и трябва само да мълчи, в сигурността, че това е Върховното Добро, на което сърцето се наслаждава, върховната и единствена власт, на чиято воля то отговаря – и тази воля е любов към нас. Бог дава покой, мир. Той никога не е наричан Бог на радостта. Той ни дава радост наистина, и ние трябва да се радваме; но радостта предполага нещо изненадващо, неочаквано, изключително, поне в контраст с, и като следствие от, злото. Мирът, който притежаваме, това, което ни удовлетворява, няма елемент от този вид, нищо, което е в контраст, нищо, което смущава. Той е по-дълбок, по-съвършен от радостта. Той е по-скоро удовлетворението на една природа в това, което напълно ѝ отговаря, и в което тя се развива, без да е необходим никакъв контраст, за да се засили удовлетворението на едно сърце, което няма всичко, което желае, или на което е способно.
Бог, както казахме, почива така в Себе Си – този покой е за Него Самия. Той ни дава, и е за нас, този пълен мир. Съвестта, бидейки съвършена чрез делото на Христос, Който е направил мир и ни е примирил с Бога, новата природа – и следователно сърцето – намира своето съвършено удовлетворение в Бога, и волята мълчи; освен това, тя няма нищо повече да желае.
Не само че Бог посреща желанията, които имаме: Той е източникът на нови желания за новия човек чрез откровението на Себе Си в любов. Той е както източникът на природата, така и нейният безкраен обект; и това, в любов. Негова е ролята да бъде такъв. Това е повече от сътворение; това е примирение, което е повече от сътворение, защото в него има повече развитие на любов, тоест на Бога: и така познаваме Бога. Това е, което Той е по същество в Христос.
В ангелите Той се прославя в сътворението: те ни превъзхождат по сила. В християните Той се прославя в примирението, за да ги направи първите плодове на Своето ново творение, когато Той ще примири всички неща на небето и на земята чрез Христос. Затова е писано
„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии деца [синове].“ (Матей 5:9)
Те имат Неговата природа и Неговия характер. Именно в тези взаимоотношения с Бога – или по-скоро Бог е в тези взаимоотношения с нас в мир, в Неговото общение, Който развива освещението, нашето вътрешно съответствие на привързаност и разум (и следователно на външно поведение) с Него и Неговата воля.
„Сам Бог на мира да ви освети напълно.“ (1 Солунци 5:23)
Нека няма нищо в нас, което да не се поддаде на това благотворно влияние на мира, на който се наслаждаваме в общение с Бога! Нека никаква сила или мощ в нас не притежава нищо друго освен Него Самия! Във всичко нека Той бъде нашето всичко, така че само Той да управлява в сърцата ни!
Той ни е довел съвършено до това място на блаженство в Христос и чрез Неговото дело. Няма нищо между нас и Бога освен упражняването на Неговата любов, насладата от нашето щастие и поклонението на нашите сърца. Ние сме доказателството пред Него, свидетелството, плодът на изпълнението на всичко, което Той цени най-много, на това, което Го е прославило съвършено, на това, в което Той се наслаждава, и на славата на Този, Който го е извършил, а именно на Христос и на Неговото дело. Ние сме плодът на изкуплението, което Христос е извършил, и обектите на удовлетворението, което Бог трябва да изпитва в упражняването на Своята любов. Бог по благодат е Бог на мира за нас; защото тук божествената праведност намира своето удовлетворение, а любовта – своето съвършено упражняване.
Апостолът сега се моли, в този характер, Бог да работи в нас, за да накара всичко да отговаря на Себе Си, така разкрит. Тук единствено е дадено това развитие на човечеството – „тяло, душа и дух.“ Целта със сигурност не е метафизична, а да изрази човека във всички части на неговото същество; съда, чрез който той изразява това, което е, естествените привързаности на душата му, възвишените действия на ума му, чрез които той е над животните и в интелигентно взаимоотношение с Бога. Нека Бог бъде намерен във всяка от тях, като двигател, извор и водач!
Като цяло думите „душа и дух“ се използват без да се прави разлика между тях, защото душата на човека е била формирана много по-различно от тази на животните, тъй като Бог е вдъхнал в ноздрите му дъха (духа) на живота, и така човекът е станал жива душа. Затова е достатъчно да се каже душа за човека, а другото се подразбира. Или, като се каже дух, в този смисъл се изразява възвишеният характер на неговата душа. Животното също има своите естествени привързаности, има жива душа, привързва се, познава хората, които му правят добро, посвещава се на своя господар, обича го, дори ще даде живота си за него; но то няма това, което може да бъде във взаимоотношение с Бога (уви! което може да се постави във вражда срещу Него), което може да се занимава с неща извън собствената си природа като господар на другите.
Духът тогава желае човекът, примирен с Бога, да бъде осветен, във всяка част на своето същество, на Бога, Който го е довел във взаимоотношение със Себе Си чрез откровението на Своята любов и чрез делото на Своята благодат, и нищо в човека да не допуска обект под божествената природа, на която той е участник; така че той да бъде запазен безупречен до идването на Христос.
Нека отбележим тук, че по никакъв начин не е под новата природа в нас да изпълняваме вярно задълженията си във всички различни взаимоотношения, в които Бог ни е поставил; а точно обратното. Това, което се изисква, е да въведем Бога в тях, Неговата власт и разума, който тя дава. Затова се казва на съпрузите да живеят с жените си „според знанието“, или разума; тоест, не само с човешки и естествени привързаности (които, както стоят нещата, сами по себе си дори не запазват мястото си), но като пред Бога и съзнавайки Неговата воля. Може да се случи Бог да ни призове, във връзка с извънредното дело на Неговата благодат, да се посветим изцяло на него; но иначе волята на Бога се изпълнява във взаимоотношенията, в които Той ни е поставил, и божественият разум и послушанието към Бога се развиват в тях. Накрая Бог ни е призовал към този живот на святост с Него; Той е верен и Той ще го изпълни. Нека Той ни даде възможност да се придържаме към Него, за да го осъществим!
Отбележете отново тук, как се въвежда идването на Христос и очакването на това идване като неразделна част от християнския живот.
„Безупречни“, казва се, „при идването на нашия Господ Исус Христос.“ (1 Солунци 5:23)
Животът, който се е развил в послушание и святост, среща Господа при Неговото идване. Смъртта не е под въпрос. Животът, който сме намерили, трябва да бъде такъв, когато Той се яви. Човекът, във всяка част на своето същество, движен от този живот, е намерен там безупречен, когато Исус дойде. Смъртта е победена (още не унищожена): нов живот е наш. Този живот и човекът, живеещ от този живот, са намерени, със своята Глава и Източник, в славата. Тогава ще изчезне слабостта, която е свързана с настоящото му състояние. Това, което е смъртно, ще бъде погълнато от живота: това е всичко. Ние сме Христови: Той е нашият живот. Ние Го чакаме, за да бъдем с Него и Той да усъвършенства всички неща в славата.
Освещение и зависимост от Бога
Нека тук разгледаме малко и това, което този пасаж ни учи относно освещението. То наистина е свързано с природа, но е свързано с обект; и за неговото осъществяване зависи от действието на друг, а именно на Самия Бог; и то е основано на съвършено дело на примирение с Бога, вече извършено. Доколкото е основано на извършено примирение, в което влизаме чрез приемането на нова природа, писанията разглеждат християните като вече съвършено осветени в Христос. То се осъществява практически чрез действието на Светия Дух, Който, като дава тази природа, ни отделя – като така новородени – изцяло от света. Важно е да се поддържа тази истина и да се стои много ясно и отчетливо на тази основа: в противен случай практическото освещение скоро се откъсва от получена нова природа и е само подобрение на естествения човек, а след това е напълно законническо, връщане – след примирение – към съмнение и несигурност, защото, макар и оправдан, човекът не се смята за годен за небето – това зависи от напредъка, така че оправданието не дава мир с Бога. Писанието казва,
„Като благодарим на Отца, Който ни е направил годни за наследството на светиите в светлината.“ (Колосяни 1:12)
Има напредък, но в писанието той не е свързан с годност. Крадецът беше годен за Рая и отиде там. Такива възгледи са отслабване, да не кажем разрушаване, на делото на изкуплението, тоест на неговата оценка в нашите сърца чрез вяра.
Ние сме осветени (така най-често говори писанието) от Бог Отец, чрез кръвта и приноса на Христос, и от Духа – тоест, ние сме отделени за Бога лично и завинаги. От тази гледна точка оправданието е представено в словото като следствие от освещението, нещо, в което влизаме чрез него. Взети като грешници в света, ние сме отделени от Светия Дух, за да се наслаждаваме на цялата ефикасност на делото на Христос според съветите на Отца: отделени чрез съобщаването на нов живот, без съмнение, но поставени чрез това отделяне в насладата на всичко, което Христос е спечелил за нас. Казвам отново, много е важно да се държи здраво тази истина както за Божията слава, така и за нашия собствен мир: но Божият Дух в това послание не говори за нея от тази гледна точка, а за практическото осъществяване на развитието на този живот на отделяне от света и от злото. Той говори за това божествено развитие във вътрешния човек, което прави освещението реално и интелигентно състояние на душата, състояние на практическо общение с Бога, според тази природа и според откровението на Бога, с което е свързано.
В това отношение наистина намираме принцип на живот, който действа в нас – това, което се нарича субективно състояние: но е невъзможно да се отдели това действие в нас от обект (човек би бил Бог, ако беше така), нито следователно от непрекъсната работа на Бога в нас, която ни държи в общение с този обект, който е Самият Бог. Съответно, това е чрез истината чрез словото, било то отначало в съобщаването на живота, или подробно по целия ни път.
„Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина.“ (Йоан 17:17)
Човекът, знаем, се е унижил. Той се е поробил на похотите на животинската част от своето същество. Но как? Като се е отдалечил от Бога. Бог не освещава човека отделно от познанието на Себе Си, оставяйки човека все още на разстояние от Него; но, като му дава нова природа, която е способна на това, като дава на тази природа (която дори не може да съществува без нея) обект – Себе Си, Той не прави човека независим, както той е искал да бъде: новият човек е зависимият човек; това е неговото съвършенство – Исус Христос е пример за това в Своя живот. Новият човек е човек, зависим в своите привързаности, който желае да бъде такъв, който се наслаждава и не може да бъде щастлив, без да бъде такъв, и чиято зависимост е от любов, докато все още е послушен, както зависимото същество трябва да бъде.
Така осветените притежават природа, която е свята в своите желания и вкусове. Това е божествената природа в тях, животът на Христос. Но те не престават да бъдат хора. Те имат Бог, разкрит в Христос, за свой обект. Освещението се развива в общение с Бога и в привързаности, които се връщат към Христос и които Го чакат. Но новата природа не може да разкрие обект на себе си; и още по-малко би могла да има своя обект, като отхвърли Бога по своя воля. Тя зависи от Бога за откровението на Себе Си. Неговата любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, Когото Той ни е дал; и същият Дух взема от нещата на Христос и ни ги съобщава. Така ние растем в познанието на Бога, като сме мощно укрепени от Неговия Дух във вътрешния човек, за да можем
„да разберем с всички светии, каква е широчината, и дължината, и дълбочината, и височината; и да познаем Христовата любов, която надминава всяко знание,“ (Ефесяни 3:18-19)
и да бъдем изпълнени до пълнотата на Бога. Така,
„всички ние, с открито лице, гледайки славата на Господа, се преобразяваме в същия образ от слава в слава, както от Духа Господен.“ (2 Коринтяни 3:18)
„Заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината.“ (Йоан 17:19)
Виждаме от тези пасажи, които биха могли да бъдат умножени, че ние сме зависими от обект и че сме зависими от силата на друг. Любовта действа, за да работи в нас според тази нужда.
Нашето отделяне за Бога, което е пълно (защото е чрез природа, която е чисто от Него, и в абсолютна отговорност към Него, защото ние вече не сме свои, а сме купени с цена и осветени с кръвта на Христос според Божията воля, Който иска да ни има за Свои), ни поставя във взаимоотношение, чието развитие (чрез нарастващо познание на Бога, Който е обектът на нашата нова природа) е практическо освещение, извършено в нас от силата на Светия Дух, свидетелят в нас на Божията любов. Той привързва сърцето към Бога, винаги разкривайки Го все повече и повече, и в същото време разкривайки славата на Христос и всички божествени качества, които бяха проявени в Него в човешка природа, като по този начин формира нашата, като родени от Бога.
Затова, както видяхме в това послание, любовта, която действа в нас, е средство за освещение (1 Солунци 3:12-13). Тя е активността на новата природа, на божествената природа в нас; и това е свързано с присъствието на Бога; защото който пребъдва в любов, пребъдва в Бога. А в 1 Солунци 5 светиите са препоръчани на Самия Бог, за да го извърши Той в тях; докато ние винаги сме поставени пред славните обекти на нашата вяра, за да го осъществим.
Тук можем по-специално да насочим вниманието на читателя към тези обекти. Те са: Самият Бог и идването на Христос; от една страна, общение с Бога; от друга страна, очакване на Христос. Най-очевидно е, че общението с Бога е практическата позиция на най-висшето освещение. Този, който знае, че ще видим Исус такъв, какъвто е сега, и ще бъдем като Него, очиства себе си, както и Той е чист. Чрез нашето общение с Бога на мира ние сме напълно осветени. Ако Бог е практически нашето всичко, ние сме напълно святи. (Не говорим за промяна в плътта, която нито може да бъде подчинена на Бога, нито да Му угоди). Мисълта за Христос и Неговото идване ни запазва практически, детайлно и интелигентно безупречни. Самият Бог е Този, Който ни запазва по този начин и Който работи в нас, за да заеме сърцата ни и да ни накара непрекъснато да растем.
Но тази точка заслужава още няколко думи. Свежестта на християнския живот у солунците го направи, така да се каже, по-обективен; така че тези обекти са изпъкнали и много ясно разпознати от сърцето. Вече казахме, че те са Бог Отец и Господ Исус. По отношение на общението на любовта със светиите като негова корона и слава, той говори само за Господ Исус. Това има специален характер на награда, макар и награда, в която царува любовта. Самият Исус имаше радостта, която беше поставена пред Него като подкрепа в Неговите страдания, радост, която по този начин беше лична за Него. Апостолът също, що се отнася до неговата работа и труд, чакаше с Христос за неговия плод. Освен този случай на апостола (глава 2), ние намираме Самия Бог и Исус като обект пред нас, и радостта от общението с Бога – и това, в отношението на Отец – и с Христос, чиято слава и положение споделяме чрез благодат.
Така само в двете послания до солунците намираме израза
„до църквата, която е в Бога Отца.“ (1 Солунци 1:1)
По този начин е показана сферата на тяхното общение, основана на отношението, в което те се намират със Самия Бог в качеството на Отец (1 Солунци 1:3, 9-10; 1 Солунци 3:13; 1 Солунци 4:15-16; и тук 1 Солунци 5:23). Важно е да се отбележи, че колкото по-енергично и живо е християнството, толкова по-обективно е то. Това означава, че Бог и Господ Исус имат по-голямо място в нашите мисли; и че ние почиваме по-реално на тях. Това послание до солунците е частта от Писанието, която поучава по този въпрос; и то е средство за преценка на много заблуди в сърцето и за придаване на голяма простота на нашето християнство.
Апостолът завършва посланието си, като моли за молитвите на братята, поздравява ги с увереност в привързаността си и ги заклева да прочетат посланието му на всички свети братя. Сърцето му не забрави никого от тях. Той би бил във връзка с всички според тази духовна привързаност и лична връзка. Като апостол към всички тях, той би искал те да разпознаят онези, които се трудят сред тях, но същевременно поддържаше собствената си връзка. Неговото сърце обхващаше всички разкрити Божии съвети от една страна, и не изпускаше от поглед нито един от Неговите светии от друга.
Остава да отбележим едно интересно обстоятелство относно начина, по който апостолът ги поучава. В първата глава той взема истините, които бяха скъпоценни за сърцата им, но все още бяха донякъде неясно схванати от техния разум, и по отношение на които те наистина бяха допуснали грешки, и ги използва (в яснотата, с която сам ги притежаваше) в своите практически наставления, и ги прилага към известни и преживени взаимоотношения, за да могат душите им да бъдат добре установени на положителна истина и ясни относно нейното използване, преди да засегне тяхната грешка и грешките, които бяха допуснали. Те чакаха Неговия Син от небето. Това те вече притежаваха ясно в сърцата си; но те щяха да бъдат в присъствието на Бога, когато Исус дойде с всички Свои светии. Това изясняваше много важен момент, без да засяга пряко грешката. Сърцето им се изправи по отношение на истината в нейното практическо приложение към това, което сърцето притежаваше. Те разбраха какво означава да бъдеш пред Бога Отца. Това беше много по-интимно и реално от проявление на земна и крайна слава. Освен това те щяха да бъдат пред Бога, когато Исус дойде с всички Свои светии; проста истина, която се доказваше на сърцето чрез простия факт, че Исус не можеше да има само някои от Своето събрание. Сърцето схвана тази истина без усилие; но правейки това, то беше установено, както и разбирането, в това, което изясняваше цялата истина, и то с оглед на отношението на солунците към Христос и тези, които бяха Негови. Дори радостта на апостола при срещата с всички тях (тези, които бяха умрели следователно, както и живите) при идването на Исус, поставяше душата на напълно различна основа от тази да бъде намерена тук и благословена от пристигането на Исус, когато те бяха тук долу.
Така просветени, потвърдени, установени в истинското значение на истината, която вече притежаваха, чрез нейното развитие, което се свързваше с най-добрите им чувства и с най-интимното им духовно познание, основано на тяхното общение с Бога, те бяха готови с определени твърди основи на истината да приемат и без затруднение да отхвърлят грешка, която не беше в съгласие с това, което сега знаеха как да оценят по неговата справедлива стойност, като част от техните морални притежания. Специалното откровение изясни всичко до детайли. Този начин на действие е много поучителен.
