ВЪВЕДЕНИЕ В
Проповедта на планината
В „Проповедта на планината“ нашият Господ не проповядваше евангелието, а излагаше принципите на Своето царство, които трябва да ръководят живота на всички, които изповядват, че са Негови ученици. С други думи, това е законът на царството, чието спазване трябва да характеризира неговите верни поданици, докато чакат деня, когато Самият Цар ще бъде разкрит.
През цялото време тя признава съществуването на определена опозиция срещу Неговото управление, но тези, които признават Неговата власт, са призовани да проявяват същия кротък и смирен дух, който се е виждал в Него по време на дните на Неговото унижение тук на земята. Посланието на Яков отговаря много точно на учението, изложено тук. Той го нарича „съвършения закон на свободата“ (Яков 1:25 KJV), защото това е, което подхожда на новата природа, получена, когато човек е роден от Бога. За естествения човек тази проповед не е пътят на живота, а по-скоро източник на осъждане, защото поставя стандарт толкова висок и свят, че никой неспасен човек не може по никакъв начин да го постигне. Този, който се опита, скоро ще осъзнае своята пълна безпомощност, ако е честен и съвестен. Той трябва да търси другаде в Писанията евангелието, което е Божията динамика за спасение „на всички, които вярват“ (Римляни 1:16).
Най-острите умове на земята са признали в Проповедта на планината най-висшето етично учение за хората и са хвалили нейните свети предписания, дори когато са били наясно с неспособността си да се изравнят с нейните стандарти. Доколкото се отнася до неспасeните, следователно, учението, дадено тук, наистина става, както добре е казал К. И. Скофийлд, „Законът, повдигнат на N-та степен“.
Но за вярващия, точно както праведните изисквания на Закона са „изпълнени в нас, които ходим не по плът, а по Дух“ (Римляни 8:4), така и принципите, изложени в тази проповед, ще намерят своето практическо осъществяване в живота на всички, които се стремят да ходят, както е ходил Христос. Не е за нас да отнасяме всичко това към еврейския остатък в последните дни или към учениците преди Кръста, въпреки че е напълно приложимо и за двете.
Но ние различаваме тук „здрави думи, дори думите на нашия Господ Исус Христос“ (1 Тимотей 6:3), които не смеем да откажем да се подчиним, за да не се окажем такива, каквито са описани в следващия стих (1 Тимотей 6:4): „Той е горд, нищо не знае, но се увлича по въпроси и словесни спорове, от които произлизат завист, раздори, хули, зли подозрения.“ Трябва да помним, че макар и небесен народ, ние имаме земни отговорности, и те са определени за нас в тази най-велика от всички проповеди, отнасящи се до човешкото поведение.
Преглед на Проповедта на планината
– от NIV Study Bible
Проповедта на планината (Матей 5-7) е, по същество, встъпителната реч на Царя, обясняваща какво очаква Той от членовете на Своето царство... Тя съдържа три вида материал: блаженства, или декларации за блаженство (5:1-12); етични наставления (5:13-20; 6:1-7:23); и контрасти между етичното учение на Исус и еврейските легалистични традиции (5:21-48). Проповедта завършва с кратка притча, подчертаваща важността на практикуването на току-що преподаденото (7:24-27), и израз на изумление от тълпата от властта, с която Исус говореше (7:28-29).
Моралният и етичен стандарт, изискван в Проповедта, е толкова висок, че някои са го отхвърлили като напълно нереалистичен или са проектирали изпълнението му в бъдещото царство. Няма съмнение обаче, че Исус (и Матей) дадоха Проповедта като стандарт за всички християни, осъзнавайки, че нейните изисквания не могат да бъдат изпълнени със собствена сила. Вярно е също, че Исус понякога е използвал хипербола (преувеличение), за да подчертае дадена мисъл (както в 5:29-30).
