Вашият вик ще бъде чут
Да бъдеш родител във всеки случай не е лека работа. Да бъдеш християнски родител е още по-сериозна и отговорна позиция.
Християнските родители, гледайки своите обичани малки, осъзнават, че са родители на тяхната плът, и по наследство децата им притежават същата паднала природа, която те знаят, че е в тях самите. Много пъти децата имат силна склонност към онези страсти и грехове, които родителите познават и са подчертавали в собствените си случаи за тяхна скръб и срам. И все пак за себе си, християнските родители са имали щастливия опит на Божията благодат и възраждащата работа на Светия Дух вътре в тях, и в резултат на това те притежават новата природа. Чрез Духа, даден им като вярващи, те знаят, че са в Христос. Въпреки това, те не могат непременно да твърдят това за децата си, и те са остро осъзнати, че новорождението и вярата в Христос не се предават от родител на дете. Такова е положението – такова, което причинява дълбоко и сериозно сърдечно изпитание.
Наблюдателите често изразяват изненада, когато млади хора, които са били отгледани в много благочестиви домове, стават известни с нечестието си. Понякога се предполага, в съгласие с аргументите и намеците на тримата приятели на Йов, че такава ситуация трябва да е резултат от тежък грях или лошо възпитание от страна на родителите. Въпреки това, трябва да помним, че когато се обърнат, най-големите грешници могат да станат най-отдадените светци. Това не бива да предизвиква изненада. Децата са наследили Адамовата природа на родителите си с нейните особено грозни черти, които, ако не беше Божията благодат, все още щяха да се виждат в вярващото поколение. Напомнени за това, родителите трябва да продължат, докато Божията благодат не се намеси с децата им.
Какво могат да очакват християнските родители от Бога?
Имат ли християнските родители някакво основание да очакват такава намеса? Могат ли те, сред своите изпитания и сърдечна мъка, да почиват в увереното очакване на Божия труд, който в Неговото време ще доведе до голямо и спасително избавление за техните обичани деца?
Отговаряме на този важен въпрос, като се позоваваме на евангелския разказ и отбелязваме седемте случая, в които Господ Исус е бил доближен от родител от името на дете. Те са:
1. Дъщерята на Яир
(Матей 9; Марк 5; Лука 8). Дъщерята беше на 12 години и вече отговорна пред Бога. Баща ѝ, Яир, беше началник на синагогата, а предстоящата катастрофа беше последната: смъртта на дъщеря му. В това голямо изпитание Яир намери своя ресурс в призив към Господа. Той беше чут, но смъртта не беше предотвратена, както, без съмнение, той очакваше с повече или по-малко вяра. Събитията се бяха стекли така, че да попречат, но Господ не промени обстоятелствата, за да запази живота на детето. По благодат, призивът на Яир не остана без отговор; той беше отговорен с пълнота на сила, която надхвърли вярата на бащата: младата му дъщеря беше върната към живот.
2. Дъщерята на ханаанката
(Матей 15; Марк 7). Родителят тук беше езичник от прокълнат род, а дъщеря ѝ беше жестоко измъчвана от демон. Докато Господ пътуваше през района на Тир и Сидон, крепост на дявола (Езекиил 28:11-19), тази бедна жена донесе случая на детето си пред Исус. Тя не беше чута веднага. Господ използва случая на интензивността на дълбоката загриженост на майката, за да изгради здравословно състояние на честност, смирение и изповед в душата ѝ. Когато тя зае истинското си място и изрази вярата си в голямата Му щедрост, която щеше да прелее и към езическо куче, както тя беше според Писанието, тя получи пълното желание на сърцето си: избавлението на дъщеря си. Нейният призив беше ефективен. Тя беше чута!
3. Лунатикът, син на някой си човек
(Матей 17; Марк 9; Лука 9). Този случай има няколко особено интересни черти. В отсъствието на Господа, Който по това време беше на планината на Преображението, човекът доведе сина си при останалите девет ученици. Те не успяха да изгонят демона, предлагайки лошо свидетелство относно силата на Учителя. Затова, знаейки твърде добре разрушителността и упоритостта на демона, който държеше момчето му в робство, бащата се приближи до Господа със слаба и разклатена вяра, казвайки: „Ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни“ (Марк 9:22 KJV). Това даде на Господа възможност да демонстрира две неща. Първото беше Неговата върховна сила, която беше напълно извън възможността за оспорване от противника. Демонът направи най-лошото си, сякаш щеше да разруши тялото на това бедно момче, ако наистина трябваше да го напусне. И все пак, Господ вдигна момчето и го предаде на баща му в пълно здраве. Второто нещо, което Господ демонстрира, беше, че единственото „ако“, което би могло по някаква възможност да бъде въведено в случая, се отнасяше до вярата на родителя – този, който отправи молбата, адресирана до Неговата благодат и сила. Великият отговор на Господа – „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за този, който вярва“ – беше пълен с насърчение и беше направен във връзка с молбата на родител към Исус за избавлението и благословението на детето му.
4. Малките деца, доведени, за да положи ръце върху тях и да се помоли
(Матей 19; Марк 10; Лука 18). Този случай също е от особен интерес. Децата, за които става въпрос, бяха много малки. „Малки деца“, „млади деца“, „младенци“ са описанията, дадени в Писанието. Не ни е казано с точност кой ги е довел. Във всяко евангелие въпросът е оставен безличен. Предполага се, че родителите са ги довели; ако са доведени от други, това само прави приемането им от Господа още по-забележително. Учениците, освен това, бяха активно враждебни към молбата, но „Той ги прегърна, положи ръце върху тях и ги благослови.“
5. Майката на Зеведеевите деца със синовете си
(Матей 20). В този случай „децата“ вече не бяха малки, а бяха възрастни мъже. Те дори бяха признати ученици на Господа, Негови избрани апостоли и бяха към края на периода си на обучение от Господа лично. Молбата на майка им не се отнасяше до тяхното избавление или благословение, нито физическо, нито духовно. Тя се отнасяше до тяхното издигане и почит в идващото царство на проявена слава. Естествената гордост и удоволствие на майката от синовете ѝ търсеха своето удовлетворение от Неговите ръце – и бяха отказани!
6. Синът на вдовицата от Наин
(Лука 7). Специални черти отново са изпъкнали тук. Мъртвият син беше възрастен мъж и единствен син на майка си, а тя вдовица. Няма запис, че бедната жена, овдовяла и плачеща, е изрекла някакъв призив, когато двете тълпи се срещнаха – мъртъв човек в центъра на едната; Христос, Князът на живота, в центъра на другата. Въпреки че никакъв вик за помощ не излезе от устните ѝ – може би дори без да осъзнава истинската самоличност на Живия – Той я видя. Съжали я и каза: „Не плачи.“ Той „докосна ковчега; и тези, които го носеха, спряха, и Той каза: Младежо, казвам ти, стани. И мъртвият седна и започна да говори. И Той го предаде на майка му.“
Докоснат в безкрайното Си състрадание от гледката на майчините оплаквания, които се прибавяха към скръбта на вдовицата, Той действаше без да бъде помолен. Силата, която винаги беше слуга на Неговото състрадание, извърши избавление, което тя никога не е очаквала, и изсуши сълзите ѝ.
7. Един благородник, чийто син беше болен в Капернаум
(Йоан 4). Тук отново се сблъскваме с молбите на вярата. Бащата отиде лично при Исус и Го умоляваше да дойде и да излекува сина му. Истинската вяра трябваше да бъде изпитана. Невярващата тълпа беше доволна само от знамения и чудеса; вяра, която просто се основава на видими прояви, изобщо не е истинска вяра. Под изпитанието благородникът удвои молбите си и тогава беше посрещнат с думите: „Иди си; синът ти е жив.“ Тук вярата му триумфира, защото без най-малката проява, която да се хареса на зрението, човекът прие Господа на думата Му и си отиде у дома. По пътя го посрещнаха слугите му с радостната новина за възстановяването на сина му, което се беше случило с чудотворна внезапност в същия час, когато Исус изрече словото на сила относно него. Не е чудно, че този баща повярва и целият му дом! Забележителното беше, че той повярва преди това, защото вярата е да Го приемеш на думата Му – да вярваш на това, което Той казва, защото Той го казва.
Отговор на нашия въпрос
Накратко разгледахме тези седем евангелски случая, за да получим библейски отговор на нашия въпрос. Въпросът беше, да се помни, „Имат ли християнските родители някакво основание да очакват Бог да се намеси в благословението на децата им?“ Радостният отговор е: „Да, те имат най-изобилно основание да го очакват.“
Детето им бебе ли е? Господ Исус взе бебета в ръцете Си и ги благослови. Случаят е дъщеря или син, страдащ от силата на дявола, или близо до смъртта, или всъщност в смърт, или дори син, израснал до мъжка възраст и взет от смъртта като нейна плячка и безчувствен към всичко друго? Във всеки случай Той чу и осигури избавление.
Вярно е, че в един случай имаше забавяне поради обстоятелства, които бяха допуснати да попречат. В друг трябваше първо да има работа на честна самооценка в душата на страдащата езическа майка. Видяхме също и нежното порицание на слаба и разклатена вяра у един измъчен баща. Изпитване на много истинска вяра, за да може тя по-ясно да се прояви, също беше видяно в нашите примери. Всички тези духовни отношения с родителите наложиха известно забавяне. И все пак във всеки случай техният вик беше чут и изобилно отговорен.
Все пак имаше едно изключение, което беше още по-забележително, доколкото тези, които отправяха молбата си, вече бяха определени последователи и служители на Господа. Те наистина бяха единствените от седемте, за които можехме уверено да потвърдим това, и те бяха единствените, които срещнаха отказ! Вместо да дойдат за благословение, изцеление и избавление, те бяха дошли за почит и предпочитание! Тук е тайната на тяхното разочарование, и затова единственото изключение е това, което доказва правилото.
Ние, които сме християнски родители, можем тогава с увереност да коленичим, за да донесем случаите на децата си пред Господа. Ако донесем молбите си с желание за тяхната известност и слава, за да може нашата естествена гордост и удоволствие от тях да бъдат увеличени чрез тяхното отличаване или в този свят, или в света, който ще дойде, нямаме основание да очакваме Господ да действа. Но ако донесем децата си пред Него, за да може да бъде посрещната тяхната отчаяна нужда и да бъде осъществено тяхното благословение, Той ще ни чуе. Различните обстоятелства от наша страна няма да бъдат пречка. Ние самите можем да бъдем евреи или езичници, хора с малко вяра или дефектна вяра, или силна вяра, или дори толкова обзети от скръб, че изобщо да не отправяме чуваем призив – всичко е едно и също. Децата могат да бъдат млади или стари, страдащи умствено или физически, или без никакво страдание – всичко е едно и също. Той ще избави според Своята воля. Той ще благослови. Той ще го направи в Своето време, така че духовно да упражни и благослови както родителя, така и детето – което може да означава забавяне; но Той ще го направи, и ще го направи нежно, дори като ги вземе в обятията на Своята любов, за да ги благослови.
Той вече не е на земята, за да може измъченото родителско сърце да извика пред Него: „Учителю, моля Те, погледни сина ми“ – или „дъщеря ми“, според случая. Той е възвишен на небесата с цялата власт на Негово разположение. И все пак Той е непроменен в Своите състрадания, както и във всичко останало: „Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги.“ Затова вашият вик ще бъде отговорен от непроменения и неизменен Христос по същия неизменен начин.
Не е ли това достатъчно?
От Ф. Б. Хоул, адаптирано″ } ]
