Какво имаха предвид апостолите Петър и Павел, когато така безрезервно проповядваха прошка на греховете на онези, които ги слушаха? Наистина ли искаха да предадат на слушателите си идеята, че никой не може да бъде сигурен, че притежава тази прошка на греховете? Когато в синагогата в Антиохия Павел каза на аудиторията си: „Ние ви възвестяваме блага вест“, имаше ли предвид, че никой не може да бъде сигурен, че греховете му са простени? Как би могло евангелието изобщо да бъде наречено „блага вест“, ако единственият му ефект беше да остави душата в съмнение и безпокойство? Ако наистина е вярно, че никой не може да се наслаждава на увереността в прошката, тогава целият стил на апостолската проповед трябва да бъде обърнат. Тогава бихме могли да очакваме да намерим Павел да казва на слушателите си: „Нека ви бъде известно, мъже и братя, че никой никога не може да знае в този живот дали греховете му са простени или не.“ Има ли нещо подобно в целия обхват на апостолската проповед и учение? Не излагат ли апостолите навсякъде, по най-пълен и ясен начин, опрощението на греховете като необходим резултат от вярата в разпнат и възкръснал Спасител? Има ли най-отдалечен намек за това, което толкова много се настоява от някои учители, а именно, че е опасно самонадеяно да се вярва в пълното опрощение на всички наши грехове? Няма ли възможност някога да се наслаждаваме в този свят на утешителната сигурност на нашето вечно спасение в Христос? Не можем ли да разчитаме на Божието слово или да предадем душите си на жертвата на Христос?
Възможно ли е единственият ефект от Божията блага вест да е да остави душата в безнадеждна обърканост? Христос е отстранил греха; но аз не мога да го знам! Бог е говорил; но аз не мога да бъда сигурен! Уви! Уви! Ако това е евангелието, тогава сбогом на мира и радостта във вярата.
