Въпреки че Йов беше праведен, без никаква причина той губи всичко – богатството си, всичките си деца, след това здравето си – и е покрит с гнойни рани от главата до петите. Има само едно нещо, което не губи. Неговата предана и единствена съпруга, която е била негова партньорка от младостта му и му е родила седем сина и три дъщери. Той все още я има. Тя идва при него в скръбта и болката му и казва: „Още ли държиш на своята непорочност? Прокълни Бога и умри!“ (Йов 2:9). Наистина, добрата съпруга е съкровище!
И така, на какво да разчита човек? Подозирам, че Йов може да е бил прародител на всички австралийци; приятелите му остават с него, дори когато съпругата му се отказва. Елифаз, Вилдад и Софар идват да го ободрят. Но когато го виждат за първи път, те спазват дистанция, разкъсват дрехите си, посипват се с прах и седят седем дни без да говорят (Йов 2:11-13). Тези другари преминават през целия ритуал на оплакване на мъртвия си приятел, дори докато той е още жив и гледа! Какъв чудесен начин да ободриш приятел!
По това време изглежда очевидно, че те няма да започнат разговора, затова Йов го прави. Но вместо да каже: „Здравейте, приятели! Добре съм!“, той пита защо изобщо се е родил (Йов 3:3). Това ги принуждава да отговорят.
Съвети от приятелите му
Софар беше добър, надежден, богобоязлив човек, но без никакво състрадание. Неговото послание е просто; трябва да имаш някакъв скрит, таен грях. Покайте се! „Бог изисква по-малко от теб, отколкото заслужава твоето беззаконие“ (Йов 11:6)! Всички сме чували хора като Софар. Всеки път, когато се случи трагедия, хората питат: „Какво съм направил, за да заслужа това?“ И винаги има някой безсърдечен Софар, с голяма черна Библия и без капка състрадание, който казва: „Ти, грешнико! Пусни Исус в сърцето си.“ Ако някога се окажете в тази позиция, не бъдете Софар. Не обвинявайте жертвите; не стойте на ръба на ямата, в която са, и не им четете лекции. Вместо това, слезте до тях и плачете с тях, и наведете гърба си, за да ги повдигнете, за да видят извън тази яма. Тогава, докато правите това, те може да видят Исус и да се обърнат към Него с любов.
Елифаз беше различен. Първата му реч беше нежна, призоваваща Йов смирено да приеме Божията воля и всичко ще бъде наред. Но Йов все още протестираше за своята невинност, затова втората реч на Елифаз беше по-пряма. Той обвинява Йов: „Ти подкопаваш благочестието и премахваш страха от Бога“ (Йов 15:4). Според Елифаз, опитът да разбереш Божиите пътища само ще те вкара в беда; той дори пита: „Какво знаеш ти, което ние не знаем?“ (Йов 15:9). Думите му могат да бъдат обобщени: „Бог прави каквото намери за добре, а ние трябва да сме благодарни за всичко, което получаваме, дори и за удар в зъбите.“ Той казва, че Йов трябва да си прехапе езика, да приеме случилото се и да се довери на Божията мъдрост. „Малки ли са за теб Божиите утешения... че обръщаш духа си против Бога и такива думи излизат от устата ти?“ (Йов 15:11,13).
Но Елифаз не спира дотук. Той обвинява Йов, че „протяга ръката си против Бога и действа предизвикателно против Всемогъщия, бягайки упорито против Него със силен, релефен щит“ (Йов 15:25). Той обвинява Йов в чудовищна гордост, сякаш Йов се преструва, че е съдия над Бога, и Го предизвиква в битка. Отношението на Елифаз е ясно – той призовава към подчинение. Не са позволени никакви въпроси, никакви оплаквания; да се прави това е обида за Бога.
Сравнете това с връзката на Авраам с Бога. Авраам имаше вяра като никой друг, но не плаха вяра без гръбнак. Спомняте ли си как Авраам открито предизвика Бога относно унищожението на Содом и Гомор (Битие 18:25)? Авраам беше готов да се изправи пред Бога лице в лице по въпрос, който засягаше същността на Божия характер. Бог не ни е длъжен да ни отговаря. Но Той е верен Бог, обвързан със Своите собствени обещания и Своята собствена природа. Тогава Авраам каза: „Няма ли Съдията на цялата Земя да постъпи правилно?“ Елифаз би се скрил, ако чуеше това.
Типовете като Елифаз са нежни и благочестиви, но в крайна сметка могат да задушат истинския глад за Бога. Те предлагат Бог, който действа по причини, които не можем да разберем. Трябва просто да се подчиним и да се надяваме на най-доброто. Да спориш с Бога, според Елифаз, означава да показваш гордост и липса на вяра. „Дръж си главата наведена, иначе Бог пак ще те ритне, само за да покаже кой е шефът“, мисли си един Елифаз.
Виждате ли капана в това отношение? То е по-скоро мюсюлманско подчинение, отколкото християнска вяра. Новият Завет ни призовава да „имаме ума на Христос“ (1 Коринтяни 2:16). Но как можем, ако не можем да разберем принципите зад Божиите действия? Свеждаме се до това да се свиваме от страх и да се надяваме, че няма да бъдем смачкани. Кой може да обича и да се доверява на такъв Бог? По-точно, как можем да имитираме Христос, когото не можем да разберем?
Така че не бъдете Елифаз. Никога не казвайте на някого: „Млъкни и страдай весело!“ Законно е да търсим Божия ум във всичко. Може да не го намерим, но да се опитаме е да покажем вяра в Бог, който действа с любов и който ни говори за тези неща. Да откажем дори да се борим с въпроса е да вярваме в Бог, който не иска да знаем отговора.
Вилдад, третият приятел, беше човек, който знаеше учебника перфектно. Неговата реч за Божията сила и справедливост беше напълно правилна. Неговото предупреждение за съдбата на нечестивите беше напълно ортодоксално. Той посъветва Йов да се покае и да се довери, и Бог ще го възстанови. Всичко е правилно. Единственият проблем е, че той пропусна същността. Централният въпрос на Йов не беше: „Какво мисли Бог за греха?“ Беше: „Защо Бог ми прави това?“ Вилдад напълно пропусна нуждата на Йов и по този начин само увеличи отчаянието на Йов.
Отговорът на Йов
Приятелите на Йов го обвиниха в три много сериозни престъпления: в таен грях, който той отказваше да изповяда; в премахване на страха от Бога; и в огромна гордост, която се противопоставяше на Бога (Йов 11:6; 15:4; 15:25). Той извика, че приятелите му не са го утешили, а са го докарали до още по-голяма скръб (Йов 19:1-2).
Йов отговори на тези обвинения с клетва. Той подчерта нейната тържественост, сигурност и трайност, като използва думите „написано“, „изписано“ и „изсечено на скала с желязно перо и олово, завинаги“ (Йов 19:23-24). Той направи тази клетва тържествено и пред всички, с думи, които го обвързват „завинаги“. Неговата клетва беше: „Знам, че моят Изкупител живее и Той ще застане накрая на земята; и след като кожата ми бъде унищожена, това знам, че в плътта си ще видя Бога“ (Йов 19:25-26).
Знам, че моят Изкупител живее
Би било разумно да се преведе първата клауза: „Знам Живия, моя най-близък роднина, който е обвързан със завет да ме спаси.“ Знанието се основава на опит, като интимността на брака. Изкупителят е бил най-близкият роднина със заветна отговорност за благосъстоянието на човека. Йов вижда връзката на Бога с него не като Господ към слугата си, а като глава на семейството си, а себе си като роднина на Бога. Тази клауза е изпълнена с много последици: за интимната връзка на Йов с Живия, неговата увереност, че Бог е по-близо до него от всеки земен роднина, и неговата увереност в изкуплението от този Бог. Ако земният най-близък роднина на Йов е обвързан със завет да изкупи живота му, тогава със сигурност той може да разчита още повече на Бога, който е още по-близо, по-надежден и по-могъщ.
Той ще застане на земята
Втората клауза е: „Той ще застане накрая на земята.“ „Накрая“ означава „след всичко останало“ и се отнася до издръжливостта на Бога. Думата „земя“ не е тази за „почва“, а за „прах“. Думата „заставам“ носи вторично значение на „оставам, издържам, успявам, преодолявам“, подобно на нашата популярна фраза „последният човек, който остава прав“. Представата е, че когато всичко останало се е превърнало в прах, Бог ще стои върху този прах.
Ще видя Бога
Тогава Йов казва: „И след като кожата ми бъде унищожена, това знам, че в плътта си ще видя Бога.“ Йов знае, че собствената му кожа също ще се превърне в прах. Фразата „в плътта си“ е неясна. Намеква ли Йов за телесно възкресение или подчертава, че дори очите му да се превърнат в прах, не могат да попречат на Йов да види своя Бог? Това е същият Бог, който е смазвал и измъчвал Йов от първата глава на книгата.
Това, че това е видение, за което сърцето на Йов копнее, е поразително. Йов няма да спре да прегръща Бога, който го унищожава. Един паралел с това е, когато Яков отказва да пусне Бога, който се бори с него, докато не получи благословение (Битие 32:24-30). Значително е, че Яков нарече това място Пенуел, лицето на Бога, точно както Йов заявява своята увереност, че и той ще види Бога след тази борба. Друг паралел идва от Авакум: „Макар смокинята да не цъфти, нито да има плод по лозите; макар трудът на маслината да се провали и нивите да не дават храна; макар стадото да бъде отсечено от кошарата и да няма стадо в оборите – все пак аз ще се радвам в Господа, ще се веселя в Бога на моето спасение“ (Авакум 3:17-18).
След като изложи позицията си, Йов съветва приятелите си да не го преследват повече с обвиненията си, иначе ще си навлекат съд. Той е отговорил на обвиненията им: заклел се е, че най-съкровеното желание на душата му не е за грях, а за Бога; обявил се е за едномислен, страхуващ се от нищо освен от Бога; отрекъл се е от всякаква самонадеяност, като е заявил, че е прах и в прах ще се върне, докато Бог остава. Като го преследват по-нататък, те ще дават лъжливо свидетелство против него и Бога, и следователно сами ще подлежат на съд.
Урокът от Йов
Въпреки че има дълъг път до края на книгата, преди Бог да каже последната дума, Неговото слово е ясно: „Гневът Ми се разпали против теб (Елифаз) и двамата ти приятели, защото не говорихте за Мен това, което е правилно, както Моят слуга Йов.“ И Йов, обвиняемият, трябва да се застъпи за своите обвинители, за да не пострадат от съд за своята „глупост“ (Йов 42:7-8).
Ключът в Йов не е да питаме: „Защо страдат добрите хора?“ Йов не отговаря на това. Вместо това трябва да попитаме: „Как да разберем какво иска Бог от нас в свят на страдание?“ Трите приятели предполагат, че Бог иска да бъдем праведни и като награда Бог ще ни даде добър живот. Това е същността на всичките им съвети. Независимо дали Софар казва „покайте се за тайния си грях“, или Елифаз казва „мълчи и се подчинявай“, общоприетото схващане е, че Бог иска да бъдем добри и Той ще ни възнагради.
Но Йов е добър – най-добрият! И все пак страда и отказва да избере лесния изход. Колко лесно би било да каже: „Съжалявам, че съм направил грешното нещо, Боже. Кажи ми какво беше и няма да го направя отново.“ Но почтеността на Йов не му позволи да избере лесния път. Животът му не беше съсредоточен върху това да бъде добър, а върху Бога. Той не просто искаше да знае как може да се справи по-добре; той искаше да познава Бога, за да може да Го следва по-добре.
Поради нуждата си да познава Бога, той пое рискове и спори срещу Бога, който го измъчваше, защото това изглеждаше несъвместимо с Божия характер. Приятелите му му казваха какво да прави, за да си върне здравето и богатството; но Йов не се интересуваше от здраве или богатство. Това, което искаше, беше по-ясно разбиране на Бога.
Какво иска Бог от нас?
И така, сега да отговорим на големия въпрос: Какво иска Бог от нас? Отговорът е лесен: Той иска да бъдем праведни. Но какво означава това? Не е щедрост към бедните, или грижа за децата ни, или работа за справедливост, или свят живот, или каквито и да е други добри дела. Йов имаше много от тях на свое име. Това, което Бог иска повече от всичко, е сърце, което гладува за Него преди всичко останало. Това е, което Авраам имаше, и му беше счетено за праведност. Това е, което Бог иска в нас преди всичко останало. Това е цялата цел на нашето сътворение! Бог не е създал съвършени машини, които могат да Го игнорират; Той ни е създал, за да Го обичаме и да се радваме на Неговата любов към нас!
Ето защо, в края на книгата, Йов е оправдан, докато неговите морални, почтени, доктринално здрави приятели са осъдени. След като го обвиниха, че се е отклонил от страха от Бога и е проявил непокорство срещу Всемогъщия, накрая те се нуждаят от Йов, за да се застъпи за тях.
Издържаме ли изпитанието за праведност, което Йов поставя пред нас? Гладуваме ли за Бога преди всичко? Стремим ли се да разберем Неговите пътища и да живеем възкръсналия живот на Исус (Римляни 6:4)? Ако това е най-големият ни глад, можем да се радваме, защото Бог обеща, че всички, които гладуват и жадуват, ще бъдат наситени. Всеки, който дойде при Него, ще получи този нов живот и ще бъде упълномощен от Духа да го живее – не съвършено, но това няма значение. Важното е да го направим приоритет. С течение на времето Той ще ни преобрази в Исус.
Нека поканим Исус да поеме контрол над нашия живот, желания, проблеми и трудности. Той може да ни даде здраве и просперитет, но вероятно не. Но Той ще ни даде нещо много по-добро – сърце, което цени Него преди всичко останало, и обещание да бъде с нас винаги. И това е най-великото!
