Историята на Симон Петър е дълбоко поучителна и представя поглед към всеки християнин, от първата стъпка в запознанството с Христос до състоянието, в което Светият Дух може, безпрепятствено, да прояви Своята сила. През този интервал се разгръща пълната енергия на благодатта, която въвежда душата в познанието на Христос и на християнските привилегии. Виждаме също така необходимото съкрушаване на душата, за да може вярващият, след като е изгубил доверие в себе си, да осъзнае своите привилегии и да следва Господа по пътя, очертан от Него.
Историята на Петър в Божието Слово се разделя естествено на две части, едната от които намираме в Евангелията, а другата в Деянията на апостолите. Първата част съответства на гореспоменатите истини; втората е изпълнена (макар и не без провал от страна на инструмента) с дейността на Светия Дух в служението на Петър и с онази божествена сила, която го поддържа като свидетел за Христос сред препятствия и конфликти.
Първият контакт
Начинът, по който Петър влиза в контакт с Господа в Евангелието на Лука, е забележителен. Тъщата на Симон (Лука 4:38, 39) била обхваната от силна треска, която я направила безпомощна. Исус я изцелява и я прави годна да Му служи. Често така душата среща Христос за първи път. Тя влиза в контакт с Него чрез благословенията, които Той дарява на другите. Когато дойде моментът Той да се разкрие на нашите сърца, ние откриваме, че Той не е съвсем непознат. Господ използва това подготвително знание, за да съкрати работата, чрез която съвестта ни се пробужда за осъзнаване на греха, а сърцата ни – за осъзнаване на благодатта. В това Евангелие Симон Петър познавал Исус, защото Го бил виждал да работи в дома му.
Рибарят
Синът на Йона бил рибар по професия; той притежавал необходимото за улов на риба – лодка и мрежи. Използвал ги, за да получи това, което искал, и работил цяла нощ за тази цел, но без никакъв резултат. Така естественият човек използва своите способности и средствата, с които разполага, за да получи нещо, което ще изпълни и удовлетвори сърцето му. Но това е напразно; мрежата остава празна. Трудът му не дава нищо, което да отговори на дълбоката нужда на душата му. Симон и неговите спътници, след като не уловили нищо, напускат лодките си и измиват мрежите си. Те се заемат да ги измият, защото не са уловили нищо освен кал от дъното на морето, и когато това е направено, те ще започнат отново да ловят риба. Не е ли така и със светския човек? Той подновява усилията си, за да постигне желана цел всеки ден без успех.
Но когато безсилието на човека е станало очевидно, Исус се появява, привидно незает с Петър. Той учи множествата, но сред Своето служение сърцето Му е със Симон и Той не го изпуска от поглед. Влизайки в една от лодките, която била на Симон, Той го помолил да се отдръпне малко от брега. Той отделя Петър със Себе Си от тълпата и така Петър чува всичко, което Господ казва. Исус не е бил непознат за Петър преди това; сега той слуша Неговото слово и положението му на изолация с Него допринася да го направи по-внимателен. Все пак, от стих 5 можем да заключим, че убеждението в авторитета на Словото е всичко, което той е запазил.
След това намираме Господа по-специално зает с Петър. Той му каза: „Отплувай на дълбокото и хвърлете мрежите си за улов.“ Петър е правил това цяла нощ, но дотогава е било по човешка воля; сега е по словото на Господа. Петър вярва на това слово и му се подчинява. Първият резултат от Божието Слово е да произведе вяра, а вярата приема Неговия авторитет и се покорява. Господ е говорил; това е достатъчно за вярата. Но Исус се обръща към Петър по още по-мощен начин и му показва в чие присъствие е, като по този начин достига до съвестта му. Той, Създателят, Който разполага с всичко, събира рибите посред бял ден, когато през нощта не е имало нито една, и изпълва мрежите на Петър с тях. Той изпълва човешките съдове с благословения, които те не могат да съдържат, без да се счупят, и които надхвърлят нуждите на ученика. Неговите спътници пристигат с втора лодка, която също потъва, толкова изобилни са богатствата, дадени от Господа на славата.
Грешникът
Петър вижда (ст. 8) цялото това благословение; то го поставя за първи път в присъствието на Този, Който е Източникът и Управителят на благословението. Така не само словото на Исус го поразява, но и Самият Исус, и славата на Неговата личност. В душата му настъпва революция. Благословението, вместо да произведе радост, причинява осъзнаване на греха и страх, защото го въвежда в присъствието на Господа на славата. От друга страна, осъзнаването на състоянието му, макар и да му дава ужасната сигурност, че Йехова трябва да го отблъсне, все пак го хвърля в нозете на Исус като единствения му ресурс. Но Богът, срещу Когото е съгрешено, прощава. Бог е познат в Своята любов.
Благословено е за грешника да познава истинското си състояние, присъдата, която му се полага, и святостта на Господа. „Отдалечи се от мен, защото съм грешен човек.“ Петър съди себе си като грешник и негоден за Божието присъствие. Той трепери пред Неговата святост и праведност. Все още той знае само полуинстинктивно какво е благодатта и не знае как Бог може да бъде праведен, като оправдава този, който вярва в Исус, но той е в нозете Му и не бяга, защото ако има някаква надежда, тя е там. Докато беше зает да мие мрежите си, той не познаваше нито Бога, нито себе си, но сега познава и двете, и е забележително, че той не съди това, което е направил, а това, което е. Много души признават, че трябва да се покаят за виновните си дела и да ги осъдят, но не са били доведени до осъзнаване на източника на тези дела. Под греховете има „грешен човек“. Осъзнаването на Божието присъствие отваря очите ни, показва ни какви сме и ни кара да видим, че единственото ни убежище е при Този, Който би могъл да ни осъди.
Последователят
Страхът беше обхванал Петър, но Господ никога не позволява страхът да съществува в Негово присъствие. Той говори и прогонва страха, защото Той е Господ на благодатта. Той позволява всичко останало да остане – без да отслабва по никакъв начин ефектите от работата в душата – но премахва страха. Не, Господ не се отдалечава от него. Той казва: „Не бой се; отсега нататък ще ловиш човеци.“ Той казва, така да се каже, Ако не те бях срещнал, за да те спася, не бих могъл да спася други чрез теб. Той прави повече от това да направи Симон Петър щастлив; Той му дарява ново благословение, обещавайки му служение, така че, вместо да остане грешник, Петър става служител, способен да остави всичко и да следва Исус.
Петър отива при Исус по водата
Първото действие на Петър беше да се хвърли в нозете на Исус, признавайки греховното си състояние. По-късно той тръгва да Го срещне, ходейки по водата (Матей 14:22-33). Този ред е важен за отбелязване. Излизането да срещнеш Спасителя следва обръщането и предшества служението. Петър, който все още имаше само обещанието да стане ловец на човеци, вече беше подтикнат да отиде да Го срещне. Той се обърна да погледне Този, Който слизаше от върха на планината, и това беше само началото на славните откровения, които той трябваше да получи относно личността на Христос.
Познанието на Петър отначало е много повърхностно. Той казва: „Господи, ако си Ти“, но това е достатъчно за началото. Всичко за него зависи от самоличността на човека, и ако е Той, Неговото слово е достатъчно, за да накара Петър да напусне кораба. Той казва: „Заповядай ми да дойда при Теб по водата.“ Сериозно нещо беше да напусне мястото на привидна сигурност, за да ходи там, където нямаше път, но словото на Христос беше достатъчно за него. Той знаеше неговата сила. По Негово слово той беше пуснал мрежата; по Негово слово той тръгва. То му позволява да ходи по водата, както го беше довело до познанието на Спасителя. Като искаше тази услуга, Петър нямаше мисъл да прави експеримент или да показва своята сръчност в преодоляването на препятствия; това, което искаше, беше да отиде при Него. Христос го привличаше и за момента той не мислеше за вятър или вълни. Ако естественото сърце игнорира пътя, който води към Христос, вярата намира път сред трудности от всякакъв вид, през нощта, както и в бурята, и ги използва, за да се приближи до Господа. Вярата го кара да напусне лодката, единственото привидно убежище, без да го смята за истинско място на безопасност, и да достигне Исус, чието присъствие е по-ценно за него, отколкото достигането до другия бряг.
Първа вяра и любов
Често започваме добре; първата вяра и първата любов, простотата на сърце, изпълнено с един обект, ни поддържат, а след това позволяваме окото да се отклони от обекта си. Сатана се е опитал да смути учениците, като ги е накарал да се страхуват от Исус (ст. 26), но те скоро научили от Неговите устни да бъдат бодри. Тогава врагът ги плаши с трудности. Каква глупост е да го слушаме, защото трудностите не ни ли водят към Христос? Бедни невярващи създания, каквито сме! В нашите изпитания, както и в нашите нужди, единственото нещо, което забравяме, е самото нещо, което не бива да изпускаме от поглед – божествената сила. Петър също, след като тръгна, започна да мисли за силата на вятъра и да поглежда назад към собствената си сила, забравяйки, че пред него имаше сила на привличане, по-силна от силата на гравитацията, която неизбежно щеше да го доведе до Исус. И той започва да потъва.
Кой не е бил, като Петър, на ръба да потъне? Не сме ли всички споделили същата съдба? Но вик избухва от устните на ученика: „Господи, спаси ме“; той не казва: „Отдалечи се от мен“, защото вярващият познава Спасителя и че Неговият характер е да спасява. Петър вика за помощ точно когато е на път да постигне целта си, и Исус трябва само да протегне ръка, за да го привлече към Себе Си. Още един момент вяра, и ученикът нямаше да потъне. Ще се съмняваме ли още? Нека Му се доверим, Който е способен да ни спаси докрай, защото бурята няма да спре, докато Господ и Неговите не се съединят окончателно.
