Най-красив и пълен е портретът, нарисуван от апостол Павел на солунските християни. Най-ефективно са представени техните особени черти. Умът веднага възприема впечатлението, което думите му имат за цел да предадат: „Самите те разказват за нас“, казва той, „какво беше нашето влизане при вас и как се обърнахте към Бога от идоли, за да служите на живия и истински Бог; и да чакате Неговия Син от небето, Когото Той възкреси от мъртвите, именно Исус, Който ни избави от идващия гняв.“ С каква смела и поразителна яснота са изваяни фигурите на тези ранни християни на тъмния фон на заобикалящото идолопоклонство с няколко щриха на божественото перо. Потънали в грях, служещи на различни и отвратителни похоти, докато „бяха увлечени към неми идоли“, апостолът беше дошъл сред тях с евангелието на Божията благодат. Той им беше разказал за Исус, Божия Син. В ушите им беше излял чудната история за този живот на любов, който завърши на кръста, като изкупителна жертва за човешкия грях. На техните учудени души той беше обяснил стойността и ефективността на тази кръв, чрез която имаме изкупление, „прошката на нашите грехове.“ Той им беше заявил как, след като е умрял и е бил погребан, този Исус е бил възкресен от мъртвите от живия Бог и как, след като е бил видян на земята след възкресението Си от много свидетели, Той е бил възнесен на небето и е седнал от дясната страна на Бога.
Той ги беше научил, че ако „изповядат с устата си този Господ Исус Христос и повярват в сърцата си, че Бог Го е възкресил от мъртвите“, ще бъдат спасени от предстоящата буря на божествения съд, която, както той твърдеше, щеше да обхване света. Но той ги увери, че преди тази буря да избухне със своята ужасна и разрушителна енергия, Божият Син ще дойде отново и ще приеме при Себе Си в слава всички, които вярват в Него. Така апостолът им беше проповядвал и така те бяха повярвали. „Затова“, казва той, „благодарим на Бога без прекъсване, защото, когато чухте от нас, вие го приехте не като човешко слово, а, както е в истина, като Божие слово, което действа ефективно и във вас, които вярвате.“
Той не им беше донесъл тромава ритуалистична система от форми и церемонии, с пазене на закона като условие за благословение. Той не им беше преподавал умело изграден план за спасение или сложна схема на теология, която малко по малко да приемат и да бъдат спасени чрез нея. Още по-малко беше отишъл сред тях, за да ги цивилизова и да ги наставлява в по-добри нрави, чрез които тяхното настоящо земно състояние да бъде подобрено, и по силата на някаква морална промяна в самите тях да имат право „да се отдадат на скромна надежда за спасение“, когато вече не можеха да останат на земята.
Не, без нищо подобно и в контраст с много от това, което преобладава в наши дни, той им беше донесъл истината за Личност, живееща на небето от дясната страна на Бога, която някога на земята беше умряла за грешници. Тази Личност и Неговото дело, с обявяването на Неговото бързо завръщане, за да благослови тези, които вярваха в Него, и да съди тези, които не вярваха, съставляваха същността на проповедта на апостола към тези бедни, тъмни идолопоклонници. С това благословено евангелие на Божията благодат той не пропусна да заяви най-тържествено и вярно реалностите на вечния съд, от който нямаше спасение, освен чрез проста вяра в Исус, Божия Син.
Те не бяха оставени в несигурност относно това, което ги очакваше като грешници, и бяха напълно уверени, въз основа на авторитета на Божието слово, в благословението, което притежаваха сега като вярващи в Исус, пълното наслаждение от което щяха да имат, когато Той дойде, Когото чакаха. Нямаха никакви съмнения относно спасението си, защото чакаха същия този Исус, Който чрез Своето дело за тях на кръста вече ги беше „избавил от идващия гняв“. Някога, както и всички останали, те бяха „определени за смърт, а след това за съд“, но сега можеха да кажат: „Бог не ни е определил за гняв, а да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос.“
Те изобщо не очакваха да умрат, въпреки че чрез смъртта можеха да отидат при Господа. Те не очакваха смърт повече, отколкото съд. Те чакаха Божия Син от небето, като Този, Който може да дойде през техния живот, и затова можеха да кажат, мислейки за онези, които бяха умрели като вярващи в Исус: „ние, които сме живи и оставаме до идването на Господа, няма да изпреварим онези, които спят. Защото Сам Господ ще слезе от небето с вик, с глас на архангел и с Божия тръба, и мъртвите в Христос ще възкръснат първи; тогава ние, които сме живи и оставаме, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците, за да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем винаги с Господа.“ Именно това очакване Исус да дойде и да ги отведе на небето характеризираше тези солунски християни, и именно това, повече от това, че бяха престанали да бъдат идолопоклонници, накара света около тях да говори толкова много за тях. Хората тогава, както и сега, разбират промяна в религията и морала, но да чакат и да копнеят някой да дойде и да ги отведе от земята на небето, съседите им не можеха да разберат.
Дори религията на евреите не е говорила за такова нещо, въпреки че те са очаквали Месия да дойде, според определени пророчества, за които са говорили техните книги, и да ги благослови на земята, като ги избави от всичките им врагове, но някой да идва от небето, за да отведе Своите последователи на небето, наистина е било странно и ново учение. И все пак, това е било учението, преподадено на солунците, и това е учението, което целият Нов Завет преподава, като истинска надежда на вярващите сега в Господ Исус.
Нищо не разказва толкова добре къде е сърцето, колкото това очакване на „Божия Син от небето“. Вяра, която няма този изразен и характерен елемент, не е истински християнска, и апостолът противопоставя изповядването на християнството без тази надежда по следния начин: „Защото нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасителя, Господ Исус Христос, Който ще преобрази нашето унизено тяло, за да стане подобно на Неговото славно тяло, според действието, с което Той е способен да покори всичко на Себе Си.“ Господ да даде всички ние да се радваме на тази благословена надежда и ясно да заемем пред света позицията на „очакващите“.
