В нищо простотата не се проявява повече, отколкото във въпрос. Броят на въпросите, които Петър зададе на Господ и които са записани от Светия Дух, е много забележителен и поучителен. Той очевидно беше изключително простодушен човек. Това показват характерът на неговите запитвания, докато в същото време те разкриват какъв наблюдателен слушател е бил на беседите на своя благословен Учител и как умът му е размишлявал върху небесното служение, което е получавал ежедневно. Че това служение е било отвъд тогавашното му разбиране, често изглежда очевидно; но резкият начин, по който е задавал някой въпрос, който е занимавал ума му и който винаги е имал ясна връзка с предмета на предишните наставления на Господ, показва активност, както и размишляващо състояние на ума, за което импулсивният характер на човека едва ли ни подготвя. От тези запитвания много са свързани и на тях дължим много ценни наставления от устните на Господ. Ще ги разгледаме по реда на тяхното появяване, доколкото мога да събера тяхната последователност от евангелските разкази.

ОТГОВОРНОСТ И ВЪЗМЕЗДИЕ

ВЪПРОС 1

Тогава Петър му каза: Господи, тази притча на нас ли казваш, или дори на всички? (Лука 12:41)

Тук можем добре да попитаме: Какво е притча? В Писанието тя често е „нещо, изразено неясно или фигуративно“ (Имп. речник). Така, „Ще приклоня ухото си към притча; Ще отворя тъмното си изречение на арфата“ (Пс. 49:4); „Ще отворя устата си в притча; Ще изрека тъмни изречения от древността“ (Пс. 78:2), каза сладкият Псалмист на Израел, и от езика му разбираме, че „притча“ и „тъмно изречение“ са били синоними. Че Петър е смятал прекрасните наставления от Лука 12 за „тъмно изречение“ е доста ясно от въпроса му, но как е могъл да смята такова ясно и просто служение за нещо от естеството на притча е трудно да се разбере, освен на основанието, че Светият Дух все още не беше слязъл и не обитаваше учениците. Нека да погледнем главата и да извлечем полза от така наречената притча, чиято красота е много голяма.

Лука винаги групира фактите си, за да формира морална картина. Нито хронологичната, нито диспенсационната истина е неговият основен акцент. Матей ни дава последната, а Марк очевидно е хронологичният евангелист. В Лука 11 Христос е бил окончателно отхвърлен от народа на Израел. Следователно Лука 12 предполага Неговото отсъствие от земята и Неговите ученици, поставени на мястото на свидетелство на нея в силата на Светия Дух (който ще дойде, когато Той отиде горе), и светът в опозиция срещу тях. Капаните и ресурсите на Неговите собствени, по време на Неговото отсъствие, и отношението, което трябва да заемат до Неговото завръщане, са основните моменти на пасажа.

1. Лицемерието — липсата на реалност — се избягва от Божията светлина. Всичко ще бъде разкрито (Лука 12:1-3).
2. Страхът от човека се прогонва от по-голям страх, — страхът от Бога, докато сърцето е изпълнено с чувството за Неговата закрила, — космите на главата им са наистина преброени (Лука 12:4-7).
3. Вярността към Христос ще бъде призната (Лука 12:8-11).
4. Светият Дух би им помогнал какво да кажат, ако бъдат изправени пред синагоги (Лука 12:11-12).

Какви мотиви и насърчения са дадени тук! — Божията светлина, Божията грижа, Христовата награда и силата на Светия Дух!

Господ тогава, като отхвърлен, отказва да бъде съдия; и от обстоятелството, представено пред Него, нарежда на Своите: „пазете се от сребролюбие.“ Тук Той наистина говори притча относно богатия човек. Уви! какво стана с душата му? Лекарството за болестта, която го измъчваше — сребролюбието — е да бъдеш „богат към Бога“ (Лука 12:13-21). Великите практически принципи, които трябва да отличават Неговите, тогава се разкриват. Те не трябва да мислят за утре, а да се доверяват на Бога: „Вашият Отец знае, че имате нужда от тези неща“ наистина е прекрасна дума. Ако Божието царство бъде търсено, всичко останало ще бъде прибавено. Ценно наставление за нашите тревожни сърца (Лука 12:22-31).

Така страхът, алчността и грижата, три ужасни лисици, които развалят гроздето в Божията реколта, са уредени: страхът от човека – чрез страха от Бога; алчността – чрез това да си богат пред Бога; а грижата – чрез Божията грижа. Така благословеният Господ освобождава сърцето от земята, за да влезе в небесното и да бъде заето с Него Самия, докато чака Неговото завръщане.

Но има и нещо повече от това: "Не бой се, малко стадо, защото е благоволението на вашия Отец да ви даде царството." Сърцата ни може да се страхуват да не би да нямаме и коричка за утре; Неговото сърце се показва, като ни дава царството. Знанието за това издига светия. Той става на практика поклонник и странник. Той може да се раздели с нещата тук, защото има съкровище на небето; и "където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви" (Лука 12:33, 31).

Девизът на света е "Робей и събирай." Заповедта на Господа към Своите е "Продавай и давай." Каква разлика! Но това светецът никога няма да направи, докато не придобие съкровище на небето — Самия Исус. Чувам ли те да казваш? "Опитвам се да Го направя мое съкровище." Никога няма да успееш по този начин; но когато научиш, че Той има съкровище на земята, и че ти си това съкровище, тогава, без усилие, ще Го направиш свое съкровище. "Ние Го обичаме, защото Той първо ни възлюби." Молец, ръжда и крадци рано или късно отнасят всичко, на което сме привързали сърцата си тук. Колко е хубаво да имаш "съкровище на небесата, което не се изчерпва"!

Забележете, че тук три неща влияят на сърцето — Отец, Който дава царството, цененото съкровище на небето и очакването на Господното завръщане. „Нека кръстът ви бъде препасан и светилниците ви запалени; и вие бъдете като човеци, които чакат господаря си, кога ще се върне от сватба, та, когато дойде и похлопа, веднага да му отворят. Блажени ония раби, които господарят, кога дойде, намери будни. Истина ви казвам, че той ще се препаше, ще ги тури да седнат на трапеза, и ще дойде да им прислужва. … Затова бъдете готови и вие, защото в който час не мислите, ще дойде Син Човечески.“ (Лука 12:35-40).

Докато Господ дойде, те трябваше да чакат и да бдят, лампите да горят и всичко да е готово; цялата позиция изразяваща очакване, докато преданото служение отбелязваше часовете на чакане. Когато Той се върнеше, Той щеше да ги въведе в Отцовския дом, да се опаше, да ги накара да седнат на трапеза и да им служи. Това, предполагам, намеква за Неговото вечно оставане в човешка плът, в която Той вече ни е служил с любов. Любовта беше тази, която доведе до Неговото въплъщение и до Неговата смърт, и когато Той има Своите в слава, Той все още ще им служи, защото Той никога няма да спре да обича. Любовта се радва да служи; егоизмът обича да му се служи. Колко голям е контрастът между Исус и нас често пъти!

Сега учението на тази глава изглежда достатъчно ясно, макар и признато да е трудно винаги да се живее според него; но очевидно Петър се е съмнявал относно неговото приложение и затова казва: „Господи, на нас ли казваш тази притча, или и на всички?“ Отговорът на Господа е достатъчно ясен, тъй като Той казва: „Кой тогава е онзи верен и мъдър настойник, когото господарят му ще постави управител над домакинството си, за да им дава определената храна навреме? Блажен е онзи слуга, когото господарят му, когато дойде, ще намери да прави така. Истина ви казвам, че ще го постави управител над всичко, което притежава“, и т.н. (Лука 12:42-48).

Отговорността е въпросът тук, свързана с изповядването. Всички, които изповядват името на Господа, са ясно обхванати тук. Дали са истински или фалшиви не е въпросът, въпреки че проблемът за фалшивите е изключително тъжен.

Две неща трябва да отличават Христовите ученици:

1. Те да чакат и да бдят за Него;
2. Те трябва да Му служат, докато Той се върне.

„Занимавайте се, докато дойда“ е думата на Господаря и девизът на любящия работник. Искрено сърдечният бдител, който чака с препасани бедра Неговото завръщане, работи търпеливо, докато Той пристигне, и тогава намира своята награда и почивка в това да бъде с Неговия Господ, е угощаван от Него — радост и щастие му се дават от Самия Господ — докато неговата вярност в службата получава своето възнаграждение, като е поставен над това, което принадлежи на Неговия Господ. Ако има изповядващи се слуги, без реалност, краят на такива е описан подробно на Петър (ст. 45-48) по начин, който не се съмнявам, че е оставил своя отпечатък върху душата му, отпечатък, който се появява ясно в неговите Послания — особено второто — както ще видим в бъдеща глава. Бог изисква от хората според техните предимства. Ако е така, кой ще бъде толкова виновен, колкото онези, които, докато изповядват, че са слуги на Господа, нито вършат Неговата воля, нито чакат Неговото завръщане? Всички изповядващи се Христови слуги биха постъпили добре да се вслушат внимателно в отговора на Господа на най-ранното записано запитване на нашия апостол.

КАК ДА ПРОСТИМ

ВЪПРОС 2

Тогава Петър дойде при Него и каза: Господи, колко пъти да съгреши брат ми против мене, и аз да му простя? до седем пъти ли? Исус му казва: Не ти казвам: До седем пъти, но: До седемдесет пъти по седем. (Мат. 18:21-22).

Това запитване произтече много естествено от това, което го предшества в главата, която съдържа принципи от огромно значение за Божието дете. Матей 18 предполага, че Христос отсъства, след като е бил отхвърлен, както Матей 16 предсказа, и славата от Матей 17 все още не е дошла. То се свързва с глава 16, в която, ще си спомним, Господ разглежда две теми — Църквата, ново нещо, което Той щеше да изгради; и небесното царство, добре позната тема, ключовете на което Той обещава да даде на Петър. За тези две теми Господ отново говори в глава 18, разкривайки духа, който трябва да отличава Неговите последователи, като подходящ за Неговото царство, и след това мястото, което църквата трябваше да заема на земята, в дисциплина и в молитва.

Кротостта на малко дете, неспособно да отстоява правата си в свят, който го пренебрегва, — духът на смирение и зависимост, — единствено подхождаше на царството (Мат. 18:1-4). Наредена е предпазливост да не се обиждат тези малки, съчетана с най-строга суровост към себе си. Да бъдеш препънка или примка за едно от малките, които вярваха в Христос, означаваше да си осигуриш ужасен съд. Нежна грижа за най-слабите и строго самоосъждане трябваше да бъде правилото на царството. Ако това съществуваше, никаква препънка нямаше да обиди най-малкия и никаква примка нямаше да оплете ученика (Мат. 18:5-9).

Освен това, Отец мислеше за тези малки. Те бяха обект на Неговата благосклонност. Той не ги презираше, а ги допускаше в Своето присъствие, колкото и смирени да бяха; и Неговият Син — Синът Човешки — беше „дойде да спаси изгубеното“ (Мат. 18:10-14). Нещо повече, ако възникнеше прегрешение, ако брат съгрешеше; трябваше да се прояви най-пълна благодат в прошката. Това е духът на царството; това е духът на благодатта. От една страна, учениците трябваше да бъдат като малки деца в зависимост и смирение; а от друга, трябваше да подражават на Отца, да бъдат така морално като Него и така да бъдат истински деца на царството.

След като Христос се възнесе, Църквата трябваше да Го представлява и наистина да заеме Неговото място на земята. Ако някой брат съгреши, ученикът трябваше да спечели брат си. Човешката гордост би чакала той да се смири; божествената любов отива след този, който е сгрешил. Точно това е направил Бог. Когато бяхме съсипани и далеч от Бога, какво се случи с нас? Бог изчака ли, докато постъпим правилно? Не! Той изпрати Своя Син след изгубения. Това е принципът, по който трябва да действа Божието дете. Бог е действал така, и Неговите деца трябва да Го следват. Принадлежиш на Бога, ти си Негово дете? Да. Какво ще направиш, ако брат ти ти навреди? Отиди след него и го вразуми. Това е любов в действие. Любовта винаги търси доброто дори на този, който е сгрешил. Любовта е насочена към спечелването на заблудения брат.

Затова бързо отива след него. „Ако те послуша, спечелил си брат си.“ Забележи, не е нарушителят, прегрешилият, който е в ума на този, който така върви по стъпките на Христос. Това е брат ти.

Ако той послушаше, въпросът щеше да бъде погребан в сърцето на този, който е бил обиден. Ако той презреше тази благодат, двама или трима свидетели трябваше да отидат, за да се опитат да достигнат до съвестта му. Ако всичко това беше безполезно, въпросът трябваше да бъде съобщен на Църквата; и ако той откажеше да послуша Църквата, „нека ти бъде като езичник и бирник.“ Това не е публичната дисциплина на събранието, а духът, в който християните трябва да ходят (Мат. 18:15-18). Небето щеше да утвърди това, което събранието свърза на земята; и освен това, ако двама или трима се съгласяха на земята да поискат нещо, Отец щеше да чуе и отговори: „Защото, където двама или трима са събрани в Мое име, там съм Аз сред тях“, казва Господ (Мат. 18:19-20). Какво би могло да бъде по-тържествено и същевременно по-сладко и насърчително? Независимо дали за дисциплина, или за молитви, Господ установява огромния принцип, че ако само двама или трима са наистина събрани в Неговото Име, Той е сред тях. Следователно, независимо дали за решения или за молитви, те бяха като Христос на земята, защото Сам Христос беше там с тях.

Огромността на така разкритите истини очевидно проникна в душата на Петър, докато ги слушаше, и желанието ясно да разбере обхвата на отговорността да действа в благодат, когато ставаше въпрос за брат, доведе до неговия въпрос: „Господи, колко пъти ще съгреши брат ми против мене, и аз да му простя? до седем пъти ли?“ Най-голямата представа за благодат, която Петър имаше, беше „до седем пъти“. Това със сигурност беше отвъд деня на закона — който изискваше праведност и не знаеше нищо за прошката — и може да е отвъд практическото състояние на много от нашите души, но това няма да е достатъчно за Христос. Въпросът на Петър беше следният: Да предположим, че брат ми съгрешава против мен, отново и отново, колко често трябва да му прощавам? Отговорът на Господа беше: „Не ти казвам: До седем пъти; но: До седемдесет пъти по седем.“

Под властта на закона прошката беше непозната, беше „око за око, зъб за зъб“; но в небесното царство и под управлението на отхвърлен, небесен Христос, прошката черпи своя характер от Него и трябва да бъде неограничена. Господ настоява, че на практика няма да има граница за нея. Тя трябва да извира постоянно. Тя е отражение на Божиите собствени пътища с човека.

Трябва да се помни, че тук става въпрос за грях срещу нас, а не срещу Господа. Църквата не може да прости никакъв грях срещу Господа, докато Той не го е простил, а Той прощава само при изповед на греха. Но, като вярващи, ние трябва да си прощаваме неограничено. „До седемдесет пъти по седем“ трябва да бъде девизът на християнина в това отношение. Това е наистина божествено. Бог няма да бъде надминат в прошката; но дори човек на земята — светец, разбира се — е призован да прощава по този небесен образец. Дано всички се научим така да ходим. Ако само така ходехме, каква радост би изпълнила душите ни и какви щастливи събрания на светци биха се намирали навсякъде. Уви! много малко от нас достигат дори до „седемте пъти“ на Петър. Мислим, че се справяме добре, ако простим веднъж или два пъти; всичко отвъд това не би могло разумно да се очаква от нас. Въпросът на Петър обаче разкрива съвсем различен начин на поведение като заповед на нашия Господ. Дано всеки от нас се вслуша в нея.

ОТДАДЕНОСТ И НАГРАДА

ВЪПРОС 3

"Тогава Петър отговори и Му каза: Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво тогава ще имаме?"Мат. 19:27). Петър е болезнено естествен тук, и въпросът му обезцени предаността му, защото показа, че той я цени, и че не е сметнал наистина всичко за загуба заради Христос. Такава е плътта. Тя се проявява в една форма у младия владетел, в друга у Петър. Владетелят беше попитал: „Какво добро да сторя, за да имам вечен живот?“ (Мат. 19:16). Той не беше научил, че е „изгубен“, затова би желал да „прави“, за да спечели живот. Господ го поема на негова собствена основа, казвайки: „Ако искаш да влезеш в живот, пази заповедите. Той Му казва: Кои? Исус каза: Не убивай, Не прелюбодействай, Не кради, Не лъжесвидетелствай, Почитай баща си и майка си; и: Обичай ближния си както себе си“ (Мат. 19:17-19). Господ цитира втората скрижала на закона. „Младежът му казва: Всичко това съм спазвал от младостта си; какво още ми липсва?“ Какво невежество за себе си и за собствената си нужда! Наистина му липсваше всичко, което си струваше да има, а това, което притежаваше на земята, беше най-голямата пречка да получи най-богатото Божие благословение. „Исус му каза: Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай каквото имаш, и дай на бедните, и ще имаш съкровище на небето; и ела, и Ме следвай“ (Мат. 19:21). Изпитанието на неговата същност му беше представено. Ценеше ли повече вечния живот, или притежанията си? „Когато младият човек чу това изказване, той си отиде натъжен: защото имаше големи притежания.“ Тях той обичаше повече от Исус. Уви! за човека, предимствата на плътта са абсолютни пречки за Духа. Исус познаваше сърцето му и цялата му обстановка, и посочи алчността, която наистина го управляваше и се подхранваше от богатствата, които притежаваше.

Богатството е пречка, когато става въпрос за Божието царство. Това Господ ясно заявява, казвайки: „Истина ви казвам, че богат човек мъчно (т.е. с трудност) ще влезе в небесното царство. И пак ви казвам, по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат човек да влезе в Божието царство.“Мат. 19:23-24). Невъзможно е по природа камила да мине през иглено ухо, или богат човек да влезе в Божието царство. "Когато учениците Му чуха това, те бяха извънредно смаяни, казвайки: Кой тогава може да се спаси?" (Мат. 19:25). Отговорът на Господ е абсолютно съвършен: "Исус ги погледна и им каза: За човеците това е невъзможно; но за Бога всичко е възможно" (Мат. 19:26За човека това беше невъзможно; една дълбоко тържествена истина относно неговото състояние. Ако става въпрос човек да направи нещо, за да влезе в царството, богатствата са само пречка, защото би искал да ги вземе със себе си, както и всичко друго, което го прави нещо. Всичко, което е от човека, обаче, е само пречка за достигането му до царството, — дори повече, то го прави невъзможно, доколкото се отнася до самия него. С Бога, обаче, всичко е възможно и само чрез действията на Неговата благодат човек достига царството.

Друг добре е казал за хората: „Те не могат да преодолеят желанията на плътта. Морално, и що се отнася до волята и привързаностите му, тези желания са човекът. Човек не може да направи негър бял, нито да отнеме петната на леопарда: това, което показват, е в тяхната природа. Но за Бога, благословено да е Неговото име! всичко е възможно.“ Неговата ръка не е ограничена и, без значение какви са трудностите, Той може и действа. Затова намираме богат Захей благословен и богат Йосиф, който иска тялото на Исус. Отново, в Своята суверенна любов, Той призова някои от дома на Ирод и обърна някои в двореца на Цезар; докато предадените земи на Варнава показаха какво може да направи благодатта в неговия случай, както и в посветения живот на Савел от Тарс.

Именно тези наставления относно богатствата дадоха повод за въпроса на Петър: „Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво тогава ще имаме?“ (Мат. 19:27Какъв ще бъде делът на онези, които са се отрекли от всичко заради Теб, Господи? Той беше чул колко трудно е за богатите да се спасят и си помисли, че сега може да попита какво ще получат онези, които са станали бедни, за да следват Исус. Отговорът на Господа към Петър е равносилен на това: — Постъпили сте много добре, като Ме последвахте. Той казва: „Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при възраждането, когато Човешкият Син седне на престола на славата Си, вие също ще седнете на дванадесет престола, като съдите дванадесетте племена на Израел. И всеки един който е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или ниви, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи вечен живот. Но мнозина първи ще бъдат последни; и последните първи" (ст. 28-30).

Колкото и да беше печален, и както показваше как плътският ум може да се смеси с живота на благодатта в историята на вярващия, въпросът на Петър води до поучение от най-благословен и насърчителен характер. Всеки, който се е отрекъл от нещо заради Исус, със сигурност ще получи стократно тук и ще наследи вечен живот, но, освен това, всеки ще има своето място в царството. Дванадесетте апостоли ще имат първо място в управлението на земното царство, когато, под царуването на Сина Човешки, ще има изцяло ново състояние на нещата, тук наречено възраждане. Всеки ще има награда, съответстваща на това какъв е бил пътят за Христос тук. Учението за наградата е много ясно преподадено в Новия завет, не като мотив, — което само Христос може да бъде, — но като насърчение. Наградата, в Писанието, винаги е насърчение за онези, които, водени от по-висши подбуди, са влезли в Божия път и страдат срам и гонения заради това. Призивът на Христос е този, който извежда душата. Той беше призовал Петър и неговите съученици, и затова казва: „Вие, които Ме последвахте… ще седнете“, и т.н. Те бяха намерили своя мотив в Него Самия — и щяха да намерят своята награда според своята преданост.

Никога не трябва да бъркаме доктрината за благодатта с тази за наградата. Благодатта прощава греховете ни и ни дава място в небето; нашите дела на практика ще определят мястото ни в Христовото царство. Доктрината за благодатта никога не трябва да се използва, за да отрича тази за наградите, но самият Христос винаги трябва да бъде мотив за ежедневното, ежечасно ходене на светеца. Въпреки това ще получим от Господа според това, което сме направили, било то добро или лошо (виж2 Кор. 5:10Въпреки това, винаги е добре да имаме предвид Господното слово: „Но мнозина първи ще бъдат последни, а последни – първи.“ Това Петър трябваше да чуе, докато поставяше своята преданост под Господното око. Наистина беше ясен намек към Петър да бъде внимателен. Нека всеки от нас извлече полза от урока, който неговата твърде плътска забележка извади наяве.

МОЛИТВА И ПРОШКА

ВЪПРОС 4

И на следващия ден, когато идваха от Витания, Той (Исус) огладня: и като видя отдалеч една смокиня, която имаше листа, отиде да види, дали няма да намери нещо на нея: и като дойде до нея, не намери нищо освен листа: защото не беше време за смокини. И Исус ѝ отговори и каза: Никой да не яде плод от теб отсега нататък до века. И учениците Му чуха това… И на сутринта, като минаваха оттам, видяха смокинята изсъхнала от корените. И Петър, като си спомни, Му каза: Учителю, ето, смокинята, която прокле, е изсъхнала!(Марк 11:12-14, 21, 22)

И така, тази забележка на Петър, макар и да не е формулирана като въпрос, изглежда, че има до голяма степен въпросителен характер. Това разбираме от отговора на Господ. Докато Симон само каза: „Учителю, ето, смоковницата, която прокле, е изсъхнала!“, Господ изтълкува забележката на Своя слуга като означаваща: „Господи, какъв е урокът, който трябва да научим от това забележително съдебно действие?“ Отговорът на Господ е изключително поучителен, както от диспенсационна, така и от морална гледна точка.

И Исус в отговор им казва: Имайте вяра в Бога. Защото истина ви казвам: Който каже на тази планина: Вдигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че това, което казва, ще стане, ще му се сбъдне каквото и да каже. Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне. И когато стоите и се молите, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то и вашият Отец, Който е на небесата, няма да прости вашите прегрешения.(Марк 11:22-26)

Диспенсационният урок е ясен. Израел, като нация, беше представен от смокиновото дърво. Проклятието, което предстоеше да падне върху нацията, е показано в тази забележителна фигура. Израел беше смокиновото дърво на Йехова; покрит с листа, но не даващ плод, той заемаше напразно място. Смокиновото дърво, осъдено от Господа, веднага изсъхна. Така щеше да бъде и с нацията. Притежаваща всяко предимство, на което човек в плът би могъл да се наслади, тази нещастна нация, въпреки цялата грижа и обработка на божествения Земеделец, не даде плод за Него.

За Израел е писано: „На които принадлежи осиновението, и славата, и заветите, и даването на закона, и служението на Бога, и обещанията; чиито са бащите, и от които по плът произлезе Христос, Който е над всички, Бог благословен завинаги. Амин!“ (Рим. 9:4-5). Въпреки всички тези привилегии, те не дадоха плод на Бога, въпреки че листата — всички външни форми на религията — бяха изобилно явни. Но човекът по плът — човекът под стария завет — в отговорност да даде плод, никога не е давал и никога не може да даде плод. Крайното доказателство за това беше отхвърлянето на Исус, и, отказвайки Му, Израел подписа собствената си смъртна присъда. Смокинята, следователно, е Израел такъв, какъвто беше, човекът по плът, култивиран от Бога до краен предел, но всичко напразно. Нямаше видим плод. Историята на човека наистина е приключила.

Някои са намерили трудност в този пасаж от израза, 'защото още не беше време за смокини', и затова са казали, 'Как би могъл Господ да очаква да ги намери по това време?' Изводът е, че Неговата присъда над дървото намирисва на несправедливост. Далеч да е тази мисъл! Ако се има предвид природата на смокиновото дърво в родната му почва, тази трудност веднага изчезва. Особеност на смокиновото дърво е, че то дава две реколти узрели плодове през годината, и докато една реколта зрее, друга тепърва се развива. Така, без значение по кое време на годината окото се е спряло върху него, винаги е трябвало да има някакъв плод; дали узрял или не, не е въпросът. То нямаше плод. 'Нищо друго освен листа' беше състоянието му. Оттук и основанието за неговата присъда.

Словото на Господа към Неговите ученици относно преместването на планината и хвърлянето ѝ в морето — макар и да е велик общ принцип за вярата — не се съмнявам, че се отнася до това, което би се случило на Израел чрез тяхното служение. Израел беше голямата пречка за разпространението на Евангелието. Тя беше планината на препятствието. Вярата би я премахнала. Като факт, погледнато корпоративно като нация на земята, тя трябваше да изчезне и да се изгуби в морето от народи — езичниците, — сред които сега е изгубена.

Но има нещо повече от това диспенсационно предсказание в отговора на Господа, а именно моралната същност, която трябва внимателно да отбележим. Той уверява Своите ученици, че каквото и да поискат с вяра, ще бъде изпълнено, но че за да се гарантира това, те трябва да ходят и да действат в благодат, ако искат да се насладят на тази привилегия. Ако се молите нещо да бъде направено, трябва да има прошка „ако имате нещо против някого“. Сега, не се съмнявам, че причината, поради която толкова често не получаваме отговори на молитвите си, е, че сърцата ни не са наистина правилни пред Бога в това отношение. Някоя стара злоба се поддържа, вместо да бъде завинаги отхвърлена. За да се наслаждаваме на благодатта и да използваме привилегията на молитвата, трябва постоянно да действаме в благодат към всички хора. Това беше доста неочакван резултат от забележката на Петър за изсъхналата смокиня. Господ да ни даде благодат да се вслушаме в този нов урок.

БДЕНИЕ И РАБОТА

ВЪПРОС 5

И когато излизаше от храма, един от учениците Му Му казва: Учителю, виж какви камъни и какви сгради са тук! А Исус в отговор му каза: Виждаш ли тези големи сгради? Няма да остане камък върху камък, който да не бъде съборен. И когато седеше на Елеонския хълм, срещу храма, Петър, Яков, Йоан и Андрей Го попитаха насаме: Кажи ни, кога ще станат тези неща? и какъв ще бъде знакът, когато всичко това ще се изпълни?(Марк 13:1-4).

Във въпроса, който този пасаж записва, се забелязва, че Петър е свързан с други. Името му оглавява списъка, и има малко съмнение, от особено видното място, което заема като питащ в евангелските разкази, че той отново е бил говорител по този повод. Както и да е, случаят е бил съдбоносен, и на поставения тук въпрос Господ дава изключително пълен отговор, обхващащ поглед върху ранната и по-късна история на евреите, призванието и характера на Църквата, и накрая благословението и съда на езичниците. Подробностите за това са дадени по-пълно в Мат. 24-25, отколкото в цитирания по-горе пасаж от Марк, където се среща името на Петър. Матей дава развитието на диспенсацията и Божиите пътища по отношение на царството. Марк, от друга страна, — верен на характера на своето евангелие, — разглежда служението на апостолите в обстоятелствата, които биха ги заобикаляли. Това служение учениците биха изпълнили сред Израел. Те трябваше да дадат свидетелство срещу всички преследващи власти и да проповядват Евангелието сред всички народи, преди да дойде краят. Те наистина трябваше да заемат мястото на Господ като свидетели тук сред Израел и като проповедници да дадат ясно свидетелство не само на този народ, но и на всички народи, и тогава Той щеше да се върне в сила и слава.

За часа и деня на това идване никой не знаеше, затова специалното наставление е: „Внимавайте, бдете и се молете, защото не знаете кога ще настане времето“ (ст. 33). Тази заповед е последвана от конкретни наставления към слугите, които са с общо приложение и с огромна морална стойност за всеки, който обича Господа. Нека ги цитираме.

Защото Син Човечески е като човек, който заминава на далечно пътуване, който остави къщата си, и даде власт на слугите си, и на всекиго неговата работа, и заповяда на вратаря да бди. Бдете прочее: защото не знаете кога ще дойде господарят на къщата, вечер, или посреднощ, или при пеенето на петела, или сутрин; да не би, като дойде внезапно, да ви намери заспали. А каквото казвам на вас, казвам на всички: Бдете!(Марк 13:33-37).

Трябва да се отбележат два важни момента. Докато бдението е нагласата на слугата, работата е негова характеристика. Колко сладко е да забележим, че Господ е дал „на всеки човек неговата работа“. Има място за всички, място за всички и работа за всички, които Го обичат. Няма двама с една и съща работа, нито пък друг може наистина да свърши това, което е отредено на всеки. Затова да познаваш своята работа и след това да се придържаш към нея е от първостепенно значение. Ако всеки от нас наистина осъзнаеше този божествено важен принцип, колко много би насърчило делото на Господа! Какво лекарство би било за малките дребни зависти, които, уви! често възникват сред Господните служители и пречат на Неговото дело. Това е щастлив момент в историята на душата, когато може да каже: „Имам си моята малка работа от Господа за вършене; не мога да върша работата на никой друг, и никой не може да върши моята.“ Съчетано с усърдието и отговорността на служенето, колко сладко е тук преплетено призивът към чувствата да „бдят“. Благословени Учителю, помогни ни всички да бдим неуморно за Твоето идване; и, докато се върнеш, да работим неуморно в Твоята нива!

БЛИЗОСТ И НЕЙНИТЕ РЕЗУЛТАТИ

ВЪПРОС 6

Когато Исус каза това, Той се смути духом, и засвидетелства, и рече: Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците се спогледаха, в недоумение за кого говори. А един от учениците Му, когото Исус обичаше, беше облегнат на гърдите на Исус. Симон Петър му направи знак да попита кой е този, за когото говори. Той, като се облегна на гърдите на Исус, Му каза: Господи, кой е? Исус отговори: Този е, на когото ще дам залък, като го натопя. И като натопи залъка, даде го на Юда Искариотски, Симоновия син.(Йоан 13:21-26).

Тук сме достигнали края на земния път на Господа, когато е зададен въпросът, който разкрива предателя. Тайната вечеря, с цялото си съпътстващо служение на любов, беше в ход, когато очевидното душевно страдание на Господа докосна Петър до мозъка на костите. "Един от вас ще Ме предаде" със сигурност беше достатъчно, за да събуди всяко искрено сърце; и, убедени от истината на Неговите думи, всички ученици се погледнаха един друг, с искреността на невинността, освен в един случай. Нито пък това е всичко, защото четем в друго евангелие, че всеки, включително дори Юда, каза: "Господи, аз ли съм?" (Мат. 26:22-25). Господ, макар и да знаеше кой е, очевидно бавно посочваше виновния; и Петър, винаги пламенен, тогава даде знак на Йоан "да попита кой е този, за когото говори."

Сега можем да се запитаме: Защо Петър не зададе този въпрос сам директно на Господа? Отговорът изглежда доста ясен. Йоан беше близо до Господа, Петър не беше. На него му липсваше това, което Йоан имаше – концентрация на духа и постоянно занимание на сърцето с Исус, което го държеше близо до Неговата възлюбена Личност. Йоан не се постави близо до Господа, за да получи това съобщение; но той го получи, защото в момента, когато такава близост беше необходимост, за да разбере тайните на Господния ум, той беше, според навика на сърцето си, близо до Исус. Той винаги говори за себе си като за „ученика, когото Исус обичаше.“ Разчитайки на тази любов, която обичаше да го има близо, той беше положил глава на гърдите на Исус, беше съзнателен за вълненията на тези гърди, в момент на такава скръб за Господа, и следователно, беше точно там, където можеше да получи Господното съобщение. Любовта, която Исус изпитваше към него, формира сърцето на Йоан и оформи живота му. Тя му даде прекрасна постоянство в привързаността към Господа и детска доверчивост в Неговата радост да има Своя възлюбен ученик близо до Себе Си. Не друг мотив го постави толкова близо до Господа, близост, която други можеха да имат, но не взеха. Бидейки така близо, той можеше да получава съобщения от Исус, но не за да ги получи, той се постави близо до Него. Той беше близо до Господа, защото обичаше да бъде близо до Него, и беше уверен, че Исус се радваше да го има близо.

Това място на близост и ние можем да познаем, където сърцето се наслаждава на обичта на скъпоценния Спасител и където Той може да ни съобщи какво има в сърцето Му. Ако искаме да имаме тези общувания, и ние трябва да сме близо до Него. Близостта до Христос е тайната на целия духовен напредък и сила. Именно по този начин, слава Богу, все още можем да се научим да познаваме Христос. Колкото повече познаваме Неговата любов към нас, толкова повече ще се радваме да се приближаваме и да оставаме близо до Него.

Че Петър знаеше, че Господ го обича, не може да има никакво съмнение, и че Петър също обичаше Господ, е сигурно, но все още имаше твърде много от Петър за интимност, каквато разкрива тази сцена. По-късно, когато той стана съкрушен и самоопразнен съд, Бог можеше и го използва в служение най-благословено; но за да научиш интимност с Исус, човек естествено се обръща към Йоан — и я намира — по-скоро, отколкото към Петър.

Самоувереност и нейният край

ВЪПРОС 7

И тъй, когато той (Юда) излезе, Исус каза: Сега се прослави Човешкият Син и Бог се прослави в Него. Ако Бог се прослави в Него, и Бог ще Го прослави в Себе Си, и веднага ще Го прослави. Дечица, още малко съм с вас. Ще Ме търсите; и както казах на юдеите: Където отивам Аз, вие не можете да дойдете, така и сега казвам на вас. ... Симон Петър Му каза: Господи, къде отиваш? Исус му отговори: Където отивам Аз, ти не можеш да Ме последваш сега; но после ще Ме последваш. Петър Му каза: Господи, защо не мога да Те последвам сега? Живота си ще положа за Теб. Исус му отговори: Живота си ли ще положиш за Мен? Истина, истина ти казвам: петел няма да пропее, докато три пъти не се отречеш от Мен.(Йоан 13:31-38).

Сцената на този въпрос е същата като последната — масата за вечеря. Юда, разкрит, получава залъка, и алчността, която управляваше сърцето му, надделя. Сатана, използвайки това за негово унищожение, закоравява сърцето му срещу всички чувства на обща човечност, и на човек към човека, когото познава, срещу всяко мило чувство на природата. Близостта до Исус, ако не е придружена от вяра, и ако сърцето не е повлияно от Неговото присъствие, само закоравява по ужасен начин. Сатана влиза в това сърце, за да го закорави още повече, води го да извърши най-долното възможно деяние, — да предаде близък другар, докато го покрива с целувки, — и накрая го изоставя на отчаяние в присъствието на Бог.

Морално всичко беше свършено, когато Юда излезе, и в сърцето на Господа цялото значение на този неописуемо тържествен момент присъства в Неговия дух. „Сега е прославен Човешкият Син“, Той заявява. Неговата душа вижда всичко, което стои пред Него от Божия страна, — не от страната на Неговата собствена наранена привързаност. Той се издига до Божиите мисли относно изхода от предателството на Юда. Долният акт на последния трябваше да бъде средството за въвеждане на криза — кръста — който стои сам в историята на вечността, и от който зависи всяко благословение от Бога за човека, както от момента на човешкото падение до въвеждането на ново небе и нова земя. Святостта и любовта са както демонстрирани, така и примирени на кръста, — святостта, която трябва да съди греха, и любовта, която може да спаси грешника. След като Бог е бил прославен там от Човешкия Син, веднага Го прославя от Своята собствена десница.

Но макар краят на пътя да беше слава, пътят минаваше през кръста — никой не можеше да Го последва там. Кой освен Него можеше да премине през смъртта, силата на Сатана, изоставянето от Бога, като станал грях, Божия съд, вълните на Неговия гняв, гроба, и все пак накрая отвъд всичко това да премине в слава? Петър, не разбирайки неизмеримия смисъл на думите на своя Господ, казва: „Господи, къде отиваш?“ Господ отговаря: „Където отивам Аз, ти не можеш да Ме последваш сега; но ще Ме последваш по-късно.“ Това, намеквайки за собственото му мъченичество, би трябвало да му е достатъчно; но той, винаги пламенен, както и самоуверен, продължава да пита, казвайки: „Защо не мога да Те последвам сега?“ и без да чака отговора на Господ, настоява: „Аз ще положа живота си за Теб.“

Всеки ще види тежестта на отговора на Господа към Петър. Това беше категорично твърдение относно невъзможността той, или който и да е, да Го последва тогава. Трябваше да е достатъчно за Петър да му бъде казано така от Господа, че не може да Го последва, но винаги изпълнен със себе си, макар и наистина привързан към Господа, той е подведен от естествения си плам към твърдение за преданост, което Господ може да разчете само като енергия на плътта, а не сила на Духа. Да беше чул, че не може да Го последва тогава, трябваше да му е достатъчно, вместо да го подтиква към смели изявления на преданост. Хвалбата винаги е лесна, но винаги е тъжна работа.