В Псалм 22 Христос е изоставен от Бога. Не че Той не е презрян от хората там: силни бикове от Васан Го обграждат, кучета Го обкръжават, събранието на нечестивите Го затваря; но всичко това, усетено както никой друг освен Христос не би могъл да усети, какво беше то пред лицето на ужасната реалност на Христос, страдащ от Божията ръка – на Христос, страдащ за грях? Христос е изявил какво е Бог, и това е любов, дори когато става въпрос за нашите грехове. На кръста висеше единственият безгрешен, благословен Човек, но изоставен от Бога. Какъв факт пред света! Не е чудно, че слънцето потъмня – централният и великолепен свидетел на Божията слава в природата, когато Верният и Истинен Свидетел извика към Своя Бог и не беше чут.
Изоставен от Бога! Какво означава това? Какво общо има човек с това? Каква част имам аз в кръста? Една-единствена част – моите грехове. Ето, значи, Един, изоставен от Бога, и Той го казва на висок глас пред всички хора. Няма кой да види и да съчувства. Жените, които Го следваха от Галилея, бяха там отдалеч, но те не разбираха. Това надминава мисълта, този най-тържествен, самотен час, който стои отделно от всичко преди или след. Как не сияе съвършенството на Христос в него! В Христос нищо не беше изявено освен това, което беше съвършено.
Какво нося на кръста? Какво имам в него? Моите грехове. Няма суета, която да не сме предпочели пред Него. Каква смиряваща мисъл за нас, за мен! Праведният, страдащ за грях, оправдава Бога, макар и за Себе Си дълбочината на агонията. Това беше послушание – страдание до крайност; но изоставен. Сега знаем защо беше така. Беше за грях, за нашите грехове, не за праведност. Нашите грехове бяха единственият ни принос. Каква история разказва това от наша страна: от Негова, о, каква благословена любов!
