Предпоставка и цел
Исус основа Своята молитва на Своето завършено дело: „Аз свърших делото“ (Йоан 17:4) – макар че то не беше завършено, докато Той не умря на кръста (Йоан 19:30). Вечната перспектива – че всичко е извършено и завинаги уредено (включително нашето позиционно единство) – е предпоставката на Неговата молитва.
Целта на Неговата молитва – Неговият непосредствен, практичен, спешен мотив – е да моли за грижата на Отца за нас в нашата продължаваща земна кариера. Той моли Отца да „ни пази от лукавия“ (Йоан 17:15), тоест да ни защитава от нашата собствена човешка податливост на неговите хитрости. Подобно на това, Той не моли Отца да ни направи едно, а да ни даде възможност да бъдем едно, практически, в нашия свят на пространство и време, където Той ни е изпратил да Го представляваме в Негово отсъствие (Йоан 17:11,18).
Любовта ще ни държи заедно
Неговата високоприоритетна молба е за единство, което е убедително свидетелство за невярващия свят:
да бъдат всички едно... за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил... за да познае светът, че Ти си Ме изпратил и си ги възлюбил, както си възлюбил Мен (Йоан 17:21,23).
Този безбожен свят не може да има представа за вечна реалност, освен ако тя не стане видима, тук и сега, с термини, които разбира. Това е причината за Въплъщението: Бог стана видим, осезаем (Йоан 1:14,18; 3:18-19). Наблюдаемото единство на вярващите свидетелства както за истината, че Отец е изпратил Сина, така и за любовта на Отца към нас, както и към Неговия Син, любовта, която ще ни държи заедно (Йоан 17:23). И Исус обещава Своето продължаващо служение да ни разкрива Отца, така че Неговата любов към Сина да бъде в нас, и Самият Син в нас (ст. 26).
По-рано Исус даде на Своите ученици (и на нас) новата заповед да се обичаме един друг, както Той ни възлюби. Нашето усърдие в това показва на света, че принадлежим на Него (Йоан 13:34-35). Йоан, ученикът, когото Исус обичаше, настоява, че любовта на Спасителя към нас трябва да се прояви в нашата любов един към друг (1 Йоан 3:16); това е доказателството, че сме Божии деца (1 Йоан 4:7-12). Невидимият Бог става видим, когато християните практикуват любов един към друг. Така любовта, която Отец изля върху нас чрез Сина, не е предназначена просто да ни изпълни и удовлетвори; тя е силата, енергийният източник, който ни привлича и държи заедно в практическо, видимо единство, което е сияйно свидетелство за света. Ние сме отговорни да бъдем едно практически, и любовта на Отца чрез Сина напълно ни дава възможност за предизвикателството.
Как работи?
Павел адресира първото си послание до коринтяните „до Божията църква, която е в Коринт, до осветените в Христос Исус, призвани да бъдат светии, с всички, които на всяко място призовават името на нашия Господ Исус Христос, както техен, така и наш“ (1 Коринтяни 1:2). Това е мощно изявление както за единството на Църквата, така и за нейната универсалност.
Бог ни е призовал в това най-висше общество във вселената: „общението на Неговия Син“ (1 Коринтяни 1:9), и Павел призовава коринтяните, и нас, които се нуждаем от това също толкова днес, „да се съгласявате всички, и да няма разделения между вас, но да бъдете съвършени в един ум и в едно мнение“ (1 Коринтяни 1:10 NASB).
Бог ни е поканил в общение, в единство, което Светият Дух е създал и което ние трябва да „се стараем да пазим“ (Ефесяни 4:3 NKJV). Как можем да предотвратим разделението? Опитът би твърдял, че не можем. Но съветът на Павел да се съгласяваме, да бъдем обединени в един ум и съждение, силно твърди, че можем. Но трябва ли да се съгласяваме по всеки детайл?
Писанието никога не казва така. Съгласието, което осуетява разделението, има всичко общо с Христос! Забележете повтарящия се акцент на Павел върху Него и само Него в тази и следващите глави. Ние сме на едно мнение, защото „имаме ума на Христос“ (1 Коринтяни 2:16). Ние наистина се съгласяваме относно Христос и нямаме общо основание с тези, които оспорват или отричат Неговата божественост, безгрешност, вседостатъчно изкупление, девствено раждане или други основи. Но като се огледаме, виждаме, че повечето разделения нямат нищо общо с тези основни неща, а по-скоро произтичат от твърдо настояване на собствените ни мнения, традиции или тълкувания в други области.
Павел казва, че трябва да се съгласим относно Христос. Опитват ли се някои да поставят Павел, Петър или Аполос над Него? Кръщават ли новопокръстени в името на Павел или някой друг водач? Проповядват ли спасение чрез друг спасител или чрез някакви средства, различни от завършеното дело на Христос на Голгота? Ако е така, ние ги отбелязваме като секти. Ние сме отделени от тях. Ние, които следваме Христос, се съгласяваме, че такива не са християни, а евтина имитация, напълно отделена от истината. Ако нямаме Христос от Писанията общ, нямаме нищо общо духовно.
Горди с нашите отличителни черти
Голямо препятствие пред истинското християнско единство е гордостта и духът „аз първи“ на себелюбието, характерна черта на последните дни (2 Тимотей 3:2). Вместо да следваме склонността на нашия човешки комплекс за превъзходство, Павел казва: „със смирение на ума всеки от вас да смята другия за по-горен от себе си“ (Филипяни 2:3). Това ще реши много проблеми.
В Посланието до филипяни Павел отново подчертава абсолютния приоритет за християните – Исус Христос и Неговото Евангелие. „Само се дръжте достойно за Христовото благовестие... стоейки твърдо в един дух, с един ум, борейки се заедно за вярата на благовестието“ (Филипяни 1:27 NASB) – заедно провъзгласявайки/живеейки посланието, че Отец в любов изпрати Своя Син, за да повярва светът.
Направете радостта ми пълна, като бъдете на едно мнение, поддържайки същата любов, обединени в дух, насочени към една цел. Не правете нищо от егоизъм или празна суета (коренът на много от проблемите ни с единството), но със смирение на ума всеки от вас да смята другия за по-важен от себе си; не гледайте само на собствените си лични интереси, но и на интересите на другите (Филипяни 2:2-4).
И за да сме сигурни, че разбираме, Павел отново повдига очите ни към Христос, Който остави настрана Своите привилегии като Бог, за да се погрижи за нашите интереси (Филипяни 2:5-8).
Единството на Духа
Ясно е, че Павел не настоява за организационно, деноминационно или политическо единство. Той говори за отношение, фокус и разположение: дух на хармония, единство, взаимна любов и признателност – на ценене един на друг, както Христос ни цени. Той говори за усърдно запазване на единството (Ефесяни 4:3), което Светият Дух е създал (1 Коринтяни 1:2,9; 12:13), което надхвърля човешките различия и разграничения.
Тъй като Църквата е универсална, по целия свят през цялото време, нейното позиционно единство като тяло Христово не може да бъде оценено от наблюдателя, освен ако вярващите на всяко място не практикуват това духовно единство в своите нагласи и взаимодействие заедно. Това не е нито безпринципен икуменизъм, нито съгласие по всеки детайл от практиката, обичая и традицията. Това е активно, практическо оценяване на нашето абсолютно единство в Христос и издигането му над хоризонталните различия и етикети.
Като партньори в духовно единство, ние сме отговорни да се отнасяме един към друг в дух на хармонично единство. Става въпрос за отношение. Твърде често светът гледа на Църквата и сякаш вижда същите условия, които преобладават в собствения му дом – семейни вражди, вътрешни борби и политически партии, които яростно се нападат взаимно. Вярващите, които са истински заети и фокусирани върху Христос, няма да имат очи за недостатъците, провалите или повърхностните различия на другия. За да не забравим истинските основи на единството, което трябва да пазим и споделяме с всички християни, те са изброени в Ефесяни 4:4-6:
Има едно тяло и един Дух, както и вие бяхте призовани в една надежда на вашето призвание; един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички и чрез всички и във всички.
Осезаемо единство
Ранната Църква не е имала нужда да бъде учена на тези неща. Когато Светият Дух ги е кръстил в едно тяло, те са се предали на Него, позволявайки Му да ги слее в единство, което е изумявало наблюдателите:
Всички, които бяха повярвали, бяха заедно и имаха всичко общо; и започнаха да продават имотите и притежанията си, и ги споделяха с всички, според нуждите на всеки... Нямаше нуждаещ се сред тях, защото всички, които бяха собственици на земя или къщи, ги продаваха и донасяха приходите от продажбите, и ги полагаха в нозете на апостолите, и те се раздаваха на всеки, според нуждите му (Деяния 2:44-45; 4:34-35).
Кой им каза да направят това? Кой го координира? Само Светият Дух. Това беше Неговото единство и Той ги вдъхнови да се държат според вечното единство, което Той беше създал. Материалното споделяне не беше същността на тяхното единство, но то даде доказателство на всички наблюдатели за невидимата реалност, която беше неговата същност:
Вярващите бяха едно сърце и една душа; и „никой от тях не твърдеше, че нещо, което му принадлежи, е негово; но всичко им беше обща собственост (Деяния 4:32; Филипяни 2:1-4).
Резултатът:
С голяма сила апостолите свидетелстваха за възкресението на Господ Исус, и изобилна благодат беше върху всички тях. Защото нямаше нуждаещ се човек сред тях (Деяния 4:33-34).
Тази сила и единство бяха неопровержимо свидетелство за възкресението на Исус, което доведе мнозина до вяра в Него (Деяния 2:47; 5:14; 6:7), отговор на молитвата на Исус в Йоан 17:21-23.
Отец е също толкова готов да отговори на тази молитва днес. Ние можем да сътрудничим с Него или можем да Му пречим с безлюбовни разделящи нагласи и дребни спорове и съперничества. Единството на Духа може да бъде запазено само ако се фокусираме не върху недостатъците или различията на другия, а върху обекта, който Духът поставя пред нас – нашия Господ Исус Христос.
