В лоното на Отца
От време на време възникват въпроси относно изоставянето на Христос на кръста и как това се отразява на общението на Сина с Отца. Въпросът засяга взаимоотношенията между Лицата на Божеството. Сега има няколко неща, които трябва да имаме предвид относно светлината, която Писанието хвърля върху това.
Първата точка, която трябва да имаме предвид, е, че Бог никога не престава да бъде Бог. Вътрешнотроичното взаимоотношение не се променя. От вечността до вечността Той е Бог. Взаимоотношението на Отец, Син и Свети Дух винаги е било и винаги ще бъде; и то без прекъсване.
Изоставянето на кръста не го промени. Изоставянето не означаваше, че едно божествено Лице в Божеството изостави друго божествено лице в Божеството, така че да разкъса Троицата. В Йоан 1:18 четем: „Никой никога не е виждал Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го е изявил.“
„В лоното“ показва мястото, където обитава Единородният Син. Това е Неговото вечно, никога непрекъсвано обиталище. То никога не се е променяло и никога няма да се промени. То никога не е било прекъсвано; не, дори по време на трите часа мрак на Голгота. „Лотото на Отца“ е, разбира се, фигура на речта; но, о, каква пълнота на значението ни предава това относно това неизразимо взаимоотношение. Любовта никога не е имала начало. Любовта винаги е съществувала в Божеството във взаимност. Оттам идва любовта. И Синът има божествена компетентност да разкрие тази любов, която е в лоното на Отца. Но макар Синът да дойде тук в плът, Той никога не напусна това лоно. Той дойде от това лоно, за да извести какво има в това лоно, което Той никога не напусна. И Той е пълен с благодат и истина, и от Неговата пълнота всички ние сме получили (Йоан 1:14,16). Помислете за Единородния Син, който изпълва това безкрайно лоно с пълнотата на Своята собствена пълнота, със славата и стойността на Своята собствена Личност. И това не престана да бъде вярно по време на трите часа мрак на кръста.
Ето няколко полезни коментара:
Тук получаваме Христос {Йоан 1:18} 1 като Единороден Син. Не е, Той беше в лоното на Отца, сякаш го е напуснал, а „е в лоното на Отца.“ Там е Той дори когато е на земята, и дори на кръста това беше вярно. Той винаги беше в близостта на интимност, посочена от израза „е в лоното на Отца.“ На кръста Той, разбира се, не се наслаждаваше на това взаимоотношение, а понасяше гняв. Изразът „от лоното на Отца“ е по-скоро неточен, защото Христос никога не напусна лоното на Отца. Откъсът „Син Човешки, Който е на небето“ свързва човешката природа с божествената; Синът беше на небето, и този Син беше човек на земята, затова може да се каже „Син Човешки на небето.“ На кръста Христос беше под гняв, и затова – макар тогава да правеше нещо, заради което Отец би Го обичал в много особен смисъл – все пак тогава Той не можеше да се наслаждава на взаимоотношението между Него и Неговия Отец. В един смисъл Отец никога не е обичал Сина толкова много, колкото когато Той беше на кръста. Това беше в ума на Отца, а не в ума на Христос, Който не можеше да се наслаждава на Своето взаимоотношение и да пие чашата на гнева едновременно. Той се предаде да изпие тази чаша. На кръста Той беше изцяло зает с понасянето на гнева: беше необходимо божествено лице, за да разбере безкрайно какво е Божият гняв. Разбирам, че по това време Христос беше напълно зает с това, което понасяше – безкрайна болка – която Той безкрайно осъзнаваше. Бог трябваше да бъде прославен заради греха, и само Един като Него можеше да го направи. Все пак това е много дълбока тайна, и ни приляга да бъдем много внимателни, когато говорим за нея. Откриваме обаче, че времето, през което Христос беше на кръста, беше най-отчетливо помрачено. Има период преди трите часа мрак и период след това, когато Христос на кръста използва термина „Отец.“ Той не го използва по време на трите часа мрак: през това време Той изглежда изцяло зает с Бога – понасяйки гняв; всичко е изключено освен това, което се случваше между Него и Бога. Изключително ужасни са тези три часа мрак. Именно този ужасен характер на понасяне на гняв прави толкова ужасно да се мисли, че {се твърди}, че в живота Си Христос е понасял гняв. Христос съчувства на присъдата, която понасяше, това беше правилно. Вижте Псалм 22. Христос наистина понесе този гняв {през трите часа мрак} преди смъртта Си, и когато всичко беше свършено, Той предаде живота Си. След горчивия вик – Боже Мой, защо си Ме изоставил? – виждаме Го спокойно да предава духа Си на Своя Отец. Дълбочината на смъртта, разглеждана като заплата за греха, беше премината през часовете на мрак. Виждаме първо, цялата човешка злоба в Неговото разпятие, напълно изявена; след това мрака – мрак и гняв – Бог Го изоставя. След това, понесъл този гняв, Той излиза и се заема с изпълнението на останалата част от писанието, което трябваше да бъде изпълнено в Неговата смърт. Изразът „Свърши се“ показва, че точно тогава Той си отиваше, защото всичко беше свършено. 2Това беше най-благословено време за Него, защото горчивината на смъртта беше отминала – Той отиваше в Рая. Той трябваше действително да умре, за да може кръвта и водата да излязат за нас. Ние никога не бихме могли да влезем в това, в което Христос влезе на кръста, затова Той премина през него за нас. Нямаме откровение за това, през което Той премина през трите часа мрак: не бихме могли да го разберем, то беше само между Него и Бога. В Евангелието на Йоан никога не виждаме Исус да умира, така да се каже, а просто да напуска света при Своя Отец. В Йоан виждаме божествена личност, действаща за нас; в другите евангелия, човек, страдащ за нас. 3Слава среща слава
Нека винаги да държим пред себе си великия факт, че всяка дума, път и дело на Господ Исус имаха божествен извор. Това е така поради съюза в Него на човешкото и божественото – две природи, една Личност. Неговата смърт беше човешка смърт, но не беше смърт, извършена независимо от божествеността. Извършването на тази смърт имаше божествен извор, който придаде на тази смърт цялата стойност на Неговата Личност. Така беше и с изкупителните страдания и изоставянето. Като човек Той понесе това, но не като човек отделно от божествеността. Стойността на Неговата безкрайна Личност придаде безкрайна стойност на страданията и изоставянето. Потокът от кръв и вода от Неговата страна съдържа цялата стойност на Неговата смърт; а смъртта съдържа цялата стойност на Неговите изкупителни страдания и изоставяне през трите часа мрак. Всичко това е едно голямо цяло, притежаващо безкрайната стойност на Неговата Личност.
Това е символизирано в Левит 16, където облакът от тамян се издигаше от тамяна върху въглените от огъня от олтара пред Йехова – и този облак от тамян покриваше умилостивилището, което беше върху свидетелството (Левит 16:12, 13). Имаше и друг облак, присъстващ по този повод: „защото ще се явя в облака върху умилостивилището“ (Левит 16:2). Това е Шехина на славата, която говори за цялата Божия слава. Какво би могло да посрещне тази слава? Някой добре е казал, че праведността може да посрещне изискванията на праведността, но само облак може да посрещне облак! И тук се срещнаха два облака. Един облак беше донесен пред другия. Облакът, внесен в светилището, се издигаше от тамяна върху горящите въглени. Той означава славата на нашия Възлюбен, издигаща се от горящите въглени на Голгота пред Бога на славата. Издигането на Неговата слава, така да се каже, пред Шехина на славата, и това, което отговаря на кръвта, поръсена върху и пред умилостивилището, всичко се случи на кръста. Злата представа, че кръвта е била отнесена на небето, за да извърши умилостивение там, наред с други неща, разделя облака от тамян от кръвта.
Делото включваше трите часа страдание, доброволната смърт и проливането на кръв (придружено от водата за очистване). Кръвта има цялата стойност на това дело, включена в нейната стойност – която непременно съдържа стойността и славата на Неговата Личност. Кръвта разкъса завесата, така да се каже. Разкъсването на завесата, вследствие на завършването на това дело с безкрайна стойност за Бога, беше отговорът на Шехина на славата, защото Бог беше безкрайно прославен. Слава срещна слава. „Аз Те прославих на земята, като свърших делото, което Ти Ми даде да върша“ (Йоан 17:5). Изоставянето, тогава, преживяно като човек, имаше божествен извор в себе си и имаше цялата стойност и слава на Неговата Личност пред Бога.
Обръщение към Бога през трите часа мрак
Другата точка, която ръководи в този въпрос, е, че само през трите часа мрак Христос се обръщаше към Бога като „Бог.“ През живота Си преди кръста Той винаги се обръщаше към Него като „Отец“ 4 и, забележете добре, Той направи това и през първите три часа на кръста. Освен това, след като премина през трите часа мрак, Той отново се обърна към Него като „Отец.“ Така имаме ръководство чрез Неговото използване на Отец или Бог, и чрез трите часа мрак:
Това отличава трите часа по специален начин. Само през тези три часа мрак Той извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?“ Това са часовете на изкупителните страдания, страдания, които имаха цялата стойност на това, Който беше Той. Безкрайни по стойност и слава, това Той предаде на делото, извършено на Голгота; защото всяка човешка дума, дело и път на Господ Исус имаха божествен извор в себе си, и на тях беше предадена цялата стойност и слава на това, Който е Той – защото Той е Бог и човек, обединени в една Личност.
- През тези три часа Христос беше изоставен като носител на греха. След трите часа Той отново се обърна към Отца, в Чиито ръце предаде духа Си.
- Въпросът е тогава:
Какво означава викът за изоставяне? Какво означава, че Той беше изоставен?
Никога не намираме такава мисъл в Писанието като Божия гняв върху Сина на Неговата любов. Голямата сила за мен на Псалм 22 е следната: че Синът Човешки не изостави, нито забрави да защити Божията {Елохим} слава, точно когато Бог, поради това, че Той пое върху Себе Си нашата присъда – стана грях за нас – Го изостави. Сцената в никакъв смисъл не беше наслада от нещо, доколкото се отнасяше до Господ Исус, но да не изостави Бога, когато Бог заради нас трябваше да Го изостави, доказа, че Той е Бог и че вечните извори бяха в Него Самия. Той знаеше кой е, и знаеше, че никой освен Него Самия, като Човек, 5 не можеше да премине през това, което Той беше предприел да премине. Той все още беше „Единородният, Който е в лоното на Отца.“ Затова не можеше да се каже, че „лицето на Отца, като Отец, беше скрито от Неговия собствен Син.“ 6Сега вярвам, че никога не е имало време, когато благоволението на Отца към Сина е било толкова голямо, колкото в този тържествен момент; но това не е общението на благоволението. „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?“ не е наслада от общение. 7Никога бездънната любов към Бога и човека не е била толкова доказана в Него, както когато така понасяше нашата присъда от Божията ръка на кръста; но именно поради тази причина не можеше да бъде време, когато Христос да се наслаждава на общението на Своята любов и наслада, както винаги преди и оттогава. Това беше необходимата промяна тогава. 8. . . със сигурност никога не е бил толкова обект на Божията любов, както когато пиеше чашата, защото Той можеше да каже: „затова Ме обича Моят Отец,“ дума, която принадлежи само на божествена Личност, но в собствената Си душа вкусваше цялата й горчивина, ненамалена от никакво утешение, иначе не би била абсолютна и пълна, но все пак показваше Неговата съвършенство по отношение на състоянието на собственото Му сърце в думите „Боже Мой.“ 9Той живееше в съвършеното взаимоотношение, в което беше, и казва: „Отче Мой“; но на кръста, когато пиеше чашата на гнева, Той казва: „Боже Мой.“ Това беше Неговото съвършенство; това не беше израз на пълното Му взаимоотношение, но беше израз на безкрайно страдание от безкрайно изискване. 10. . . Той върви по този път на послушание, за да се покорява докрай, откривайки, че не може да бъде чут, докато чашата, от която имаше свят страх, не бъде изпита; тази чаша, която Той щеше да изпие, в това, че беше изоставен от Бога в душата Си, тогава чут, без съмнение, и прославен, но след като е преживял докрай какво е да не бъдеш чут. 11Вярвам, че душата на Исус премина в мир {в края на трите часа мрак}, за да може да предаде Своя собствен Дух {sic, т.е. дух, Неговия човешки дух} – който никой не Му отне – на Бога Своя Отец. Той го предаде, както е посочено в Йоан 19:30; Той го повери в ръцете на Своя Отец (Лука 23:46). Неговата душа, докато живееше, премина морално през цялата пълна дълбочина на – за нас – бездънното страдание на изкупителното дело и предаде Своя дух Сам на Бога Своя Отец. 12Викът на Сина Човешки
Да, Бог беше там, не само одобрител на доброто, но и Съдия на всяко зло, положено върху тази благословена глава. Бог изоставяше верния послушен Слуга; все пак Той беше Неговият Бог: това никога не би – не можеше – да бъде изоставено; защото, напротив, Той дори тогава твърдо се държи за това: „Боже Мой, Боже Мой“; все пак сега трябва да добави: „Защо си Ме изоставил?“ Той беше Синът на Отца, но като Син Човешки Той непременно извика така, „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме изоставил?“ Тогава, и само тогава, Бог изостави Своя непоколебим Слуга, човека Христос Исус.
Въпреки това ние се покланяме пред тайната на тайните в Неговата личност – Бог, проявен в плът. Ако не беше човек, каква полза за нас? Ако не беше Бог, всичко трябваше да се провали, за да придаде на Неговото страдание за грехове безкрайната стойност на Самия Него. Това е изкупление. И изкуплението има две части по характер и обхват. То е умилостивение пред Бога; то е и заместване за нашите грехове (Левит 16:7-10; жребият на Йехова и жребият на народа), макар че последната част не е толкова предмет на псалмиста тук {Псалм 22}, и затова не се спирам на нея сега. Основата, най-важната част от изкуплението, макар всичко да е от най-дълбоко значение, е жребият на Йехова.
Тук тогава имаме Бог в Неговото величие и праведен съд над злото – Бог в проявата на Своето морално същество, справящ се с греха, където единствено можеше да се справи с него, за да донесе благословение и слава, в лицето на Своя собствен Син; Един, Който, когато беше изоставен от Бога, можеше да достигне най-ниската, но морално най-високата точка на прославяне на Бога, направен грях за нас на кръста. Именно съвършенството на Неговото понасяне на греха беше, че Той не трябваше да бъде чут. Имаше най-остра болка и мъка и горчивина от отхвърляне; и нима Той не го почувства? Нима славата на Неговата личност Го направи неспособен да страда?
Идеята отрича Неговата човечност. По-скоро Неговото божество беше това, което Го накара да издържи и да го почувства най-много, и както никой друг не можеше.
„Изливам се като вода, и всичките ми кости са разместени: сърцето ми е като восък; то се разтопи в средата на вътрешностите ми. Силата ми е изсъхнала като грънчарски отломък; и езикът ми се залепва за челюстите ми; и Ти си ме довел до праха на смъртта. Защото кучета ме обкръжиха; събранието на нечестивите ме обгради: прободоха ръцете ми и краката ми. Мога да преброя всичките си кости: те гледат и се взират в мен. Разделят дрехите ми помежду си, и хвърлят жребий за облеклото ми. Но Ти не бъди далеч от мен, о, Йехова: о, сила моя, побързай да ми помогнеш. Избави душата ми от меча; скъпоценното ми от силата на кучето“ (Псалм 22:14-20).
Въпреки това Господ Христос съвършено оправдава Бога, Който Го изостави там и тогава. Други бяха викали, и тук нямаше никой, който да не е бил избавен; но Неговото не беше да бъде. Защото страданието трябваше да стигне до крайност, и грехът да бъде праведно изкупен, и това също не със сила, а със страдание. Но какво е това, което достига до ушите ни, когато последната капка в чашата е изпита? „Ти ме чу от роговете на еднорозите. Ще възвестя името Ти на братята Си, сред събранието ще Те хваля,“ казва Спасителят. Той казва, сега Той е възкръснал от мъртвите: „Ще възвестя името Ти на братята Си.“ Той го беше възвестил: такова беше Неговото служение тук долу, но сега на изцяло нова основа. Смъртта и само смъртта се справиха с греха; смъртта, но само Неговата смърт, можеше да се справи с греха, така че грешникът да може да се поклони на Божията праведност относно него и да бъде доведен без грях в присъствието на Бога. И това е, което Сам Бог заявява.
(Библейско съкровище, Нова серия 8:114)
1. {Нещата, поставени в скоби по този начин, са добавени от редактора.}
2. {Редица неща са заявени предварително в Евангелието на Йоан, като едно забележително се появява в Йоан 17:4. В съответствие с това, ние приемаме „Свърши се“ също за предварително. Той непременно трябва да каже това преди смъртта и проливането на кръв – но делото включваше смъртта и проливането на кръв.}
3. Поясът на истината 7:374-378.
4. Вижте Събрани съчинения на Дж. Н. Дарби 7:201.
5. {Удебеленият шрифт е добавен навсякъде от редактора.}
6. Г. В. Уиграм в „Думи на вяра“, 1883 г., стр. 73.
7. Събрани съчинения на Дж. Н. Дарби 7:202 бележка.
8. Библейско съкровище, Нова серия 4:272.
9. Събрани съчинения на Дж. Н. Дарби 23:249.
10. Дж. Н. Дарби, Бележки и записки, стр. 242.
11. Събрани съчинения на Дж. Н. Дарби 33:225.
12. Събрани съчинения на Дж. Н. Дарби 15:75n. {Господ Исус умря по Своя собствена воля (Йоан 10:18). Той доброволно предаде живота Си.}
