Вярата: нейните сили и действие; редът на нейните примери
Евреи 11. Не е определение на този принцип, което посланието ни дава в началото на Евреи 11, а декларация за неговите сили и действие. Вярата осъществява (дава същност на) това, на което се надяваме, и е доказателство за душата на това, което не виждаме.
Има много повече ред, отколкото обикновено се смята, в поредицата от примери за действието на вярата, дадени тук, въпреки че този ред не е основната цел. Ще посоча основните му характеристики.
Вярата по отношение на сътворението чрез Божието слово
Първо по отношение на сътворението. Изгубен в разсъждения и без да познава Бога, човешкият ум търсеше безкрайни решения за съществуването. Тези, които са чели космогониите на древните, знаят колко много различни системи, всяка по-абсурдна от другата, са били измислени за това, което въвеждането на Бога чрез вяра прави съвършено просто. Съвременната наука, с по-малко активен и по-практичен ум, спира до второстепенни причини; и тя е малко заета с Бога. Геологията е заела мястото на космогонията на индусите, египтяните, ориенталците и философите. За вярващия мисълта е ясна и проста; умът му е уверен и интелигентен чрез вяра. Бог, чрез Своето слово, е призовал всички неща в съществуване. Вселената не е произвеждаща причина; тя сама по себе си е творение, действащо по закон, наложен ѝ. Един, Който има власт, е говорил; Неговото слово има божествена ефикасност. Той говори и нещото става. Чувстваме, че това е достойно за Бога; защото, щом веднъж Бог е въведен, всичко е просто. Изключете Го и човекът е изгубен в усилията на собственото си въображение, което не може нито да създаде, нито да достигне до познанието на Създател, защото работи само със силата на творение. Затова, преди да се впуснем в подробностите на настоящата форма на сътворение, словото просто казва: „В началото Бог сътвори небето и земята.“ Каквото и да се е случило между това и хаоса, не е част от откровението. То е различно от специалното действие на потопа, което ни е известно. Началото на Битие не дава история на подробностите на самото сътворение, нито история на вселената. То дава факта, че в началото Бог е сътворил; и след това, нещата, които се отнасят до човека на земята. Дори ангелите не са там. За звездите е казано само: „Той направи и звездите“; кога, не ни е казано. Чрез вяра тогава вярваме, че световете са били създадени чрез Божието слово.
Грях и жертва; Авел, който се приближава чрез вяра; свидетелство
дадено за неговото приношение
Но грехът е влязъл и праведността трябва да бъде намерена за падналия човек, за да може той да стои пред Бога. Бог е дал Агнец за жертва. Но тук ни е представено не дарението от страна на Бога, а душата, която се приближава до Него чрез вяра.
Чрез вяра тогава Авел принася на Бога по-добра жертва от Каин – жертва, която (основана на откровението, вече дадено от Бога) е принесена с разбирането, което съвест, научена от Бога, притежаваше по отношение на положението, в което стоеше този, който принасяше. Смъртта и съдът бяха влезли чрез греха, непоносими за човека, въпреки че той трябва да ги претърпи. Затова той трябва да отиде при Бога, изповядвайки това; но той трябва да отиде със заместник, който благодатта е дала. Той трябва да отиде с кръв, свидетелство едновременно както за съда, така и за съвършената Божия благодат. Правейки това, той беше в истината, и тази истина беше праведност и благодат. Той се приближава до Бога и поставя жертвата между себе си и Бога. Той получава свидетелство, че е праведен – праведен според праведния Божи съд. Защото жертвата беше във връзка с праведността, която беше осъдила човека, и признаваше също съвършената стойност на това, което беше извършено в нея. Свидетелството е за неговото приношение; но Авел е праведен пред Бога. Нищо не може да бъде по-ясно, по-ценно по този въпрос. Не само жертвата е приета, но и Авел, който идва с жертвата. Той получава от Бога това свидетелство, че е праведен. Сладко и благословено утешение! Но свидетелството е дадено за неговите дарове, така че той притежаваше цялата сигурност на приемане според стойността на принесената жертва. Отивайки при Бога чрез жертвата на Исус, аз не само съм праведен (получавам свидетелство, че съм праведен), но това свидетелство е дадено за моето приношение; и затова моята праведност има стойността и съвършенството на приношението; тоест, на Христос, Който принася Себе Си на Бога. Фактът, че получаваме свидетелство от страна на Бога, че сме праведни, и в същото време, че свидетелството е дадено за дара, който принасяме (не за състоянието, в което се намираме), е от безкрайна стойност за нас. Сега сме пред Бога според съвършенството на Христовото дело. Ние ходим с Бога така.
Силата и правата на унищожената смърт, показани от Енох
освобождаване от общата участ на човечеството
Чрез вяра, след като смъртта е била средство за моето приемане пред Бога, всичко, което принадлежи на стария човек, е премахнато за вярата; силата и правата на смъртта са напълно унищожени – Христос ги е претърпял. Така, ако е угодно на Бога, ние отиваме на небето, без дори да минем през смъртта (сравни 2 Коринтяни 5:1-4). Бог направи това за Енох, за Илия, като свидетелство. Не само греховете са премахнати и праведността е установена чрез делото на Христос, но правата и силата на този, който има властта на смъртта, са напълно унищожени. Смъртта може да ни сполети – ние по природа сме податливи на нея; но ние притежаваме живот, който е извън нейната юрисдикция. Смъртта, ако дойде, е само печалба за нас; и въпреки че нищо друго освен силата на самия Бог не може да възкреси или преобрази тялото, тази сила е проявена в Исус и вече е действала в нас, като ни е оживила (сравни Ефесяни 1:19); и тя действа в нас сега със силата на избавление от греха, от закона и от плътта. Смъртта, като сила на врага, е победена; тя е станала „печалба“ за вярата, вместо да бъде съд над природата. Животът, Божията сила в живота, действа в святост и в послушание тук долу и се проявява във възкресението или в преобразуването на тялото. Това е свидетелство за сила по отношение на Христос в Римляни 1:4.
Свидетелството, което Енох получи, че угоди на Бога, и това
което той носеше за съда на света; неговото пренасяне – фигура на положението на събранието
Но тук трябва да се отбележи още едно много сладко съображение. Енох получи свидетелство, че угоди на Бога, преди да бъде пренесен. Това е много важно и много ценно. Ако ходим с Бога, ние имаме свидетелство, че Му угаждаме; ние имаме сладостта на общението с Бога, свидетелството на Неговия Дух, Неговото общуване с нас в усещането за Неговото присъствие, съзнанието, че ходим според Неговото слово, което знаем, че е одобрено от Него – с една дума, живот, който, прекаран с Него и пред Него чрез вяра, е прекаран в светлината на Неговото лице и в насладата от съобщенията на Неговата благодат и от сигурно свидетелство, идващо от Него Самия, че сме Му угодни. Дете, което ходи с добър баща и разговаря с него, съвестта му не го упреква за нищо – не се ли наслаждава на усещането за благоволението на родителя си?
Фигуративно Енох тук представлява положението на светиите, които съставляват събранието. Той е взет на небето по силата на пълна победа над смъртта. Чрез упражняването на суверенна благодат той е извън управлението и обичайното избавление на Бога. Той свидетелства чрез Духа за съда на света, но не преминава през него (Юда 14-15). Ходене като това на Енох има Бога за своя цел; Неговото съществуване е осъзнато – голямата работа на живота, която в света се прекарва, сякаш човек прави всичко – и фактът, че Той се интересува от ходенето на хората, че Той го взема предвид, за да възнагради тези, които усърдно Го търсят.
Приемайки Божието свидетелство относно идващия съд и неговите
средства за бягство, Ной е запазен за бъдещ свят
Ной е намерен на сцената на управлението на този свят. Той не предупреждава другите за идващите съдби като някой, който е извън тях, въпреки че е проповедник на праведност. Той е предупреден сам и за себе си: той е в обстоятелствата, за които се отнася предупреждението. Това е духът на пророчеството. Той е подтикнат от страх и строи ковчег за спасението на дома си. Така той осъди света. Енох не е трябвало да строи ковчег, за да премине безопасно през потопа. Той не е бил в него: Бог го е пренесъл – изключително. Ной е запазен (наследник на праведността, която е чрез вяра) за бъдещ свят. Има общ принцип, който приема свидетелството на Бога относно съда, който ще падне върху хората, и средствата, предоставени от Бога за избягването му: това принадлежи на всеки вярващ.
Светът, осъден от Ноевия ковчег; преминаване през съд
Ной представлява еврейския остатък
Но има нещо по-точно. Авел има свидетелство, че е праведен; Енох ходи с Бога, угажда на Бога и е освободен от общата участ на човечеството, прогласявайки сякаш отгоре съдбата, която очаква хората, и идването на Този, Който ще изпълни съда. Той върви напред към изпълнението на Божиите съвети. Но нито Авел, нито Енох, така разглеждани, осъдиха света като това, сред което пътуваха, получавайки самите те предупреждението, отправено към тези, които живееха там. Това беше случаят с Ной; пророкът, макар и избавен, е сред осъдения народ. Събранието е извън тях. Ноевият ковчег осъди света; Божието свидетелство беше достатъчно за вярата, и той наследява свят, който е бил унищожен, и (което принадлежи на всички вярващи) праведност чрез вяра, на която е основан и новият свят. Това е случаят с еврейския остатък в последните дни. Те преминават през съдбите, от които ние, като не принадлежащи на света, сме били взети. Предупредени самите те за Божия начин на управление на земята, те ще бъдат свидетели на света за идващите съдби и ще бъдат наследници на праведността, която е чрез вяра, и свидетели за нея в нов свят, в който праведността ще бъде изпълнена в съд от Този, Който е дошъл, и чийто трон ще поддържа света, в който самият Ной се провали. Думите „наследник на праведността, която е чрез вяра“, посочват, мисля, че тази вяра, която е управлявала малцина, е била обобщена в неговата личност и че целият невярващ свят е бил осъден. Свидетелят на тази вяра преди съда, Ной преминава през него: и когато светът е обновен, той е публичен свидетел на Божието благословение, което почива на вярата, въпреки че външно всичко е променено. Така Енох представлява светиите от настоящото време; Ной – еврейския остатък.
Примери за божествения живот в детайли; търпението на надеждата
която се доверява на Бога и чака, заемайки мястото на чужденец тук, защото се желае нещо по-добро; нейният ефект
Духът, след като установява великите основни принципи на вярата в действие, продължава (ст. 8) да дава примери за божествения живот в детайли, винаги във връзка с еврейското познание, с това, което сърцето на един евреин не би могло да не признае; и в същото време, във връзка с целта на посланието и с нуждите на християните сред евреите.
В предишния случай видяхме вяра, която, след като признава Бог-Създател, разпознава великите принципи на отношенията на човека с Бога и това до края на земята.
В това, което следва, първо имаме търпението на вярата, когато тя не притежава, но се доверява на Бога и чака, уверена в изпълнението. Това е от стих 8 до 22. Можем да го разделим така: – първо, вярата, която заема мястото на чужденец на земята и го поддържа, защото се желае нещо по-добро; и която, въпреки слабостта, намира необходимата сила за изпълнението на обещанията. Това е от стихове 8 до 16. Нейният ефект е влизане в радостта на небесната надежда. Чужденци в обетованата земя и без да се наслаждават на изпълнението на обещанията тук долу, те чакат по-превъзходни неща – неща, които Бог приготвя горе за тези, които Го обичат. За такива Той е приготвил град. В унисон с Бога в Неговите собствени мисли, техните желания (чрез благодат) отговарят на нещата, в които Той се наслаждава, те са обект на Неговото особено внимание. Той не се срамува да бъде наречен техен Бог. Авраам не само последва Бога в земя, която Той му показа, но, чужденец там и без да притежава обетованата земя, той е, чрез могъщата Божия благодат, възвишен до сферата на Неговите мисли; и, наслаждавайки се на общение с Бога и на съобщенията на Неговата благодат, той почива на Бога за настоящото време, приема своето положение на чужденец на земята и, като част от своята вяра, чака небесния град, на който Бог е строител и основател. Нямаше, така да се каже, открито откровение за това, което беше предмет на тази надежда, както беше случаят с това, чрез което Авраам беше призован от Бога; но ходейки достатъчно близо с Бога, за да знае това, което се наслаждаваше в Неговото присъствие, и осъзнавайки, че не е получил изпълнението на обещанието, той се хваща за по-добрите неща и ги чака, въпреки че ги вижда само отдалеч, и остава чужденец на земята, без да мисли за страната, от която е излязъл.
Специалното приложение на тези първи принципи на вярата към случая на еврейските християни е очевидно. Те са нормалният живот на вярата за всички.
Пълно доверие в изпълнението на обещанията въпреки
слабост
Вторият характер на вярата, представен в тази част, е пълното доверие в изпълнението на обещанията – доверие, поддържано въпреки всичко, което би могло да го унищожи. Това е от стих 17 до 22.
След това намираме, във второто голямо разделение, че вярата си проправя път през всички трудности, които пречат на нейния напредък (ст. 23-27). И от стих 28 до 31 вярата се проявява в доверие, което се уповава на Бога по отношение на използването на средствата, които Той ни предоставя, и от които природата не може да се възползва. Накрая, има общата енергия, на която вярата е източник, и страданията, които характеризират пътя на вярата.
Общият характер на примерите за вяра
Този общ характер принадлежи на всички споменати примери, а именно, че тези, които са упражнявали вяра, не са получили изпълнението на обещанието; приложението на което към състоянието на еврейските християни е очевидно. Освен това, тези прочути герои на вярата, колкото и почетени да са били сред евреите, не са се наслаждавали на привилегиите, които християните притежаваха. Бог в Своите съвети е запазил нещо по-добро за нас.
Вярата на Авраам; неговото отричане – тип на Христос в смърт и възкресение
Нека забележим някои подробности. Вярата на Авраам се проявява чрез пълно доверие в Бога. Призован да напусне собствения си народ, разкъсвайки природните връзки, той се подчинява. Той не знае накъде отива: достатъчно му е, че Бог ще му покаже мястото. Бог, след като го доведе там, не му дава нищо. Той живее там доволен, в пълно упование на Бога. Той спечели от това. Той чакаше град, който имаше основи. Той открито изповядва, че е чужденец и странник на земята (Битие 23:4). Така, по дух, той се приближава до Бога. Въпреки че не притежава нищо, неговите привързаности са ангажирани. Той желае по-добра страна и се привързва към Бога по-непосредствено и изцяло. Той няма желание да се върне в собствената си страна; той търси страна. Такъв е християнинът. В принасянето на Исаак имаше това абсолютно доверие в Бога, което, по Негова заповед, може да се откаже дори от собствените Божии обещания, притежавани по плът, сигурен, че Бог ще ги възстанови чрез упражняване на Своята сила, преодолявайки смъртта и всяко препятствие.
Така Христос се отказа от Своите права като Месия и отиде дори до смърт, предавайки Се на Божията воля и уповавайки се на Него; и получи всичко във възкресение. И това трябваше да направят еврейските християни по отношение на Месията и обещанията, дадени на Израел. Но, ако има простота на вярата, за нас Йордан е сух, нито пък бихме могли да го преминем, ако Господ не беше минал преди нас.
Забележете тук, че когато се уповаваме на Бога и се отказваме от всичко за Него, ние винаги печелим и научаваме нещо повече за пътищата на Неговата сила: защото, отказвайки се според Неговата воля от нещо вече получено, ние трябва да очакваме от Божията сила, че Той ще ни даде нещо друго. Авраам се отказва от обещанието по плът. Той вижда града, който има основи; той може да желае небесна страна. Той дава Исаак, в когото бяха обещанията: той научава възкресението, защото Бог е непогрешимо верен. Обещанията бяха в Исаак: затова Бог трябваше да го възстанови на Авраам, и чрез възкресение, ако го принесе в жертва.
Изрази на вяра в бъдещото изпълнение на Божието обещание;
Бъдещото завръщане на Израел в собствената им земя, показано в Исаак, Яков и Йосиф
В Исаак вярата прави разлика между дела на Божия народ според Неговия избор и дела на човека, имащ първородни права според природата. Това е познанието за Божиите пътища в благословение и в съд.
Чрез вяра Яков, чужденец и слаб, нямащ нищо освен тоягата, с която беше преминал Йордан, се покланя на Бога и обявява двойния дял на наследника на Израел, на този, когото братята му отхвърлиха — тип на Господа, наследника на всичко. Това полага основата на поклонението.
Чрез вяра Йосиф, чужденец, представител тук на Израел далеч от собствената си страна, разчита на изпълнението на земните обещания.
Вяра, която преодолява всяка трудност, показана в Моисей
Това са изрази на вяра във верността на Бога, в бъдещото изпълнение на Неговото обещание. В това, което следва, имаме вярата, която преодолява всяка трудност, която възниква по пътя на Божия човек, по пътя, който Бог му определя, докато пътува към насладата от обещанията.
Вярата на родителите на Моисей ги кара да пренебрегнат жестоката заповед на царя и те скриват своето бебе; което Бог, в отговор на тяхната вяра, запазва по извънредни средства, когато няма друг начин да го спаси. Вярата не разсъждава; тя действа от собствена гледна точка и оставя резултата на Бога.
Но средствата, които Бог използва за запазването на Моисей, го поставиха на крачка от най-високата позиция в царството. Там той придоби всички умения, които този период можеше да даде на човек, отличаващ се както с енергията, така и с характера си. Но вярата върши своята работа и вдъхновява божествени привързаности, които не търсят ръководство за действие в заобикалящите обстоятелства, дори когато тези обстоятелства може да са произлезли от най-забележителните провидения.
Вяра, а не провидение като правило и мотив
Вярата има свои собствени обекти, осигурени от самия Бог, и управлява сърцето с оглед на тези обекти. Тя ни дава място и взаимоотношения, които управляват целия живот и не оставят място за други мотиви и други сфери на привързаност, които биха разделили сърцето; защото мотивите и привързаностите, които управляват вярата, са дадени от Бога и са дадени от Него, за да формират и управляват сърцето.
Стихове 24-26 развиват тази точка. Това е много важен принцип; защото често чуваме Провидението да се изтъква като причина да не ходим чрез вяра. Никога не е имало по-забележително Провидение от това, което постави Моисей в двора на фараона; и то постигна целта си. Нямаше да го направи, ако Моисей не беше изоставил позицията, в която това Провидение го беше довело. Но вярата (тоест божествените привързаности, които Бог беше създал в сърцето му), а не Провидението като правило и мотив, произведе ефекта, за който Провидението го беше запазило и подготвило. Провидението (благодарение на Бога!) управлява обстоятелствата; вярата управлява сърцето и поведението.
Обещаната от Бога награда, поддържаща и насърчаваща сърцето, но не и движещата сила
Наградата, която Бог е обещал, идва тук като открито обективно в сферата на вярата. Тя не е движещата сила; но тя поддържа и насърчава сърцето, което действа чрез вяра, с оглед на обекта, който Бог представя на нашите привързаности. Така тя откъсва сърцето от настоящето, от влиянието на нещата, които ни заобикалят (независимо дали са неща, които привличат или които са склонни да ни сплашват), и издига сърцето и характера на този, който ходи чрез вяра, и го утвърждава в път на преданост, който ще го доведе до целта, към която се стреми.
Мотив извън това, което ни е представено, е тайната на стабилността и на истинското величие. Може да имаме обект, по отношение на който действаме; но се нуждаем от мотив извън този обект — божествен мотив — за да можем да действаме по благочестив начин по отношение на него.
Божията намеса е осъзната; осигурените средства за безопасност;
ефикасността на кръвта, на която се уповава; признаване на вината
Вярата осъзнава също (ст. 27) Божията намеса, без да Го вижда; и така освобождава от всякакъв страх от човешката сила – врага на Неговия народ. Но мисълта за Божията намеса поставя сърцето в по-голяма трудност дори от страха от човека. Ако Неговият народ трябва да бъде избавен, Бог трябва да се намеси, и то в съд. Но те, както и техните врагове, са грешници; и съзнанието за грях и за заслужаване на съд непременно унищожава доверието в Този, Който е Съдията. Смеят ли да Го видят да идва, за да прояви Своята сила в съд (защото това е, всъщност, което трябва да се случи за избавлението на Неговия народ)? Бог за нас ли е – пита сърцето – този Бог, Който идва в съд? Но Бог е осигурил средствата за осигуряване на безопасност в присъствието на съд (ст. 28); средство, привидно презрително и безполезно, но което в действителност е единственото, което, като Го прославя по отношение на злото, за което сме виновни, има сила да осигури убежище от съда, който Той изпълнява.
Вярата разпозна Божието свидетелство, като се довери на ефикасността на кръвта, поръсена на вратата, и можеше, с пълна сигурност, да остави Бог да дойде в съд – Бог, Който, виждайки кръвта, щеше да отмине Своя вярващ народ. Чрез вяра Моисей спази Пасхата. Забележете тук, че чрез акта на поставяне на кръвта на вратата, народът призна, че те са също толкова обект на справедливия Божи съд, колкото и египтяните. Бог им беше дал това, което ги запази от него; но това беше, защото те бяха виновни и го заслужаваха. Никой не може да стои пред Бога.
Божият съд и избавление; неговият земен антитип
Стих 29. Но Божията сила се проявява, и то в съд. Природата, враговете на Божия народ, мислят да преминат през този съд сухи, като тези, които са защитени от изкупителната сила от праведното Божие отмъщение. Но съдът ги поглъща на същото място, където народът намира избавление – принцип с удивително значение. Там, където е Божият съд, дори там е избавлението. Вярващите наистина са преживели това в Христос. Кръстът е смърт и съд, двете ужасни последици от греха, участта на грешния човек. За нас те са избавлението, осигурено от Бога. Чрез и в тях ние сме избавени, и (в Христос) преминаваме и сме извън техния обсег. Христос умря и възкръсна; и вярата ни води, чрез това, което трябваше да бъде нашата вечна гибел, на място, където смъртта и съдът са оставени зад гърба ни, и където нашите врагове вече не могат да ни достигнат. Преминаваме, без да ни докосват. Смъртта и съдът ни предпазват от врага. Те са нашата сигурност. Но ние влизаме в нова сфера, живеем чрез ефекта не само от смъртта на Христос, но и от Неговото възкресение.
Тези, които, само със силата на природата, мислят да преминат (тези, които говорят за смърт и съд и Христос, заемайки християнска позиция и мислейки да преминат, въпреки че Божията сила в изкуплението не е с тях) биват погълнати.
По отношение на евреите, това събитие ще има земен антитип; защото всъщност денят на Божия съд на земята ще бъде избавлението на Израел, който ще бъде доведен до покаяние.
Избавлението при Червено море и какво говореше то: Бог за
народа
Това избавление при Червено море надхвърля защитата на кръвта в Египет. Там Бог, идвайки в израз на Своята святост, изпълнявайки съд над злото, това, от което се нуждаеха, беше да бъдат защитени от този съд – да бъдат защитени от праведния съд на самия Бог. И чрез кръвта, Бог, идвайки така да изпълни съд, беше изключен, а народът беше поставен в безопасност пред Съдията. Този съд имаше характера на вечния съд. И Бог имаше характера на Съдия.
При Червено море не ставаше въпрос само за избавление от надвиснал съд; Бог беше за народа, активен в любов и сила за тях. Избавлението беше действително избавление: те излязоха от състоянието, в което бяха поробени, Божията собствена сила ги преведе невредими през това, което иначе би трясло да бъде тяхно унищожение. Така, в нашия случай, това е смъртта и възкресението на Христос, в които участваме, изкуплението, което Той извърши в тях, което ни въвежда в изцяло ново състояние, напълно извън това на природата. Ние вече не сме в плът.
По принцип земното избавление на еврейския народ (еврейския остатък) ще бъде същото. Основано на силата на възкръсналия Христос и на умилостивението, извършено чрез Неговата смърт, това избавление ще бъде осъществено от Бога, Който ще се намеси от името на тези, които се обръщат към Него с вяра: в същото време, когато Неговите противници (които са и тези на Неговия народ) ще бъдат унищожени от същия съд, който е гаранция за безопасността на народа, който са потискали.
Трудностите изчезват пред Бога; стените на Йерихон
Стих 30. Все пак не всички трудности бяха преодолени, защото изкуплението беше извършено, избавлението осъществено. Но Бог на избавлението беше с тях; трудностите изчезват пред Него. Това, което е трудност за човека, не е такава за Него. Вярата се уповава на Него и използва средства, които служат само за изразяване на това упование. Стените на Йерихон падат при звука на тръби, направени от овнешки рога, след като Израел обиколи града седем дни, свирейки тези тръби седем пъти.
Избягването на Раав от съда
Раав, в присъствието на все още непокътнатата сила на враговете на Бога и Неговия народ, се идентифицира с последните, преди те да са спечелили една победа, защото чувстваше, че Бог е с тях. Чужда за тях (по плът), тя чрез вяра избегна съда, който Бог изпълни над нейния народ.
Вяра под различни характери и енергия на търпение,
поддържаща при всякакви страдания
Стих 32. Подробности вече не се разглеждат. Израел (въпреки че отделни личности все още трябваше да действат чрез вяра), установен в обетованата земя, даваше по-малко повод за развиване на примери за принципите, по които действаше вярата. Духът говори по общ начин за тези примери, в които вярата се появяваше отново под различни характери и енергия на търпение и поддържаше души при всякакви страдания. Тяхната слава беше с Бога, светът не беше достоен за тях. Въпреки това те не бяха получили нищо от изпълнението на обещанията; те трябваше да живеят чрез вяра, както и евреите, до които беше адресирано посланието. Последните обаче имаха привилегии, които по никакъв начин не притежаваха вярващите от предишни дни. Нито едните, нито другите бяха доведени до съвършенство, тоест до небесната слава, към която Бог ни е призовал и в която те трябва да участват. Авраам и други чакаха тази слава; те никога не я притежаваха: Бог нямаше да им я даде без нас. Но Той не ни е призовал само чрез същите откровения, които им е направил. За дните на отхвърления Месия Той беше запазил нещо по-добро. Небесните неща са станали неща от настоящето време, неща напълно разкрити и действително притежавани по дух, чрез съюза на светиите с Христос и настоящия достъп до най-святото чрез кръвта на Христос.
Настоящата участ на християнина; запазеното по-добро нещо
Ние не се занимаваме с обещание и ясно виждане за място, към което се приближава отвън, достъпът до което все още не е даден, така че връзката с Бога да не се основава на влизане зад завесата – влизане в Неговото присъствие. Сега влизаме с дръзновение. Ние принадлежим на небето; нашето гражданство е там; ние сме си у дома там. Небесната слава е нашата настояща участ, като Христос е влязъл като наш Предшественик. Имаме на небето Христос, Който е прославен човек. Авраам не е имал това. Той е ходил по земята с небесен ум, чакайки град, чувствайки, че нищо друго няма да задоволи желанията, които Бог е събудил в сърцето му; но той не е могъл да бъде свързан с небето чрез Христос, който действително седи там в слава. Това е нашата настояща участ. Можем дори да кажем, че сме обединени с Него там. Позицията на християнина е съвсем различна от тази на Авраам. Бог е запазил нещо по-добро за нас.
Духът тук не развива пълния обхват на това „по-добро нещо“, защото събранието не е Негова тема. Той представя общата мисъл на евреите, за да ги насърчи, че вярващите от днешно време имат специални привилегии, на които се радват чрез вяра, но които не принадлежаха дори на вярата на вярващите от предишни дни.
Ние ще бъдем усъвършенствани, тоест прославени заедно във възкресението; но има специална част, която принадлежи на светиите сега и която не е принадлежала на патриарсите. Фактът, че Христос като човек е на небето, след като е извършил изкуплението, и че Светият Дух, чрез когото сме съединени с Христос, е на земята, прави това превъзходство, дадено на християните, лесно разбираемо. Съответно дори най-малкият в небесното царство е по-голям от най-големия от онези, които са го предшествали.
