„В годината, когато умря цар Озия, видях Господа, седнал на висок и издигнат престол.“ (Исая 6:1) Исая никога преди не беше имал такова видение. Със сигурност е имал духовни преживявания, но никога такова, в което Господ е бил толкова възвишен в завладяваща слава. И странното е, че яркото видение го озари през булото на най-черната нощ. Амбициите му бяха разбити от разочарование; животът му беше в объркване. Озия беше паднал, той, който беше „стълбът на надеждите на един народ“, и изглеждаше, сякаш колесницата на прогреса беше непоправимо съборена.
И именно в този мрачен час, когато славата на Озия беше изчезнала в смъртта и когато собствената бъдеща слава на Исая беше избледняла, славата на Господа изгря като изгрев на слънцето след черна, бурна нощ. Исая беше твърде погълнат от човешката страна на нещата. Сега очите му се обърнаха към божествената страна на нещата и той започна да живее и служи в съзнанието за славата на Господа. „Видях Господа, висок и издигнат.“
И това със сигурност е едно от целенасочените служения на привидното нещастие и бедствие – да разкрие божествената страна на нещата и да разкрие небесната слава. И наистина можем да кажем, че привидният провал изобщо не е провал, ако разкрие божественото; бедствието тогава се е превърнало в средство за по-голям триумф. Една скъпа сестра, която премина през много страдания и болка, написа тези думи:
„Дългият ми опит в Долината на смирението ефективно ме освободи от копнежа да видя собствената си слава!“ Тя беше запленена от видение на Господната слава и всички по-малки страхове и негодувания бяха избледнели.
Когато нашите проблеми унищожават копнежа за собствената ни слава, те са превърнати в служители на духовното израстване. Привидното гниене на лена, когато е хвърлен в привидно недружелюбните резервоари, подготвя по-здравите нишки за завършени тъкани. И когато нашите суети и самохвалства изгниват във водите на трудности или страдания, можем да бъдем сигурни, че горчивите води са ни послужили като истински води на живота. Когато „моята слава“ се промени в „Твоята слава“ и когато сме водени да се молим: „Покажи ми Твоята слава“, долината Ахор е станала врата на надежда.
И така можем да проверим нашата тенденция и нашия напредък. Избледняват ли нашите малки славословия в присъствието на нещо по-ярко? Изгасват ли обикновените сценични светлини и прожектори? Променя ли се амбицията в стремеж? Превръща ли се зрението във прозрение? Виждаме ли зад завесата? Улавяме ли видението на божествената страна на нещата, славата на Господа? Променя ли се търсенето на лична слава в молитва, поклонение и посветено служение? Намираме ли нашия Бог през нощта? Виждаме ли Исус да ходи по развълнуваните морета?
„В годината, когато умря цар Озия, видях Господа!““
