„Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“ (Лука 23:46)
В смъртта на Исус имаше елементи на страх, за които вярващият не може да знае нищо. За Него това беше изпълнение на наказателна присъда. Греховете на един избран свят Го потискаха! Самият глас на Неговия Бог даваше страховития призив: „Събуди се, о, меч, против Моя пастир“ (Захария 13:7). И все пак Неговата смърт беше смърт на мир, дори на триумф! Преди да затвори очи, светлина проби през завесите на гъстата тъмнина. В спокойното състояние на синовна увереност Той издиша душата Си: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си!“ Каква беше тайната на такова спокойствие? Това е Неговият собствен ключ към него: „Аз Те прославих на земята; Аз свърших делото, което Ти Ми даде да извърша“ (Йоан 17:4).
Читателю, ще бъде ли така с теб в часа на смъртта ти? Ще бъде ли свършена твоята „работа“? Вече ли си прибягнал към Исус? Почиваш ли в Него като единствен твой Спасител и следваш ли Го като единствен твой пример? Тогава, нека смъртта те настигне, когато и да е, няма да имаш нищо друго освен да умреш! Гробът ще сияе с Неговото присъствие и усмивка. Той ще стои там, както стоеше до собствения Си гроб от древността, сочейки към твоя, обитаван от ангелски форми, дори Самият Той като Предшественик, показвайки ти пътя на живота! Не може да има истински мир, докато страхът от смъртта не бъде победен от чувството за простени грехове, чрез кръвта на Кръста. „Едва тогава“, както казва някой, „ще можеш да бъдеш тих зрител на отворения гроб в подножието на хълма, по който скоро ще слезеш.“
Жилото на смъртта е грехът, но благодарение на Бога, Който ни дава победата чрез Господ Исус Христос (1 Коринтяни 15:56-57).
Стремете се сега да живеете в наслада от по-голяма синовна близост с вашия заветен Бог; и така, когато дойде часът на заминаване, ще можете, без неуважение, да вземете самите думи на вашия умиращ Господ и да ги направите свои: „ОТЧЕ, в Твоите ръце предавам духа си.“ ОТЧЕ, идвам СИ ВКЪЩИ! Сърцето на детето скача при мисълта за бащиния дом и бащиното посрещане!
Сине, ти винаги си с мен и всичко, което имам, е твое (Лука 15:31).
Казва се за архиепископ Лейтън (1643-1715), че той „винаги е бил най-щастлив, когато от разтърсването на вратите на затвора е бил накаран да се надява, че някои от тези силни пориви ще ги отворят и ще му дадат освобождението, което е желаел.“
Християнино, можеш ли да се страхуваш от това, което твоят Спасител вече е победил? Смъртта! Тя е като ангела на Петър, който разбива вратите на тъмницата и води към нов ден. Тя е отиване в света на твоето рождено право и напускане на света на твоето изгнание; тя е войникът при залез слънце, който ляга в палатката си в мир, чакайки сутринта, за да получи своите лаври.
О, да живеем винаги в състояние на свята подготовка, с умствения поглед, вперен в гледката на отварящото се небе, чувствайки, че всеки момент ни приближава все повече и повече до този щастлив Дом! Скоро да бъдем на прага на небето, пред Престола! Скоро да се покланяме в обожаващ възторг с тържествуващата Църква, къпейки се в потоци от безкрайна слава!
„КАТО НЕГО“ — „виждайки ГО такъв, какъвто е“ (1 Йоан 3:2).
И това завинаги и завинаги
