Има моменти във всеки живот, когато всичко изглежда, че се клати към своя край. Нищо не е фиксирано, нищо сигурно, и всяка нова мисъл носи само още една възможност за зло. Времена на национална криза и на търговска паника; времена на непреодолима скръб. Всички надежди са изчезнали… Болното, отпаднало сърце вижда само опустошение навсякъде, отвъд всяко избягване, отвъд всяко лекарство.
Тогава блажен е човекът, който знае какво е да се скрие в Бога; да излезе от вихъра на бурята и да почива в това:
„Ти си моят Бог.“ Защото тогава може да каже:
Дори и войска да се опълчи против мен, сърцето ми няма да се уплаши… Защото във време на беда Той ще ме скрие в Своя шатър… затова ще пея на Господа (Псалм 27:3, 5-6).
Именно в деня на изпитание и трудност душата изпитва нещо от дълбокото и неизказано блаженство да може да разчита на Бога. Не при плъзгане по повърхността на спокойно езеро се усеща реалността на присъствието на Учителя, а всъщност когато бурята реве и вълните се преобръщат над кораба.
Господ не ни предлага перспективата за освобождаване от изпитания и скърби – точно обратното. Той ни казва, че ще трябва да се сблъскаме и с едното, и с другото; но Той обещава да бъде с нас в тях, а това е безкрайно по-добре.
Божието присъствие в изпитанието е много по-добро от освобождаването от изпитанието. Съчувствието на Неговото сърце към нас е много по-сладко от силата на Неговата ръка за нас. Присъствието на Учителя с Неговите верни слуги, докато преминаваха през пещта, беше много по-добро от проявата на Неговата сила да ги държи извън нея (Даниил 3).
