„Така и всеки от вас, който не се отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:33).
За да бъдеш ученик на Господ Исус, трябва да се отречеш от всичко. Това е недвусмисленото значение на думите на Спасителя. Без значение колко много бихме възразили срещу такова „екстремно“ изискване, без значение колко много бихме се разбунтували срещу такава „невъзможна“ и „неразумна“ политика, фактът остава, че това е Словото на Господа и Той има предвид това, което казва.
В началото трябва да се изправим пред тези непреклонни истини:
- Исус не е поставил това изискване пред определен, избран клас християнски работници. Той е казал: „Всеки от вас…“
- Той не е казал, че просто трябва да бъдем готови да се отречем от всичко. Той е казал: „Всеки от вас, който не се отрече…”
- Той не е казал, че трябва да се отречем само от част от богатството си. Той е казал: „Всеки от вас, който не се отрече от всичко що има…”
- Той не е казал, че разредена форма на ученичество би била възможна за човека, който се държи за съкровищата си. Исус е казал: „…той не може да бъде Мой ученик.“
- Всъщност не бива да се изненадваме от това абсолютно изискване, сякаш то е единственото подобно предложение в Библията.
Не е ли казал Исус:
„Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги изяждат, и където крадци подкопават и крадат; но си събирайте съкровища на небето…“ (Матей 6:19, 20)?
Както Уесли справедливо е казал: „Да се събира съкровище на земята е толкова ясно забранено от нашия Учител, колкото прелюбодеянието и убийството.“
Не е ли казал Исус:
„Продайте имотите си и давайте милостиня…“ (Лука 12:33)?
Не е ли наредил на богатия млад владетел:
„…продай всичко, що имаш, и раздай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; и ела, следвай Ме“ (Лука 18:22)?
Ако не е имал предвид точно това, което е казал, какво тогава е имал предвид?
Не е ли било вярно за вярващите в ранната църква, че те „продаваха имотите и стоките си и ги раздаваха на всички, според както всеки имаше нужда“ (Деяния 2:45)?
И не е ли било вярно за много от Божиите светии през годините, че те буквално са се отрекли от всичко, за да следват Исус?
Антъни Норис Гроувс и съпругата му, ранни мисионери в Багдад, се убедили, че „трябва да престанат да събират съкровища на земята и че трябва да посветят целия си много значителен доход… на Господното служение.“ Убежденията на Гроувс по този въпрос са изложени в неговата брошура „ХРИСТИЯНСКА ПРЕДАНОСТ“.
К. Т. Стъд „решил да даде цялото си състояние на Христос и да се възползва от златната възможност, която му се предлагала, да направи това, което богатият млад мъж не успял да направи… Това било просто послушание на ясните изявления на Божието Слово.“ След като раздал хиляди за Господното дело, той запазил еквивалента на 9 588 долара за новата си булка. Тя не искала да бъде надмината от съпруга си. „Чарли“, попитала тя, „какво каза Господ на богатия млад мъж да направи?“
„Продай всичко“, отговорил той.
„Е, тогава ще започнем на чисто с Господа на нашата сватба.“ И парите отишли за християнски мисии.
Същият дух на преданост оживявал и Джим Елиът. Той написал в дневника си:
„ ‘Отче, нека бъда слаб, за да изгубя хватката си върху всичко временно. Животът ми, репутацията ми, притежанията ми, Господи, нека отпусна напрежението на алчната ръка. Дори, Отче, бих изгубил любовта към милването. Колко често съм отпускал хватка, само за да запазя това, което ценях чрез „безвредно“ копнеене, милващия допир. По-скоро, отвори ръката ми да приеме гвоздея на Голгота, както Христовата беше отворена – за да мога аз, освобождавайки всичко, да бъда освободен, развързан от всичко, което ме свързва сега. Той смяташе Небето, да, равенството с Бога, не за нещо, за което да се държи. Така че нека отпусна хватката си.’ ″
Нашите неверни сърца ни казват, че би било невъзможно да приемем думите на Господа буквално. Ако се отречем от всичко, ще умрем от глад. В крайна сметка, трябва да осигурим собственото си бъдеще и бъдещето на нашите близки. Ако всеки християнин се отрече от всичко, тогава кой ще финансира Господното дело? И ако нямаше някои богати християни, тогава как биха могли да бъдат достигнати с евангелието хората от по-високите класи? И така аргументите се изливат бързо един след друг – всички, за да докажат, че Господ Исус не е могъл да има предвид това, което е казал.
Факт е, че послушанието на Господната заповед е най-разумният и смислен живот и този, който носи най-голяма радост. Свидетелството на Писанието и на опита свидетелства, че никой, който живее жертвено за Христос, никога няма да страда от лишения. Когато човек се покорява на Бога, Господ се грижи за него.
Човекът, който се отрича от всичко, за да следва Христос, не е безделник, който очаква да бъде подкрепян от своите събратя християни.
- Той е трудолюбив. Той работи усърдно за осигуряване на текущите си нужди и тези на семейството си.
- Той е пестелив. Той живее възможно най-икономично, така че всичко над непосредствените нужди да може да бъде вложено в Господното дело.
- Той е предвидлив. Вместо да натрупва богатство на земята, той събира съкровищата си на небето.
- Той се доверява на Бога за бъдещето. Вместо да дава най-доброто от живота си за изграждане на огромни резерви за сигурност в старостта, той дава най-доброто си за служение на Христос и Му се доверява за бъдещето. Той вярва, че ако търси първо Божието царство и Неговата правда, никога няма да му липсват храна и облекло (Матей 6:33).
- За него е неразумно да натрупва богатство за черни дни. Той би аргументирал така:
- Как можем съвестно да трупаме допълнителни средства, когато парите могат да бъдат използвани веднага за спасението на души?
„…който има световни блага и види брата си в нужда, и затвори сърцето си за него, как пребъдва Божията любов в него?“ (1 Йоан 3:17).
„Отново, разгледайте важната заповед – Обичай ближния си като себе си (Левит 19:18). Може ли с някаква истина да се каже, че обичаме този ближен като себе си, когото оставяме да гладува, когато имаме достатъчно и в излишък? Не мога ли да се обърна към всеки, който е изпитал радостта от познаването на неизказания Божи дар, и да попитам – ‘Бихте ли разменили това познание… за сто свята?’ Нека тогава не задържаме средствата, чрез които другите могат да получат това освещаващо познание и небесна утеха“ – А. Н. Гроувс.
- Ако наистина вярваме, че Христовото идване е неизбежно, ще искаме да използваме парите си незабавно. В противен случай рискуваме те да попаднат в ръцете на дявола – пари, които биха могли да бъдат използвани за вечно благословение.
- Как можем съвестно да се молим на Господа да осигури финанси за християнска работа, когато ние самите имаме пари, които не желаем да използваме за тази цел? Отказът от всичко за Христос ни спасява от лицемерие в молитва.
- Как можем да учим другите на целия Божи съвет, ако има области на истината, като тази, които не сме успели да се подчиним? Животът ни в такъв случай би запечатал устните ни.
- Умните хора от света заделят изобилни резерви за бъдещето. Това не е ходене чрез вяра, а чрез виждане. Християнинът е призован към живот на зависимост от Бога. Ако той събира съкровища на земята, по какво се различава от света и неговите пътища?
- Често се чува аргументът, че трябва да осигурим бъдещите нужди на семействата си; в противен случай сме по-лоши от неверници. Следващите два стиха се използват в подкрепа на това виждане:
„...децата не трябва да събират за родителите, а родителите за децата“ (2 Коринтяни 12:13).
„Но ако някой не се грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник“ (1 Тимотей 5:8).
Внимателно проучване на тези стихове ще покаже, че те се отнасят до ТЕКУЩИ НУЖДИ, а не до БЪДЕЩИ НЕПРЕДВИДЕНИ СЪБИТИЯ.
В първия стих Павел използва ирония. Той е родителят, а коринтяните са негови деца. Той не ги е обременявал финансово, въпреки че е имал пълното право да го прави като слуга на Господа. В крайна сметка, той е бил техен баща във вярата, а родителите обикновено осигуряват децата си, а не обратното. Изобщо не става въпрос за това родителите да събират за бъдещето на децата си. Целият пасаж се отнася до осигуряването на настоящите нужди на Павел, а не до възможните му бъдещи нужди.
В 1 Тимотей 5:8 апостолът обсъжда грижата за бедните вдовици. Той настоява, че техните роднини са отговорни да се грижат за тях. Ако няма роднини или ако те не изпълняват отговорността си, тогава местната църква трябва да се грижи за християнските вдовици. Но и тук темата е настоящи нужди, а не бъдещи необходимости.
Божият идеал е членовете на Христовото тяло да се грижат за непосредствените нужди на своите събратя вярващи:
„Въпросът е за споделяне и равно разпределение. В момента вашето изобилие трябва да задоволи тяхната нужда, а след това в някакъв бъдещ момент тяхното изобилие може да задоволи вашата нужда. По този начин ние споделяме един с друг, както казва Писанието: „Който събра много, нямаше излишък, и който събра малко, нямаше недостиг“ (2 Коринтяни 8:15, Филипс).
Християнин, който смята, че трябва да осигури бъдещи нужди, се сблъсква с трудния проблем да знае колко ще бъде достатъчно. Затова той прекарва живота си в преследване на богатство с някаква неопределена сума и губи привилегията да даде най-доброто си на Господ Исус Христос. Той стига до края на един пропилян живот и открива, че всичките му нужди щяха да бъдат осигурени така или иначе, ако беше живял от все сърце за Спасителя.
Ако всички християни приемаха думите на Господ Исус буквално, нямаше да има недостиг на финанси в Господното дело. Евангелието щеше да се разпространява с увеличена сила и в увеличен обем. Ако някой конкретен ученик се сблъскаше с нужда, щеше да бъде радост и привилегия на другите ученици да споделят каквото и да имат.
Да се предполага, че трябва да има богати християни, за да достигнат до богатите хора на света, е абсурдно. Павел е достигнал до домакинството на Цезар, докато е бил затворник (Филипяни 4:22). Ако се покоряваме на Бога, можем да Му се доверим да уреди подробностите.
Примерът на Господ Исус трябва да бъде окончателен по въпроса. Слугата не е над своя Учител.
„Не подобава на слугата да се стреми да бъде богат, велик и почитан в този свят, където неговият Господ беше беден, незначителен и презрян“ – Джордж Мюлер.
„Страданията на Христос включваха бедност, 2 Коринтяни 8:9. Разбира се, бедността не налага дрипи и мръсотия, но включва липса на резерви и средства за лукс… Преди около тридесет години… Андрю Мъри посочи, че Господ и Неговите апостоли не биха могли да извършат работата, която трябваше да свършат, ако не бяха всъщност бедни. Този, който би повдигнал друг, трябва да слезе, като самарянина, а безкрайното мнозинство от човечеството винаги е било и все още е бедно“ – А. Н. Гроувс.
Хората твърдят, че има определени материални притежания, които са необходими за домашния живот. Това е вярно.
Хората твърдят, че християнските бизнесмени трябва да имат определен капитал, за да развиват бизнес днес. Това е вярно.
Хората твърдят, че има и други материални притежания, като например автомобил, които могат да бъдат използвани за Божия слава. Това също е вярно.
Но освен тези законни нужди, християнинът трябва да живее пестеливо и жертвено за разпространението на евангелието.
Неговото мото трябва да бъде: „Работи усилено, консумирай малко, давай много – и всичко на Христос“, А. Н. Гроувс.
Всеки от нас е отговорен пред Бога за това какво означава да се отречеш от всичко. Един вярващ не може да налага закони на друг; всеки човек трябва да действа в резултат на собственото си упражнение пред Господа. Това е изключително личен въпрос.
Ако в резултат на такова упражнение Господ поведе вярващ към степен на преданост, непозната досега, няма място за лична гордост. Всички жертви, които правим, изобщо не са жертви, когато се разглеждат в светлината на Голгота. Освен всичко това, ние даваме на Господа само това, което така или иначе не можем да запазим и което сме престанали да обичаме.
„Не е глупак този, който дава това, което не може да запази, за да спечели това, което не може да загуби“ – Джим Елиът.″ }
