„Затова, както грехът влезе в света чрез един човек, и смъртта чрез греха, така и смъртта се разпространи върху всички човеци , защото всички съгрешиха – понеже грях имаше в света преди закона, но грях не се вменява, когато няма закон. При все това смъртта царува от Адам до Моисей, дори и над онези, които не бяха съгрешили с престъпление, подобно на Аадамовото, който е предобраз на Онзи, Който щеше да дойде. „Но дарът не е като престъплението. Защото, ако чрез престъплението на един човекмногото умряха, то много повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на един човек, Исус Христос изобилстваха за многото. И дарът не е като резултата от греха на един човек. Защото присъдата след едно престъпление донесе осъждане, но дарът след много престъпления донесе оправдание. Защото, ако поради престъплението на един човексмъртта царува чрез този един човек, то много повече онези, които приемат изобилието на благодатта и дара на правдата, ще царуват в живот чрез един човек, Исус Христос. „И така, както едно престъпление доведе до осъждане за всички човеци, така едно праведно дело води до оправдание и живот за всички човеци. Защото, както чрез непокорството на един човек многото станаха грешници, така и чрез покорството на един човек многото ще станат праведни. А законът дойде, за да се умножи престъплението; но където се умножи грехът, благодатта се умножи още повече, така че, както грехът царуваше в смърт, така и благодатта да царува чрез правда, водеща до вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ.“ —Римляни 5:12-21 ESV (курсивът е добавен за акцент)
Римляни показва, че Бог е добър и праведен, но че всички хора, освен Христос, са се провалили. „Всички съгрешиха и не достигат до Божията слава“ (Римляни 3:23 NKJV). Нашите грехове (множествено число) ни отделиха от Бога. Цялата човешка раса е виновна пред Него и без никакво средство за поправяне.
Бог винаги е прав, включително когато осъжда грешниците и когато обявява покаялите се грешници за праведни (ст. 10, 24). Той осигури решение на безнадеждността на човека, като изпрати Своя Син да бъде „умилостивение чрез Неговата кръв, чрез вяра, за да покаже Своята правда“ (ст. 25). В Своето търпение Бог премина над греховете на вярващите, извършени преди кръста, и Той оправдава всеки, който се покае и има вяра в Исус сега (ст. 25-26). Защо? Защото Той намери в Господа и в Неговото извършено дело пълно удовлетворение относно греховете и вината на цялата човешка раса.
Чрез пролятата кръв на Христос Бог осигурява в Своята благодат опрощение, или прошка, за всеки, който вярва, покайва се и изповядва греховете си. Бог обявява такъв човек за „праведен“, или прав пред Него (4:16-25), „оправдани сега чрез Неговата кръв“ (5:9). Аврам, бащата на всички вярващи, е един пример, защото Бог го обяви за праведен, защото той повярва в Него (4:3; Битие 15:3-6; виж Псалм 32:1-2). Това е прекрасна новина! Римляни 5:1-11 се основава на тези точки и показва как всеки вярващ е благословен, имайки светло бъдеще въпреки скърбите и изпитанията в този свят.
По-дълбок проблем
Проблемът надхвърля нашите грехове. Имаме стара природа, или обитаващ грях, който Писанието идентифицира като „грях“ (единствено число). Той е свързан със стария човек на греха, защото старата природа даваше характер на неговите действия, като дърво, което произвежда само лоши плодове. Греховната природа не може да бъде подобрена, да се промени сама или да направи нещо добро.
Божието средство беше присъда, защото Той не може да прости греховната природа; тя трябва да бъде премахната. Той, святият и праведен Бог, направи това, като я осъди в Христос, нашия Заместник, в Неговите страдания през трите тъмни часа на кръста (Матей 27:45-46). Бог, в Неговите очи, я премахна в смъртта и погребението на Исус, Този, Който не познаваше грях и никога не извърши никакъв грях (2 Коринтяни 5:21; 1 Йоан 3:5; 1 Петър 3:18; Псалм 22; Исая 53). Божията благодат триумфира, прекрасна победа!
От наша гледна точка, тази победа все още не е напълно осъществена. Докато старият човек е бил осъден и умъртвен, старата природа остава в нас, докато не бъдем отведени да бъдем с Господ Исус. Едва тогава напълно ще разпознаем Неговата победа за нас в Христос.
Ново състояние
Разширявайки това, апостолът пише за оправданието и новото състояние (Римляни 5:12-8:39). Бог не само ни обявява за праведни, нашите греховни действия – минали, настоящи и бъдещи – сега простени, но ние също имаме ново състояние пред Него. Това е поради нашето идентифициране с Христос, Който умря и възкръсна от наше име (Римляни 8:28-34; 2 Коринтяни 5:15), като Глава на нова раса или семейство. С други думи, Бог е предприел много радикален подход. Той прехвърля вярващите от Адамовата раса – всички ние сме потомци на Адам – и ги поставя под нова Глава, Христос, Водачът на ново поколение. Така Бог ни е прехвърлил от Адам към Христос.
Освен това, Римляни 6 учи за прехвърлянето от стария надзирател Сатана, който ни държеше в робство чрез греха, към новия Господар, нашия Господ Исус Христос, на Когото можем да служим с любов. Римляни 7 описва как Бог ни идентифицира с Исус като нов Съпруг и ние откриваме, че всички наши ресурси са в Него, а не в нас самите или в нашите собствени усилия. Ние се учим чрез вяра да се посветим на Него в любов и покорство, правейки това в силата на Светия Дух, Който ни свързва с Христос и само с Него. Духът ни помага да използваме добре всички ресурси, които имаме в Него (Римляни 8).
Заместването е делото на Христос за нас, а идентификацията подчертава Божието дело с нас. Освещението се намира в Римляни 8, защото Бог ни е отделил за Себе Си, което предполага Неговото дело в нас, за да ни преобрази (12:1-2). Тази трансформация се осъществява в различни сфери (Римляни 12–16). Римляни не представя вярващите като възкръснали, а като идентифицирани с Възкръсналия, докато сме в плът – в тяло, което може и греши.
Беше необходим трансфер
Павел разясни греховното ни състояние и показа Божието решение, а именно смъртта: „...както грехът влезе в света чрез един човек... и така смъртта се разпространи върху всички човеци, защото всички съгрешиха“ (5:12 esv). Позоваването е на Адам, не на праисторически човек, както в популярните теории, а на историческия Адам, създаден от Бога и наречен първия Адам (Битие 1-2; 1 Коринтяни 15:45). Павел нарича цялата човешка раса „от един човек“ (Деяния 17:26) и учи, че чрез него грехът е влязъл в света (Битие 2:17; 3:1-6). Непокорството и бунтът на Адам донесоха смърт в три аспекта:
Морален. В момента, в който Адам и Ева взеха и ядоха от плода на Дървото на познанието на доброто и злото, те умряха морално и бяха отделени от Бога. Връзката им беше възстановена поради жертвата, която Бог осигури, и чрез тяхната вяра (Битие 3:20-21). Поради този един грях на Адам, от момента на раждането си бебето принадлежи към царството на смъртта. Вярата спасява от смърт.
Физически. Адам и Ева умряха много години по-късно (5:5), което е вторият аспект на смъртта. Когато някой умре като невярващ, той или тя влиза в областта на смъртта във временно жилище (Ад) без възможно спасение, но вярващите отиват в Рая (Лука 23:43).
Вечен. Крайната фаза и окончателният резултат от непокорството на невярващия е вечното отделяне от Бога, наречено „втора смърт“ (Откровение 20:14). Това е следствие от един грях, който влезе в света (Римляни 5:12). Въпреки това, вярващите ще бъдат завинаги с Господа (1 Солунци 4:17). Бебетата, които умират, също ще бъдат в Неговото присъствие (виж 2 Царе 12:23).
Намираме огромни контрасти. Например, когато Господ Исус влезе в този свят, Той дойде да изпълни Божията воля (Псалм 40; Йоан 4:34), докато Адам престъпи малко след като беше създаден, вършейки собствената си воля. Също така, между семействата на първия Адам и последния Адам, нашия Господ Исус, втория Човек, съществуват някои паралели, но по-важното е, че има много контрасти по отношение на произхода, действията и резултатите.
Божията присъда
Бог вижда всички човешки същества в първия човек, Адам, който съгреши. Поради неговото едно непокорно престъпление или прегрешение смъртта влезе в света и царува от това поколение нататък. Когато едно бебе умре, то умира, защото е потомък на Адам, и всеки човек се вижда в тази светлина. Бог каза: „Всички съгрешиха“ (Римляни 5:12), защото от падането (Битие 3) Бог е виждал цялата човешка раса като грешници – виждайки ги в Адам, в когото всички умират (1 Коринтяни 15:22).
Глаголното време на гръцкото „всички съгрешиха“ е аорист, което означава „веднъж завинаги“. Следователно, всички потомци на Адам са включени. Ето защо едно бебе, което никога още не е извършило грях, се разглежда като свързано с греха на Адам, понякога наричан „първородния грях“ с всичките му последствия. Докато Римляни 3:9-23 говори за лични грехове, Римляни 5:12 показва, че цялата човешка раса е свързана със своя глава, Адам.
За да илюстрираме това, погледнете Авраам, когато срещна Мелхиседек (Евреи 7:1-10, Битие 14:18-21). Авторът на Евреи заявява, че левитите, потомците на Авраам, са били видени в Авраам, когато той е принесъл десятък на Мелхиседек. Подобно на това, левитите, които вземат десятък според закона, вече са били видени в Авраам, когато той е давал десятък на Мелхиседек, стотици години преди да се роди първият левит. Това може да ни помогне да разберем, че в Адам, след неговото падане, всички негови потомци се разглеждат като престъпници. Това много сериозно заключение показва защо Бог прехвърли вярващите от Адам към Христос. Хвала на Неговото име!
Законът и отговорността
Римляни 5:12,18 са свързани, но стих 15 въвежда мисли за „мнозина“ вместо за „всички“. Както вече видяхме, грехът влезе в света (Битие 3) и скоро нещата се влошиха; Каин уби брат си (Битие 4:8). След това един човек умираше след друг (Битие 5–6). Бог имаше вярващи през различните поколения, които също умряха, което показва сериозните последици от греха. И все пак грехът все още не беше отчетен, или взет под внимание, както беше случаят при Мойсеевия закон. Последицата от греха беше налице, а именно смъртта, но законът дойде ограничен до Израел, за да покаже характера на греха като престъпление, прегрешение.
Апостол Павел потвърди, че грехът причинява смърт, както обясни и Яков (Яков 1:13-15). Павел обаче добави въпроса за прегрешението: „Смъртта царува от Адам до Мойсей, дори и над онези, които не бяха съгрешили по подобие на Адамовото прегрешение, който е образ на Този, Който ще дойде“ (Римляни 5:14 JND). Последицата от греха е смъртта – тиранин-владетел-цар, който царува от Адам до Мойсей. Дори преди да дойде законът, смъртта царуваше с едно изключение – Енох (Битие 5:24), тип на грабнатата Църква. Общият принцип е установен в Римляни и обобщен в учението на Павел за смъртта и възкресението: „Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще бъдат оживени“ (1 Коринтяни 15:22 NKJV). Затова виждаме Христос като Глава на поколението на живите.
В един смисъл Адам като глава беше тип на Този, Който ще дойде: Христос (Римляни 5:14) като Глава на семейство. Въпреки това, Адам беше свързан със смъртта, докато Христос донесе живот. Освен това, Христос е представен като Глава, управляваща всички народи в хилядолетието (Ефесяни 1:9-12), и сега Той е видян като Глава на тялото Христово (1:22), но тези аспекти на Неговото главенство не са нашата настояща тема. В Римляни 5 Христос е показан като Глава на ново поколение от онези, които вярват и живеят, оправдани, за да Го хвалят сега и завинаги.
Цар и владетел
В Римляни 5:14,17 срещнахме първия владетел, който царува като цар: смъртта. Грехът също е владетел, който царува „в смърт“ (ст. 21). Тези стихове учат, че сега благодатта царува чрез праведност, водеща до вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ. Удивително! От една страна грехът царува над стария ред на нещата, свързани с първия Адам и смъртта. От друга страна благодатта царува, новият ред, свързан с Христос. За разлика от смъртта, царуваща чрез един човек, Адам, ние ще царуваме като царе в живота, и това е чрез единствения Човек, Исус Христос (ст. 17). Вярващите ще царуват, тясно свързани с възкръсналия Христос. Благодатта е свързана с възкресението на Христос, защото ние вече сме видени като царуващи. Господ е победил царуването на греха и смъртта!
Два акта
„Няма ли актът на благоволение да бъде като престъплението? Защото ако чрез престъплението на един мнозина са умрели, много повече Божията благодат и свободният дар в благодатта, който е чрез единствения човек Исус Христос, е изобилствал за мнозина“ (ст. 15 JND). Два акта са противопоставени, престъплението и актът на благоволение. Актът на благоволение е това, което Христос е направил в Своето идване и Своето дело на кръста, докато престъплението е първоначалният грях на Адам.
Помислете за момент за различните думи, използвани за грях. „Чрез един човек грехът влезе в света“ (ст. 12 NKJV), има общата дума за „грях“. Тя означава „да пропуснеш целта“ и се среща много пъти, включително при приноса за грях в еврейския текст на Стария завет. Римляни 5:14 има думата „прегрешение“. „Прегрешението“ на Адам беше грях, но повече от това; то беше и престъпление срещу Бога. Тази дума „прегрешение“ (гр. парабасис) се използва седем пъти в Новия завет и означава нарушаване на закона или нещо, което Бог е наложил, нарушение на правило, което Бог е установил. Научаваме, че законът е бил добавен „поради прегрешения“ (Галатяни 3:19), а за Адам е казано, че той е прегрешил, докато Ева е била „измамена“ (1 Тимотей 2:14). Думата „престъпление“ се използва 16 пъти в писанията на Павел, освен три в Евангелията, означаваща пропусната стъпка, неправомерно действие, нарушение. Тази дума се среща в „който беше предаден поради нашите престъпления и беше възкресен поради нашето оправдание“ (Римляни 4:25). От Адам досега грехът е въпрос на вършене на зло, на прегрешение. „Всички съгрешиха [пропуснаха целта] и не достигат до Божията слава“ (3:23).
Противоположно на този акт на непокорство, който води до смърт, е акт на благоволение, или безплатен дар, еднократен акт на послушание, както намираме в Римляни 5:19. Мнозина са умрели в резултат на това, което Адам е направил, с двете изключения на Енох (Битие 5:24) и Илия (2 Царе 2:11). Сравнете това с „Божията благодат и свободният дар в благодатта, който е чрез единствения човек Исус Христос, изобилства за мнозина“ (Римляни 5:15 JND). Какви огромни контрасти в източника, действията и резултатите. Една глава и нейните действия доведоха до смърт, докато друга Глава и Неговите действия доведоха до изобилие от благодат за онези, които я приемат чрез вяра.
Осъждане или оправдание
Благодатта изобилстваше, повече от това, тя свръх-изобилстваше, защото Римляни 5:12-21 показва не само контрасти в действие и резултати, но и в обем. Имаме две глави, два акта и два различни ефекта. Адам съгреши в непокорство, а последицата беше съд и осъждане. Христос в съвършено послушание, в акт на благоволение, даде Себе Си като върховна Жертва, водеща до нашето оправдание.
Думата „оправдание“ се използва тук с оглед на нашето ново състояние. Първо, намерихме оправдание във връзка с нашите действия (ст. 1), но сега то се отнася до това ново състояние , което имаме пред Бога. Римляни 6–8 развива това по-нататък с концепцията за освещение, живот, посветен на Бога. Оправданието по отношение на нашите действия и състояние урежда връзката с Бога веднъж завинаги. То повлия на живота ни, когато бяхме спасени и първоначално осветени, и също така влияе на целия живот на освещение и преданост, водещи винаги по-близо до Бога.
Павел прекъсна себе си, за да покаже двете различни глави, действия и резултати като под двама различни владетели: грях или благодат (5:15-17). След това той се върна към първоначалната си мисъл от стих 12 и стигна до заключението си: „чрез едно прегрешение дойде осъждение на всички човеци“ (ст.18 ESV). Тук виждаме обхвата на непокорството, тъй като то засяга всички хора под първата глава, защото води до осъждане за всички хора. В контраст, „чрез едно праведно дело дойде оправдание, което дава живот на всички човеци“ (5:18). То е достъпно за всички – много широк обхват, но то идва върху всички, които вярват (3:22), което означава мнозина, които вярват и са оправдани. „Мнозина ще бъдат оправдани“ (5:19) и фразата „оправдание... живот“ (ст.18) означава да бъдеш оправдан пред Бога, което води до живот. Това е заради извършеното дело на Господ Исус.
Единственият човек (ст.19) повлия негативно на цялата човешка раса, освен Христос – съвършен Човек, роден от жена (Галатяни 4:4). Той не е видян като потомък на Адам – въпреки че технически е бил (Лука 3:38), защото Той е бил изключението без грях или непокорство. „Така чрез послушанието на единия човек мнозина ще бъдат оправдани“ (Римляни 5:19); „единият човек“ очевидно е Христос.
Някои са смятали, че „послушанието на единия човек“ се отнася само до Христовия живот на послушание. Те посочват Псалм 40:7-8, който казва: „Дойдох... да изпълня Твоята воля, Боже мой“, и когато Той каза: „Моята храна е да върша волята на Този, Който Ме е пратил“ (Йоан 4:34). Въпреки това, може ли това да е довело до нашето оправдание? Не. Светият, праведен живот на Господ Исус, съвършен за Божията слава, не можеше да ни направи праведни; той можеше само да ни осъди.
Нужна беше и Христовата жертва. Разбира се, живот на послушание Го е характеризирал, но „послушанието на единия човек“ (ст.19) се отнася до Него, когато Той се е предал, както е говорил за полагането на живота Си: „Тази заповед получих от Моя Отец“ (Йоан 10:18). Това означава това послушание: едно действие, което Той извърши, когато се предаде (вижте Филипяни 2:8).
Павел отново се прекъсна: „А законът дойде“ (Римляни 5:20). Той дойде, за да покаже, че грехът не е само грях, но и престъпление (вижте Галатяни 3). Законът направи греха по-изразен и сериозен; той показа греха в неговия характер на престъпление. Той също така провокира тези под него да извършват повече грехове (Римляни 7). Законът е свят, справедлив и добър (ст.12), предназначен да донесе живот, но това беше Божият начин да покаже сериозността на греха, че няма да се подобрим, колкото и да се опитваме (ст.18-24). Така престъпленията се умножиха, но „където се умножи грехът“ (5:20 NKJV), благодатта се преумножи.
Когато човек напълно се е провалил, той е изцяло предаден на Бога (7:24-25). Едва тогава Бог се намесва, в суверенна благодат, като същевременно поддържа отговорността на човека. Петър се позова на това, което човекът е направил, предавайки Христос в ръцете на грешници – убийци – докато в същото време Божият съвет е бил изпълнен (Деяния 2:23). За човешкия ум остава голяма мистерия как двете вървят заедно, но свръхизобилието на благодатта има победа. Хвала на Бога!
Грехът и смъртта царуват
Цар Саул представляваше изискванията на закона, докато в Давид имаме илюстрация на царуването на благодатта, защото той отразяваше Месията. Имаше много енергия със Саул и неговото царуване, тъй като той имаше голяма власт, но все пак не успя да се изправи срещу Голиат. В Давид виждаме свръхизобилната сила на Божията благодат, водеща до вечен живот (вижте Псалм 132–133).
Благодатта върви заедно с Христовото послушание, едното действие. Смъртта царуваше, сега благодатта царува чрез праведност, защото Бог не компрометира Своята праведност по никакъв начин. Бог не си затваря очите, за да остави нещата да вървят; благодатта винаги поддържа Божията праведност. Само Бог може да събере „двете линии“ в хармония – благодат и истина, светлина и любов – с резултат, който води до вечен живот. Означава ли това, че все още трябва да получим вечен живот?
Вечен живот
Павел тук се занимава с областта, към която вървим. Като вярващи ние имаме нова Глава, но Той е и Този, Който ни води в новата област на вечния живот. В Христос ние вече принадлежим към тази нова област и се наслаждаваме на вечен живот (Йоан 3:16), макар и по ограничен начин. Вечният живот е областта, където Христос царува без никакво противопоставяне. Вече благодатта е свръхизобилна и ние се наслаждаваме на живота в неговия истински характер, но тук в Римляни ние сме видени като на път към тази област (ст.21). Стигаме там чрез Исус Христос, защото всичко, което имаме, е чрез Исус Христос.
Забележете термина „живот“ (Римляни 5:17-18) и „възкресен от мъртвите, Исус нашият Господ“ (4:24 JND). Също така, пълното име на Господа е използвано в 5:21, „Исус Христос нашият Господ“ – истинският Човек, Исус; истинският Помазаник, Христос; Който е нашият Господ. Всичко това е подразбиращо се и необходимо, за да се схванат тези неща. Христос ни свързва заедно под Себе Си, Който е Главата на поколението на вярващите и нашият Господ. Трябва да се подчиним на Неговото господство, за да се насладим на ползата от тези прекрасни истини.
Заключителни бележки
Днес благодатта царува чрез праведност (Римляни 5:21). В хилядолетието, под публичното управление на Христос, ще царува праведност (1 Тимотей 6:15; Псалм 72). Във вечното състояние (2 Петрово 3:13) ще обитава праведност и всички неща и всеки ще бъде в хармония с Бога. Бог никога не прави компромиси, защото Той е светлина и винаги ще поддържа Своите права. Що се отнася до нас, насладата от тези прекрасни благословения и от вечния живот е чрез Исус Христос нашия Господ, Божия „един Човек“ (Римляни 5:12-21). Ние вече принадлежим към новото творение (2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15; Ефесяни 2:10,15, 4:24; Колосяни 3:10-11), докато Бог публично ще представи новото творение – новото небе, новата земя и Новия Йерусалим (Откровение 21:1-7). Това ще бъде след като предстоящото хилядолетно царуване приключи своя ход, но ние Го хвалим сега и завинаги.
Греховете са само следствие от причина, а Божият Агнец дойде, за да отнеме греховете на индивида и да се справи с въпроса за греха като цяло. Бог „направи Него, Който не знаеше грях, да бъде грях за нас“ (2 Коринтяни 5:21 KJV). Той не е само носител на нашите прегрешения, Той не само изкупи всички наши греховни действия, но Той умря за това, което сме по природа като грешници. Аз съм бил виновен за много грехове, които трябваше да отида при Бога и да изповядам, и знам, че всички тези грехове са простени. Но в това мое сърце има склонности към грях, които са по-лоши от всяко греховно действие, което някога съм извършил. Това е вярно за всички нас. Грехът живее в нас. Христос умря, за да премахне греха, не просто греховете. Той умря заради това, което бяхме. Той зае нашето място. Той беше направен грях за нас и грехът като бариера беше премахнат. Сега най-мръсният грешник може да дойде в присъствието на Бога и да намери прошка. Познавате ли „Божия Агнец, Който отнема греха на света“ (Йоан 1:29)? —Х. А. Айрънсайд, Беседи върху Евангелието от Йоан (адаптирано).
