УСЛОВНО СВЕЩЕНСТВО
Темата за „свещенството“ е тази, която е разделяла църквата през вековете. Въпросът е изведен на преден план от Мартин Лутер, може би повече от всеки друг, в неговото предизвикателство към римокатолическата система, което доведе до Реформацията. Затова е важно да видим какво казва Библията по темата, още от самото начало, за да получим точен преглед.
Първото споменаване на свещенство е в Изход 19, когато е предложено да се даде Законът на Моисей. „Ако наистина слушате Моя глас и пазите Моя завет, тогава ще бъдете Мое особено съкровище измежду всички народи; защото цялата земя е Моя. И вие ще бъдете за Мен царство от свещеници и свят народ“ (Изход 19:5-6 NKJV).
Божието съобщение до Моисей показва Неговото първоначално намерение, че целият народ на Израел трябва да бъде свещеници, в теокрация, в която Той управлява над всички, царство, което е различно и отделно от другите народи. Всички хора трябваше да бъдат част от Неговото специално съкровище; всички трябваше да бъдат свети (или отделени за Него), и всички трябваше да имат пряк достъп до Него.
Но имаше едно голямо „ако“, и то се оказа причина за провала на нацията. Това беше условно свещенство, което можеше да действа само ако народът се подчиняваше на Господния глас и пазеше Неговия завет, национално. За съжаление, те напълно се провалиха. Господ на всичко остана с опетнено съкровище; Неговият земен народ, еврейската нация, загуби огромната привилегия, която им беше предложена. Националното свещенство никога не се осъществи, защото националното неподчинение стана ежедневие. Вместо това беше въведена много по-ограничена форма на свещенство.
ЛЕВИТСКО СВЕЩЕНСТВО
Тъй като нацията като цяло се провали в усвояването на свещеническите привилегии, Господ избра едно семейство, това на Аарон, и той и синовете му бяха ръкоположени да служат като специално свещенство. „Сега вземи Аарон, брат си, и синовете му с него, измежду синовете на Израел, за да Ми служи като свещеник“ (Изход 28:1).
Тъй като Аарон и синовете му принадлежаха към племето Леви, то стана известно като Левитско свещенство. Аарон беше първият първосвещеник, така че понякога е известно като Аароново свещенство. Свещеническата служба вече беше изключителна, а не всеобхватна, както беше първоначално замислено, и достъпът до Господа беше строго регулиран. Обикновените хора не можеха да влизат директно в присъствието на Господа със своите приноси. Те трябваше първо да ги донесат на свещениците, които принасяха необходимите жертви от тяхно име. Поклонението беше опосредствано чрез други хора.
Никое друго семейство не смееше да узурпира ролите и отговорностите на потомците на Аарон, под страх от най-тежко наказание. Дори царете не бяха изключение. На цар Озия беше отказано разрешение да кади тамян на олтара в Господния храм и той се разгневи на свещениците. Той веднага беше поразен с проказа на челото си! Въпреки че беше цар на Юда, той беше принуден да живее в изолирана къща до края на дните си като наказание (2 Летописи 26:16-23).
Това свещенство е действало през цялото време на Стария завет и е било в сила до идването на Господа. Дори по време на Своя процес, Исус се изправи пред Каиафа, първосвещеника, който Го разпита и произнесе своята погрешна и несправедлива присъда.
ВЕЧНО СВЕЩЕНСТВО
Но нещо забележително се случи в момента на Христовата смърт на кръста: силно земетресение разтърси свръхестествената тъмнина; мъртви хора оживяха и се издигнаха от гробовете си; и, сякаш от невидими ръце, завесата на храма се разкъса отгоре до долу (Матей 27:50-53). Тази завеса разделяше Святото място от Пресвятото място, вътрешното светилище в храма, където първосвещеникът влизаше само веднъж годишно, за да извърши изкупление за греховете на народа през изминалата година.
Значението на това разтърсващо земята събитие е ясно изложено в Евреи: „И така, братя, като имаме дръзновение да влезем в светилището чрез кръвта на Исус, по нов и жив път, който Той ни е открил през завесата, тоест плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце в пълна увереност на вярата“ (Евреи 10:19-22).
Във всичко това има дълбок символизъм. Завесата представляваше тялото на Христос, разкъсано в смъртта на Кръста. Старият изключителен ред на свещенството беше драматично премахнат. Започна нов всеобхватен ред на свещенство, с Христос Самия като Първосвещеник. Директният достъп до Бога в най-святото място от всички сега беше отворен за всяко Божие дете, което вярва в Него. Контрастът между старото и новото не можеше да бъде по-поразителен.
ААРОНОВО СВЕЩЕНСТВО
Аарон и неговите потомци: бяха грешници и познаваха провала точно като останалата част от човечеството; действаха в земно светилище (първо скинията, след това храмът); принасяха животински жертви, които можеха само да отложат присъдата за греховете на еврейския народ, но никога да не ги премахнат напълно; трябваше да принасят жертви първо за собствените си грехове, преди да могат да действат от името на други; всички в крайна сметка умряха, като тяхното свещенство приключи, преди да бъде предадено на техните потомци.
ХРИСТОВО СВЕЩЕНСТВО
Христос, нашият Първосвещеник: е „свят, невинен, непорочен, отделен от грешниците“ (Евреи 7:26); поддържа духовно, небесно свещенство (Евреи 8:1-2); принесе Себе Си като съвършена жертва, веднъж, за всички, за да извърши изкупление за греховете на целия свят (Евреи 9:14); беше безгрешният Син Божий, Който не познаваше грях, нямаше грехове и не трябваше да принася нищо на Бога преди Своята съвършена изкупителна жертва от името на други (Евреи 10:11-12); все още е жив и никога повече няма да умре, и така има постоянно, неизменно свещенство (Евреи 7:24-25).
СВЕЩЕНСТВО НА ВЯРВАЩИТЕ
Какъв е крайният резултат от всичко това за Църквата днес? Просто това: От смъртта и възкресението на Христос насам, християните са в състояние да изпълнят първоначалното Божие намерение за еврейската нация да бъде „царство от свещеници“ (Откровение 1:6). Колелото се е завъртяло напълно и сега всеки вярващ в Господ Исус Христос има пряк достъп до Бога. Ние сме вярващи свещеници, всеки от нас може да се приближи до Него в молитва, хваление и поклонение. Това е безусловно свещенство и нашето право не зависи от подчинението на набор от правила. Тук няма „ако“, както беше за евреите, но от нас се очаква да поддържаме свят начин на живот.
Но да си „свят“ не е същото като да си „безгрешен“. Само един човек попадаше в тази категория – самият наш Господ. Библията не учи, че след като сме спасени, вече не можем да грешим. Въпреки това, тя ясно ни учи, че след като сме спасени, можем да не грешим. Има голяма разлика.
СВЯТО СВЕЩЕНСТВО
Имайки предвид този нов статут, е важно да разпознаем нашите права и отговорности. Първо, ние трябва да бъдем поклонници. Като поклонници, вярващите могат да принасят духовни жертви, хвалението и поклонението на сърцата си: „И вие също сте... свято свещенство, за да принасяте духовни жертви, приемливи за Бога чрез Исус Христос“ (1 Петър 2:5). Това е едно от малкото неща, които всъщност можем да дадем на Бога, в отговор на множеството неща, които Той ни дава. Поклонението не зависи от наличието на определен даден от Бога дар, като този на евангелист, пастор, учител, или дори по-малко забележим дар като администрация или помощ (1 Коринтяни 12:28). С една дума, то е независимо от даровете. Всички вярващи, независимо от техните дарове, имат правото и отговорността да принасят духовни жертви на хваление и поклонение на Него.
За да направим това, първо трябва да се отдадем на Него (Римляни 12:1). Интелигентното, приемливо поклонение не може да произлезе от неизкупено сърце. Самото значение на думата поклонение – „покланяне пред друг“ – прави това ясно. Самарянинът прокажен, изцелен от Господа, е добър пример. Той прослави Бога публично, след това падна в краката на Исус, с дълбока благодарност за всичко, което беше направено за него. Той благодари и се поклони на Господа с лице към земята (Лука 17:16). Невярващите със сигурност могат да участват в църковна служба и дори да бъдат развълнувани от нея, но те никога не могат наистина да се покланят с истинска благодарност за нещо, което още не са преживели.
Концепцията за свято свещенство е добре обяснена чрез сравнение със старозаветното свещенство. Свещениците трябваше да преминат през първоначално церемониално измиване, за да се уверят, че са чисти за сериозната отговорност, която поемаха от името на народа. Това се случваше само веднъж (Изход 29:4); след това те просто трябваше да измият ръцете и краката си (Изход 30:19).
Новозаветният паралел на това се намира в Тит 3:5 и е илюстриран в Йоан 13. Там учениците, особено Петър, трябваше да научат разликата между двете измивания. За нас днес, потапянето на новорождението в Христос (възраждането) се случва само веднъж, при обръщането; ежедневното очистване от осквернение (обновяването) може и трябва да се случва често. Нашият Господ се постара да изясни разликата, когато каза на Петър: „Който е изкъпан, няма нужда да мие нищо друго освен краката си“ (Йоан 13:10). Оригиналните гръцки думи за „изкъпан“ (потопен) и „измит“ са различни.
Свещениците също бяха посветени чрез нанасяне на кръв от овен върху дясното им ухо, палец и голям пръст на крака (Изход 29:20). Това ги подготвяше за ролята на свещеническо поклонение и служение на Господа. По същия начин, скъпоценната кръв на Христос, небесния Агнец, посвещава вярващите свещеници за тяхното служение днес. Трябва да чуваме Божието слово (чрез ухото), да вършим Неговата воля (чрез палеца) и да ходим по Неговите пътища (чрез големия пръст на крака). Символиката е ясна и поразителна.
ЦАРСКО СВЕЩЕНСТВО
За вярващите се говори и като принадлежащи към царско свещенство. Ние сме специално избрани служители на Царя на царете. „Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, Негов собствен специален народ, за да прогласявате хваленията на Този, Който ви е призовал от тъмнината в Своята чудна светлина“ (1 Петър 2:9). Като такива, вярващите свещеници имат отговорност към другите. Като свети свещеници, тяхното поклонение е насочено вертикално, към Бога. Като царски свещеници, тяхното служение е насочено хоризонтално, към човека.
И двете са представени в Евреи 13:15-16. Като свети свещеници, ние трябва да принасяме на Бога жертва на хваление и благодарност, редовно, непрекъснато. Като царски свещеници трябва да правим добро на тези, които са по-малко щастливи от нас, споделяйки това, което имаме (включително пари) с други в нужда. Свещеническото служение на молитва за другите попада в тази категория. Свещениците не са само поклонници, но и застъпници. Точно както Христос е нашият небесен Застъпник, молещ се за нас като наш Велик Първосвещеник (Евреи 7:25), така и ние на земята трябва да се застъпваме за другите. Това включва молитва за нашето правителство и тези, които са на власт в нашите общности (1 Тимотей 2:1-2). Старозаветният свещеник носеше бремето на греховете на народа на сърцето си; така и днес, загрижените и състрадателни вярващи свещеници дълбоко чувстват трудностите и скърбите (както и греховете) на Господния народ и се молят усърдно за тях.
Публичното свидетелство е друга функция на нашето царско свещенство. Вярващите свещеници трябва да прогласяват Божиите хваления по публичен начин. Старозаветните свещеници бяха отговорни да носят ковчега (представляващ Божието присъствие с Неговия народ) на раменете си и да го пренасят от място на място. Например, те обикаляха град Йерихон, защитени от военен отряд, и тръбяха с тръби пред ковчега, привличайки вниманието към него. По същия начин, вярващите свещеници издигат Христос (за Когото говори ковчегът), държейки Го високо в своето уважение, и тръбят евангелската тръба, привличайки вниманието на хората към Спасителя и нуждата да се примирят с Него, ако не искат да претърпят вечна присъда.
От гореизложеното е ясно, че да си вярващ свещеник не е само мъжка привилегия. Много от ролите и отговорностите на вярващите свещеници се отнасят и за жените. Голяма част от състрадателната грижа и молитва в Църквата през вековете е била извършвана от предани жени. Но има библейски граници при публичното говорене в събранието и те трябва да се спазват. Когато вярващите се събират заедно в църковно общение, особено във връзка с възпоменанието, известно като причастие или Господна вечеря, мъжете имат специална звукова роля в ръководенето на хваленията и поклонението. Но забележете, когато ковчегът е бил върнат от Давид в скинията в Йерусалим, преди построяването на храма, „Целият народ каза: „Амин“, и похвали Господа“ (1 Летописи 16:36).
Нека бъдем сериозни относно нашите привилегии като вярващи свещеници, като помним Господа редовно и изливаме сърцата си в поклонение пред Него. В крайна сметка, това беше последното желание на Господа към учениците, да правят това в Негова памет.
— Иън Ливингстън
