„Господ каза на Самуил: „Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, защото Аз съм го отхвърлил; понеже Господ не гледа, както човек гледа; защото човек гледа на външността, но Господ гледа на сърцето.“ 1 Царе 16:7 (Цариградски превод)
„И Бог, Който познава сърцата, им засвидетелства, като им даде Светия Дух, както и на нас.“ Деяния 15:8
Въз основа на 1 Царе 16:7 често чувам, че външният вид няма значение. Аз обаче не мисля, че това казва стихът. Мисля, че стихът казва, че външният вид няма значение за Бога, защото Той може да вижда сърцето. Въпреки това, в Писанията се говори много за външния вид, защото това е всичко, което хората могат да видят. И хората съдят характера и сърцето по това, което виждат. На интервюта за работа ни казват, че можем да направим само едно първо впечатление, така че трябва да се уверим, че е добро. Така че имаме както Павел, така и Петър, които се занимават с дрехите, които носим, и имаме Яков, който се занимава с делата, които хората виждат. Понякога обаче Бог не ни вижда по начина, по който хората ни виждат – и за това съм благодарен.
След като сме спасени, ние сме „в Христос“ (2 Коринтяни 5:17). Единственият начин светът да разбере това е чрез това, което вижда. Но Бог знае, че сме спасени, защото Той познава сърцата ни. Ето защо има някои хора в Библията, за които Бог говори високо, които ние не бихме и може би дори не бихме могли да допуснем да бъдат водачи в нашите църкви. Цар Давид е такъв пример. Как може един убиец и прелюбодеец да води Божия народ и да бъде наречен човек по Божието сърце? (Деяния 13:22). Знам, че може да се твърди, че той е бил човек по Божието сърце само преди да съгреши. Желанието на Давид за Бога изглежда се споменава в 1 Царе 13, когато Саул съгреши и беше отхвърлен от Бога, но преди Давид да стане цар. Въпреки това, 3 Царе 15:5 предполага, че макар Бог да не е пренебрегнал греха на Давид, Той е знаел, че Давид е бил верен на Господа и само на Господа. По време на живота му не е имало идолопоклонство или обръщане към езически богове. Мисля, че това има предвид Бог, когато казва, че Давид е бил човек по Неговото собствено сърце.
Спасителната вяра изисква от нас да вярваме в сърцата си (Римляни 10:9). Етиопският евнух повярва с цялото си сърце (Деяния 8:37). Тези, които четат по-новите версии, ще трябва да се доверят на версията на крал Джеймс за това, тъй като това твърдение не е в някои версии. Вярвам, че то принадлежи тук, защото по-рано в главата Симон магьосникът повярва, но не беше спасен. Той очевидно вярваше в силата на евангелието и в реалността на чудесата, но не се довери на Господа с цялото си сърце. Заради това Филип попита евнуха дали вярва с цялото си сърце, защото това е единствената истинска вяра. Ние вярваме с умовете си научно, а не със сърцата си, така че това трябва да е литературен похват, който да ни помогне да разберем, че вярата, която спасява, не е просто интелектуална. Тя е безрезервна и е мотивираща, тъй като сърцето фигуративно влияе на всичко, което обичаме и правим.
Така че външният вид е важен, но сърцето е по-важно. Чудя се понякога какво наистина вижда Господ, когато погледне сърцето ми. По природа сърцата ни са отчаяно зли и Господ знае това (Еремия 17:9-10). Но след като сме спасени, трябва да имаме сърца, които са били докоснати от личната любов на Господа. Трябва да сме Му верни в нашето поклонение. Той знае, че сме, дори ако другите не винаги могат да го видят. „Осъждащият“ грях на Писанието е недоверието в името или авторитета на Единородния Син Божи (Йоан 3:18). Външно може да изглеждаме верни и предани, но Бог вижда сърцето и Той знае дали сме наистина истински. Той познава сърцата ни.
