Някои хора вярват, че Църквата е започнала с Адам. Без никакво очакване на грабването и мислейки, че вече живеем в хилядолетието, тези хора смятат, че християните ще преминат през Божия последен съд в края на времето. Мнозина също казват, че Църквата е заменила Израел. Но какво учи Божието Слово? Следващите страници нямат за цел да предизвикват противоречия. По-скоро те се стремят да покажат нещата от Божията гледна точка – Неговите мисли, изразени в Неговото Слово, Свещените Писания.
От Сътворението до Падението и Потопа
Небесата са споменати първо в разказа за сътворението (Битие 1:1). Но оттогава Бог насочва вниманието ни към земята и нейната подготовка за първия човек. Бог се разкри като Създател , или Елохим (Битие 1). Впоследствие Той пое ролята на Поддържащ и беше наречен Господ Бог, или Яхве Елохим (Битие 2; виж също Йоан 1:1-4; Колосяни 1:16-17; Евреи 1:3).
Всичко беше „твърде добро“ (Битие 1:31 NKJV), но скоро след това, за съжаление, човекът се провали в задачата си да пази и обработва градината за своя божествен Господар (2:15-17, 3:1-6). Адам и Ева бяха в състояние на „невинност“, в смисъл, че не бяха направили нищо лошо. И все пак, те не бяха имунизирани срещу провал или грях. Почти веднага след като Божието дело на сътворението беше завършено, падението на човека се случи чрез сатанинско изкушение и съблазън, с катастрофални последици.
Бог все още контролираше и Той запази правата Си, без да отхвърля отговорността на човека. Той се разкри като Съдия , като попита Адам: „Къде си?“ (3:9), но в Своята благодат Той предложи невинно животно като жертва за Адам и Ева и ги облече с кожата на този невинен заместник. Те повярваха на Бога, защото Му се довериха в тази нова връзка, както се вижда от името, с което Адам нарече жена си: „Ева“ – „майката на всички живи” (ст.20-21). Също така, Бог свърза Своята връзка с човешкия род с „потомството на жената“ (ст.15), което сочеше към идващия Месия.
Битие 4 обаче показва, че човекът трябваше да научи, че Божиите планове не могат да бъдат изпълнени с човешки средства или усилия. Ева очакваше първият ѝ син, Каин, да бъде изпълнението на Божия план (3:15, 4:1), но тя трябваше да научи, че синът ѝ не може да го изпълни, тъй като е под главенството1 на паднал човек: първия Адам.
Вторият им син, Авел, име, означаващо „суета“ и което се свързва с безполезността на човешките усилия, потвърди тази точка. Но той, разбрал важните уроци, които Бог беше научил родителите му, принесе на Бога жертва като свой заместник. Това беше според Божиите мисли. Авел принесе първородните от стадото си и тлъстината им (4:4) – представляващи най-доброто: Божието осигуряване. Чрез това, макар и мъртъв, Авел все още говори (Евреи 11:4). За разлика от него, Каин мислеше, че Бог ще бъде доволен от собствения му труд и жертва, произведени от почва, прокълната от Бога. Но това не Му беше угодно, нито пък нещо подобно може някога да удовлетвори Бога.
Забележете, че много подробности в тези ранни глави на Битие сочат към човешката отговорност и Божия суверенитет, както и към Неговата дисциплина и управление. Виждаме това не само във връзка с падението на Адам и човешкия род (Битие 3-5), но и по-късно по отношение на потопа (Битие 6-9), Вавилонската кула (Битие 10-11) и други въпроси, описани както в Стария, така и в Новия Завет.
Значението на божествената жертва
След Своята намеса и съд чрез потопа, Бог прие приноса на Ной (Битие 8:20-21), точно както беше приел жертвата на Авел. Всеизгарянето на Ной произведе благоуханна миризма – буквално, „миризма на покой“ – която се издигна до Бога. Тя Му осигури „покой“, въпреки че човешкият род все още беше белязан от провал, защото „мисълта на човешкото сърце е зла“ през всичките му дни.
Жертвата даде на Бога необходимата основа за раздаване на благословенията, които Ноевият завет предвиждаше (9:1-17). Този завет с цялото творение е валиден дори сега – траещ, докато земята остане (виж Битие 8:20-22; 2 Петрово 3:10). Той беше установен на моралната основа, осигурена от жертвата на чисти животни – красива илюстрация на върховната жертва на Месията, нашия Господ Исус Христос, около 2500 години по-късно.
В Своя завет с Ной и човешкия род, Бог показа търпение към човека (виж Римляни 1:18-32, 3:19-23). Той погледна жертвата на Ной и намери в нея удовлетворение, или покой, тъй като тя сочеше към идващата съвършена Жертва на нашия Господ Исус Христос (Евреи 10:14). Тази по-добра жертва, записана в Евангелията, осигури основата за Бог да установи новия завет (Евреи 9:23, 10:16-18, 8:10-13).
Това повдига въпрос: Как може Бог да позволи и дори да поддържа връзка със земята или с човечеството, както доказа с дъгата? Създателят-Поддържащ е Бог: Той е Светлина (1 Йоан 1:5) и Любов (4:8). Как би могъл такъв свят и праведен Бог да има нещо общо със земята и човечеството в тяхното греховно състояние след падението, потопа на Ной и особено след отхвърлянето на Месията от собствения Му народ? За да направи такава връзка възможна, Бог се нуждаеше от „избран“ народ, с когото да може да бъде свързан и чрез когото да може да се разкрие.
В крайна сметка, на базата на Христовата жертва ще има народ, подготвен от Бога и свързан с небето, за да живее за Него. Те ще признаят Неговите права и ще ги поддържат в самия свят, който чака божествен съд (Битие 10-11; виж 1 Солунци 1:9-10 за днес). В историята Бог се разкри в избора и призоваването на Аврам (Битие 12), на когото Бог се обвърза с безусловен завет, за да гарантира Потомство, земя и трон, свързани с династия.2
На базата на извършеното от Христос дело, Бог се обвърза безусловно със Своя народ и Той ще изпълни гарантираните елементи. Новият завет подчертава новата основа, на която тази нова връзка е установена от самия Месия чрез Неговата жертвена смърт и Неговото възкресение.
Бог се намесва с благодат – идването на Месията
Бог е Единственият, Който може да донесе живот в сцена на смърт3 (Битие 21; Римляни 4:16-21) с истинска възкресенска сила (Римляни 4:24-25; виж също Битие 22; Евреи 11:11,17). Той се разкри на Авраам, „бащата на множество“, като Всемогъщия (Битие 17), когато патриархът нямаше наследник.
Бог, Всемогъщият, е способен да запази Своите за Себе Си, като овце сред вълци, в самия свят, който Му се противопоставя и е под ръководството на Сатана, и сред бунтовно и извратено поколение (Филипяни 2:12-16). Бог се беше разкрил на Аврам, име, означаващо „възвишен баща“, като Всевишния (Битие 14:18-20) – тоест на вярата, на бащата на всички вярващи.4 Според Своите права и с тези слави Той ще се покаже на целия свят в скорошен ден, както вече прави на вярата сега. Всичко това и много повече е развито в живота на бащата на семейството на вярата и в патриарсите.
По различно време и по няколко начина потомците на Авраам не уважаваха тази връзка с Бога; те дори я отхвърлиха. Самият Авраам се провали в това, но беше възстановяван отново и отново. Тогава, „когато се изпълни времето“ (Галатяни 4:4), Божият Син – вечният Син на вечния Отец, чрез вечния Дух – дойде на тази сцена. Той е истинският Човек от небето, „Вторият Човек“, и Той представляваше изцяло нов ред на нещата, без никаква възможност за провал или грях (1 Коринтяни 15:47; 2 Коринтяни 5:20; 1 Йоан 3:5; 1 Петрово 2:22).
Обаче светът, създаден от Него, не Го разпозна, нито човечеството като цяло. Дори собственият Му народ не Го призна, защото не желаеше да се подчини на Неговите претенции (Йоан 1:1-18). След много доказателства за Неговия небесен произход и мисия – потвърдени от седем забележителни знака в Евангелието на Йоан – „Неговите собствени“ определено отхвърлиха Божия Христос, техния собствен Месия.
За разлика от това, небето провъзгласи своето възхищение от този Човек при Неговото раждане (Лука 2:9-14), в началото на Неговото публично служение (3:21-22) и към края му, на планината на Преображението. Чрез облака на славата Шекина, Бог демонстрира Своето удовлетворение (Лука 9:35; Марк 9:7; Матей 17:5; 2 Петрово 1:17; сравни с Йоан 12:28). Той потвърди това във възкресението на Христос, защото Той беше възкресен от мъртвите чрез славата на Отца (Римляни 6:4). След десет дни Той се възнесе на небето (Деяния 1:9-10; Евреи 1:3) и Той е там като Човек, седнал на Божия трон, от Неговата дясна ръка – което означава, че Той е Бог (Римляни 9:5)!
Какво е значението на тази важна истина за вярващите и човешкия род като цяло? Бог намери пълно удовлетворение в Човека Христос Исус и Неговото дело. Той демонстрира Своето възхищение, като възкреси Христос Исус от мъртвите и като Го посрещна на небето, давайки Му място на почит (Евреи 5:5-10, 10:12) и „Името над всяко име“ (Филипяни 2:9 букв.). И все пак, земята Го отхвърли – и все още го прави – докато всяко коляно не се поклони пред Него и не изповяда, че „Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (ст.10-11).
Божиите завети са с Израел, а не с Църквата
След изкуплението им от египетско робство, Бог сключи Своя завет с Израел и го ограничи до тях (Изход 19:4-8), точно както новият завет ще бъде с Израел и Юда (Еремия 31:31-34; Римляни 11:26-27). В периода на благодат, в който живеем днес, обаче, Бог споделя с вярващите духовните благословения, които в крайна сметка ще дойдат с този нов завет.5 Така, ние можем да им се наслаждаваме сега, въпреки че не сме под този завет. Бог няма завет с Църквата. Вместо това, Той има много по-близка връзка с нея.
В този контекст, Павел нарече себе си и тези с него „служители на новия завет“ (2 Коринтяни 3:6), прилагайки неговия принцип за днес, защото Бог е за нас (помислете за Римляни 8:31). Но Павел направи много ясно, че Бог не е възнамерявал да постави вярващите, независимо дали са взети от евреи или езичници, под закона на Синай (виж Галатяни 3-4; Ефесяни 2:11-13).
Нашите привилегии носят отговорности – не като правни задължения по закона, а като отговор от сърцето. Този отговор не е чрез спазване на закона в благодарност или по каквато и да е причина, а чрез морална трансформация под влиянието на Светия Дух и от нашия прославен Господ на небето (Римляни 12:1-2; 2 Коринтяни 3:18). Ние наистина сме под правило – „законът на Христос“ – но то принадлежи на новото творение, на нов ред на нещата (Галатяни 6:2,15-16), въпреки че все още сме в контекста на първото творение като свидетелство за Бога.
Книгата Деяния описва как вярващите, призовани от евреите и от юдаизма, имаха същите привилегии като тези, призовани от езичеството. Врагът се опита по различни начини да постави вярващите под иго (виж Деяния 15 за пример). Ако можеше да го направи, това би отнело свободата на синовството под Христос и би повлияло негативно на техния живот, служение и поклонение – свеждайки прекрасната връзка с Господа до обикновена религия. За съжаление, това развитие се е случило в историята на Църквата, предвидено от Бога, но не и предназначено от Него.
Подобни събития, повтарящи се оттогава по различни начини и от поколение на поколение, са довели много вярващи в робство, точно както Израел на няколко пъти. Всъщност, всяко ново поколение вярващи трябва да научи същите уроци6, които първото поколение е трябвало да научи. Няма нищо ново под слънцето.
Книгата Деяния ни показва Църквата като съд на Божието свидетелство, плаващ по водите на този свят. Църквата не е от този свят, но е в него и свидетелство към него – докато водата остава извън кораба. Деяния също така показва небесния произход и съдба на Църквата, докато Посланията представят доктрината за тази позиция и призоваване на Църквата, свързани с прославен Човек на небето. „Виждаме Исус ... увенчан със слава и чест“ (Евреи 2:9) е нашето непрекъснато занимание, свързано с продължаващ отговор (Евреи 13:15), сега и завинаги за Божия слава.
БЕЛЕЖКИ
- За да бъде в постоянна връзка с Бога, човек трябва да се покае и да повярва (Римляни 3:21-26, 1:16-17); и от Божия страна да бъде прехвърлен в ново семейство под нова Глава: Христос (5:12-21).
- Тези елементи са различни, но принадлежат заедно. При призоваването на Аврам се набляга на аспекта на потомството (Битие 12) и се повтаря на Исаак и Яков. По-късно, чрез Моисей, Бог потвърди аспекта на земята (Второзаконие 28). С Давид Бог потвърди царския трон и династия (2 Царе 7; 1 Летописи 17). Новият завет препотвърди тези точки, поставяйки ги на нова основа, отвъд възможен провал. Моисеевият закон беше временен, за да покаже провала на народа, но не можеше да замени безусловния завет на Бога (виж Галатяни 3).
- Божият фалшификатор, Сатана, ще имитира тази сила за кратък период от време (Откровение 13:15; 2 Солунци 2:4,9-11).
- В Римляни 4 Павел подчерта седем точки по отношение на Авраам, бащата на всички вярващи, и неговата вяра:
- Авраам повярва на Бога (ст.17).
- Той повярва с надежда и против надежда (ст.18).
- Той не беше слаб във вярата, когато обмисляше невъзможностите (ст.19).
- Той не се поколеба в неверие (ст.20).
- Той стана силен във вяра (ст.20).
- Той отдаде слава на Бога (ст.20).
- Той „беше напълно уверен, че това, което Той [Бог] беше обещал, Той беше способен и да изпълни“ (ст.21 NASB).
- Ние сме благословени с всяко духовно благословение в небесните места в Христос (Ефесяни 1:3). Това са „неизследимите богатства на Христос“ (3:8 NKJV), според Божието намерение отпреди основаването на света. Ние вече се наслаждаваме на благословенията, свързани с бъдещия нов завет. Те са свързани със земята; в идващия свят хората ще им се наслаждават напълно.
- Първото поколение е трябвало да ги научи, тъй като те са били „изговорени от Господа“ (Евреи 2:1-3) и са преподадени в 21-те Послания.
