Искането на народа за цар: Саул, човекът според плътта
Но вярата не се предава по наследство. Самуил не можеше да направи пророци от синовете си. Те не бяха по-добри като съдии, отколкото синовете на Илий бяха като свещеници, а народът нямаше вяра сам по себе си, за да се опре непосредствено на Бога. Те искат да бъдат направени като народите.
„Направи ни сега цар“, казаха те на Самуил. Къде беше Йехова? За Израел – никъде. Но това беше зло в очите на Самуил и той се помоли на Йехова. Докато признаваше, че народът, както обикновено, Го е отхвърлил, Бог заповядва на Самуил да послуша гласа им. Самуил ги предупреждава според Божието свидетелство и им представя всички неудобства и последствия от такава стъпка; но народът няма да го послуша. Бог довежда при пророка, чрез провиденциални обстоятелства, човека, когото Той е избрал, за да удовлетвори плътските желания на народа. Във всичко това Той съди народа и техния цар. („Той им даде цар в гнева Си и го отне в яростта Си.“) Но Той си спомня Своя народ. Той не ги изоставя. Той действа чрез Саул от тяхно име, докато им показва тяхната невярност, а след това и като отсича непокорния цар. Красотата и високият ръст отличаваха сина на Кис. Но в знаците, които Самуил му даде, когато го помаза, имаше смисъл, който трябваше да насочи мислите му отвъд себе си.
Колко често има смисъл, език, напълно разбираем за този, който има уши да чуе, но който ни убягва, защото нашето грубо и закоравяло сърце няма духовна интелигентност или проницателност! И все пак цялото ни бъдеще зависи от това. Бог е показал нашата неспособност за благословението, което то включваше. Въпреки това средствата не липсваха.
Въпреки че значението на това обстоятелство беше по-малко очевидно от това на другите знаци, гробът на Рахил трябваше да напомни на Саул, сина и наследника по плът на този, който се роди там, че синът на майчината скръб беше синът на бащината дясна ръка (Битие 35:18).
Божии знаци
Сега Бог не беше изоставил Израел; вярата все още беше там; хората отиваха при Бога. Имаше някои в Израел, които си спомняха Бога на Ветил, който се беше разкрил на Яков, когато той бягаше, и който в Своята вярност го беше върнал в мир; и Бог даде на Саул благоволение в техните очи. Слугите на Бога на Ветил го поздравяват и го укрепват по пътя му. Но хълмът на Бога беше владян от гарнизона на филистимците – друго обстоятелство, което със своето значение трябваше да докосне сърцето на верен израилтянин, който желаеше Божията слава и доброто на Неговия народ. Но знакът, който го придружаваше, го направи много по-силен; защото Духът на Йехова дойде върху Саул на това място и той се превърна в друг човек, призован следователно да „прави каквото му се удаде, защото Бог беше с него“ (1 Царе 10:7).
Често се случва вярата да излага ясно какво трябва да се направи, докато сърцето, затлъстяло и невярно, изобщо не го вижда.
И какво означават тези знаци? Има такива в Израел, които си спомнят Бога на Ветил и които Го търсят – праведни и подготвени сърца, които Го познават като ресурс на вярата. Но хълмът на Бога, публичното седалище на Неговата сила, е в ръцете на врага. Все пак, ако е така, Божият Дух е върху човека, който го осъзнава, и именно на този хълм Духът идва върху него. Името на Бога също е значимо тук. Това е Бог абстрактно – Бог Създателят: Самият Бог е под въпрос. Духът на Йехова идва върху Саул, защото Той възобновява там хода на Своите отношения с Израел.
Самуил, а не Саул, е връзката между Бога и народа
Но Самуил все още е единственият, когото Бог признава за връзка между Себе Си и народа. Когато Саул е имал работа със Самуил, той е друг човек. Той трябва да чака Самуил, за да знае какво да прави и за да почива благословение върху него. Така той трябва да признае, че благословението е свързано с пророка и да не действа без него; той трябва да го чака с пълно търпение (седем дни), търпение, което, подчинявайки се на Божието свидетелство, няма да търси благословение отделно от Неговите пътища.
Филистимските врагове
Тук също виждаме във филистимците враговете, които подлагат вярата на изпитание. Често имаме врагове, над които постигаме лесна победа, и заради които сме смятани за духовни, но те не са такива, които (от Божия страна, а може да се каже и от тяхна страна) подлагат вярата на изпитание. С тези търпението трябва да извърши своето съвършено дело. И филистимците заемаха това място по отношение на Саул. Всичко беше добре, че народът беше освободен от другите си врагове; но те не бяха тези, които бяха капан за тях и които проявяваха силата на врага в самия Израел и обещанията.
Управляват ли ни духовни сили в събранието, на мястото, където трябва да се изпълнят Божиите обещания? И каква сила виждаме да събори силата на злото и духовната нечестивост в границите на изповядващата се църква?
От филистимците Саул трябваше да освободи Божия народ (виж 1 Царе 9:16). Божият хълм беше в ръцете на филистимците (виж също 1 Царе 14:52). Ако Саул беше чакал Самуил, той щеше да му обяви всичко, което трябва да направи. Сега ще видим, че две години по-късно Саул е подложен на изпитание по отношение на това в присъствието на филистимците; и каквото и да е било забавянето, нещата не са се променили; целият междинен успех е трябвало да увеличи вярата му и да го укрепи в послушание.
Изборът на цар
Самуил свиква народа в Мицпа. Там той им представя тяхната глупост в отхвърлянето на Бога на тяхното спасение. Но той пристъпва към избора на цар, според Божията заповед. Бог удовлетворява желанията на народа. Ако плътта можеше да прослави Бога, нищо не липсваше, за да ги накара да Му се доверят. Бог се приспособява към тях във външни неща; и освен това, както знаем, ако народът беше следвал Йехова, Йехова нямаше да ги изостави (1 Царе 12:20-25).
И сега, когато Бог е поставил цар, онези, които няма да го признаят, са „мъже на Велиал“. Народът обаче почти изобщо не вижда Бога в това: те Го разпознават само в онези неща, които плътта може да възприеме, като красотата на царя и успеха на оръжията му, тоест нещата, в които Бог се приспособява към природата и в които Той дава благословение, за да бъде познат и да Му се доверяват. В това те се радват, но не отиват по-далеч. Вярата не е от природата.
