Какъв начин да умреш!
Йорам „беше на 32 години, когато стана цар. Той царува в Йерусалим осем години и, за ничия скръб, си отиде ... Погребаха го в Давидовия град, но не в царските гробници.“ — 2 Летописи 21:20 NKJV
Наскоро млад мисионер-пилот и съпругата му загубиха живота си при самолетна катастрофа в Замбия. Те не бяха в тази страна много дълго, но служеха на Господа в болница, която съществуваше отдавна.
Когато тази млада двойка почина, президентът на Замбия обяви национален ден на траур с всички знамена, спуснати наполовина. Всички програми, предназначени за забавление, бяха отложени. Около 2000 души присъстваха на простото погребение – свидетелство за любовта и уважението, които народът на Замбия имаше към тези мисионери.
За разлика от това, в горния стих, старозаветен цар на Юда на име Йорам умря „за ничия скръб“ или съжаление. Сигурен съм, че е имало хора на погребението му, но очевидно той е бил човек, без когото тази земя е била по-добре.
Той беше цар на Юда осем години, но беше обърнал гръб на Бога. Така че Бог, както и неговите поданици, му обърнаха гръб, когато той умря. Никой не скърбеше за неговата кончина.
Вечността не е основната тема на Стария завет, въпреки че възкресението и вечните ценности се намират там. Начинът, по който Йорам беше погребан – „не в царските гробници“ – отразяваше Божието отхвърляне на този цар. Докато Йорам живя само за известно време, той съществува за вечността, без съмнение желаейки да беше поклонил на „Бога на бащите си“, вместо да Го „изостави“ (2 Летописи 21:10). Каква ли трябва да е вечността за него?
Да умреш и никой да не се интересува, би показало такъв безсмислен, пропилян живот. Всички сме поставени тук по някаква причина, и дори тези, които не вярват в никакъв бог, все още осъзнават, че заповедта „обичай ближния си като себе си“ (Марк 12:31) е необходима част от всяко общество, което ще издържи. Йорам обичаше себе си и своите идоли, и той наруши тази най-важна заповед. Той беше нечестив човек, който уби собствените си братя, както и някои от князете на Израел (2 Летописи 21:4).
Днес, вместо нашето семейство и приятели да се сблъскат с мрачната реалност, че смъртта е резултат от греха, телата ни се балсамират и „оправят“, така че да изглеждаме щастливи. И мнозина не искат да присъстват на действителното погребение в земята. Правим всичко възможно да се преструваме, че смъртта не е реална. Но смъртта е реална, както и вечността.
Вярващият в Христос може да се радва, че смъртта не е краят, а само началото на славно бъдеще с Христос. Смъртта е време за скръб, и ако хората не чувстват празнота в живота си, когато умре член на семейството или приятел, нещо не е наред – освен ако починалият не е като Йорам, толкова зъл, че хората се радват, когато той умре. Изразяването на скръб, както направиха тези, които скърбяха за смъртта на мисионерите, показва почит и любов към починалия човек.
Ако умра преди Господ да се върне, надявам се тези, които дойдат на погребението ми, да скърбят. След като сълзите бъдат пролети, надявам се те да се радват на факта, че тъй като вярвам, че Христос умря за моите грехове, моето бъдеще ще бъде славно. Би било ужасно да умреш „за ничия скръб“.
