Краят на Матей 14 представя сцена от живота на нашия апостол, върху която можем да се спрем с полза за няколко момента. Тя дава много добро илюстрация на собственото му трогателно запитване: „Господи, при кого да отидем?“
Нашият Господ, след като нахрани множеството и изпрати учениците Си отвъд морето, се оттегли на планина, за да бъде сам в молитва. В това имаме поразително предвещание на настоящото време. Исус се е възнесъл нависоко. Израел засега е оставен настрана, но не е забравен. Ще дойдат дни на беди — бурни морета и буреносни небеса ще сполетят остатъка; но техният Месия ще се върне и ще ги избави от всичките им беди. Той ще ги доведе до желаното им пристанище и всичко ще бъде мир и радост за Божия Израел.
Всичко това е напълно разкрито на страницата на пророчеството и е от най-дълбок интерес за всеки, който обича Бога и Неговото Слово; но засега можем само да се спрем на вдъхновения запис относно Симон Петър и да се опитаме да научим урока, който този запис толкова силно преподава.
Вдъхновеният запис
И веднага Исус принуди учениците Си да се качат на кораб и да отидат преди Него на отсрещния бряг, докато Той изпрати множествата. И когато изпрати множествата, Той се качи на планина насаме да се моли; и когато настъпи вечерта, Той беше там сам. Но корабът вече беше насред морето, люшкан от вълни, защото вятърът беше насрещен. И в четвъртата стража на нощта Исус отиде при тях, като ходеше по морето. И когато учениците Го видяха да ходи по морето, те се смутиха, казвайки: Това е дух; и извикаха от страх. Но веднага Исус им проговори, казвайки: Дерзайте; Аз съм; не се страхувайте. И Петър Му отговори и каза: Господи, ако си Ти, заповядай ми да дойда при Теб по водата. И Той каза: Ела. И когато Петър слезе от кораба, той ходеше по водата, за да отиде при Исус. Но когато видя силния вятър, той се уплаши; и като започна да потъва, извика, казвайки: Господи, спаси ме. И веднага Исус протегна ръка, хвана го и му каза: О, маловерецо, защо се усъмни?
Характерът и провалът на Петър
Този кратък пасаж представя пред нас по много силен начин някои от основните черти на характера на Симон Петър. Неговата ревност, неговата енергия, неговата истинска сърдечна преданост никой не може за момент да постави под въпрос; но именно тези качества — колкото и красиви да са те — нерядко го водеха до позиция на такава известност, че да направят слабите му страни още по-забележими. Човек с по-малко ревност, по-малко енергия, би останал на борда на кораба и така би избегнал провала и срива на Петър. Може би също така хора с по-хладен темперамент биха осъдили като неоправдана прибързаност постъпката на Петър да напусне кораба или биха я обявили за проява на дързост, която справедливо заслужава унизително отхвърляне.
Всичко това може да е така; но ние сме свободни да признаем, че ревността, енергията и предаността, които, за да избегнат срама и унижението от поражение, отказват да предприемат смела и решителна стъпка за Христос. Вярно е, че Петър в интересната сцена пред нас напълно се срина. Но защо? Защото напусна кораба? Не; а защото престана да гледа с проста вяра към Исус. Тук лежеше коренът на неговия провал. Ако беше държал погледа си върху Учителя, той би могъл да ходи по водата, колкото и бурна да е тя. Вярата може да ходи по бурна вода толкова лесно, колкото и по спокойна. Природата не може да ходи нито по едната, нито по другата. Не става въпрос за състоянието на водата, а за състоянието на сърцето.
Природата на вярата
Обстоятелствата нямат нищо общо с вярата, освен, разбира се, че когато са трудни и изпитателни, те развиват нейната сила и блясък. Нямаше никаква причина, според преценката на вярата, Петър да се провали в ходенето си по водата. Вярата не гледа на нещата, които се виждат и са временни, а на нещата, които са невидими и вечни. Тя издържа, като вижда Този, Който е невидим. „Вярата е доказателство за неща, които не се виждат.“ Тя издига сърцето над ветровете и вълните на този бурен свят и го пази в съвършен мир, за прослава на Този, Който е Дарителят на вярата, както и на „всеки добър и съвършен дар“.
Но нашият възлюбен апостол напълно се провали във вярата по време на настоящия случай. Той, както и ние, уви! толкова често правим, отмести погледа си от Господа и го насочи към обкръжението си, и в резултат на това веднага започна да потъва. Винаги трябва да е така. Не можем да продължим нито за миг, освен ако нямаме живия Бог като покритие за очите си. Великият девиз за живота на вярата е: „Гледайки към Исус.“ Само това ни дава възможност да „пробягаме състезанието, което е пред нас“, независимо дали пътят е неравен или гладък. Когато Петър слезе от кораба, беше или Христос, или удавяне. Той би могъл да каже в такъв момент: „Господи, при кого да отида?“ Накъде би могъл да се обърне? Когато беше на борда на кораба, имаше дървените му части между себе си и смъртта, но когато беше на водата, нямаше нищо освен Исус.
И не беше ли Той достатъчен? Да, наистина, ако само Петър можеше да Му се довери. Това е въпросът. Всичко е възможно за този, който вярва. Бурите се успокояват до съвършено затишие, бурните морета стават като стъкло, високите планини се изравняват, когато вярата донесе Божията сила. Колкото по-големи са трудностите, толкова по-ярки са триумфите на вярата. В пещта се проявява истинската ценност на вярата. Вярата има отношение към Бога, а не към хора или неща. Ако престанем да се осланяме на Бога, нямаме нищо друго освен дива, водна пустош – съвършен хаос – около нас, където природните ресурси неизбежно ще се провалят.
Практически уроци
Всичко това беше доказано от Симон Петър, когато той слезе от кораба, за да ходи по водата; и всяко Божие дете и всеки Христов служител трябва да го докаже в своята мярка, защото историята на Петър е пълна с велики практически уроци за всички нас. Ако искаме да ходим над обстоятелствата на сцената, през която преминаваме – ако искаме да се издигнем над нейните влияния – ако искаме да можем да дадем ясен, отчетлив и решителен отговор на скептицизма, рационализма и безверието на деня, в който живеем – тогава, със сигурност, трябва да държим окото на вярата твърдо фиксирано върху „Автора и Усъвършенствателя на вярата“. Не чрез логически умения или интелектуална сила ще посрещнем аргументите на неверника, а чрез трайно усещане, живо и удовлетворяващо душата разбиране за вседостатъчността на Христос – Самия Него – Неговото дело – Неговото Слово – за да посрещне всяка наша нужда, всяка наша необходимост.
